вторник, 15 декември 2009 г.

Приказка за Владо Змея, Таланта и Изгубеното поколение


Кой не познава Владо Змея, кой не е чувал легенди за него, вечния младеж!

Владо го обичаме или мразим, но не можем да сме равнодушни към буйната му и противоречива душа. И ще ви доверя нещо, което може би ще ви накара да се усмихнете - в други географски ширини, в други времена и при други нрави Владо щеше да бъде икона на поп-рока от ранга на Дилън, Морисън, Джоплин и дори на нивото на идола си Джон Ленън, с когото със сигурност щеше да се познава лично.


Владо Змея... Човек ще рече, че зад този толкова стряскащ прякор се крие мускулест юнак със суров поглед и ризница от стоманени люспи, адвокат или директор на динамично предприятие, страшилище за конкуренцията и строг, но справедлив закрилник на близки и роднини. Няма нищо подобно! Владо винаги е бил строен и слаб до такава степен, че при по-рязко движение часовникът му се плъзгаше от китката чак до лакътя. Впечатлителното у него обаче беше изключително експресивното лице с фин нос и живи очи и най-вече гласът му, с който пееше далеч по-добре от любимците си собствените им песни. Владо беше самоук китарист и певец, както впрочем и всеки един горд представител на нашето поколение имаше Талант и влечение към някоя муза.

...

LOST GENERATION


Качествата на веселия бард бяха особено сполучливо подчертани от многострадалното битие на нашата обречена тайфа в прокълнатия град Перник. Ето, представете си, че растете във времето на тоталитаризма, оформяте се като личност в анархията на прехода, а трябва да се реализирате професионално и социално в условията на пазарна икономика и демокрация... И всичко това в промишлен град с унищожена промишленост, ширеща се безработица, нулев културен живот, масова престъпност, пълна интелектуална и материална мизерия. Тогава обаче нямахме чалга, с която да си анестезираме мозъците, нямахме нищо друго освен приятелството и свободата да мечтаем.


Чувствахме се единствени и неповторими, пеехме и нехаехме, а там беше и клопката, защото, опиянени от Таланта, се оставихме на течението, въобразявайки си, че животът е на колене пред нас, бунтарите, пеещи най-хубавата музика, и обединени около любовта към веселбата и изкуството.


А истината беше съвсем друга. Всъщност, нашето поколение беше излишно, а нашият Талант не се вписваше по никакъв начин в политиката на идиотизиране на обществото. Кому са притрябвали художници, артисти, бардове, музиканти, поети?


И затова постепенно ни натикаха в миша дупка, повечето емигрирахме към столицата или чужбина, а тези, които все пак имаха куража да останат, преживяват все така в мизерия боледуват анахроничното си съществувание.


В Перник вече няма нито кино, нито театър.

Последната художествена галерия в града изпълнява същевременно ролята на кръчма.

Единственият претекст за среща с приятели е употребата на алкохол и алкохолизмът не се счита вече за болест.

Нормално е също така хората да умират на 20, 30, 40 години.

А най-обидното е, че за капак на всичко цялата тази трагедия е повод за подигравки и евтини критики и уроци по морал. Защото е много по-лесно да сриташ падналия човек, отколкото да му подадеш ръка.

...

Това ли е цената на Таланта?


Не, благодаря, задръжте го за някой друг, мили музи! А на мен ми дайте съдба на чиновник или средностатистически хрантутник! Нещо обикновено, сиво и спокойно, за да измина житейския си път незабележимо и полека. Защото талантът предполага Страст и Горест, постоянни жертви и лишения. Талантът търпи лицемерието на околните, лигавото умилкване на приятелската свита, паразитираща в сянката на славата. А когато талантът залезе и настъпят тежките дни на самотата и болката, околните пак ще извлекат полза от него, но този път чрез пренебрежение, омерзение, подигравки и нападки.


Не, благодаря, не искам да гледам как хората ме отбягват вместо да ми помогнат, не искам да се радват на нещастието ми и да умра в мизерия, не искам да ми завиждат и да ме мразят за неща, които не зависят от мене.


Талантливите живеят трудно и умират рано. Казват, че Господ прибира млади онези, които обича най-силно, но аз съм на мнение, че млади умират талантливите, защото талантът ги е похабил. Талантът се храни с живот, талантът е болестно състояние, предизвикано от прекалено много свобода.


...

Запознахме се с Владо нейде там, в парка. И мисля, че се влюбихме в него. Той беше нашият Паднал ангел, с когото порастнахме, разказваше ни невероятни истории, пееше и свиреше на китара, а ние бягахме от час, за да го слушаме. Неговото присъствие беше гаранция за добро настроение, както и за наличие на красиви девойки, защото Владо си беше симпатяга.


И тогава схванах какво е Талантът и реших да избягам от него, от себе си и от целия фалш на илюзорното щастие.


Омразата на завистливците беше съизмерима с нашата привързаност към този единствен по рода си бард, черпещ вдъхновение от Бийтълс и евтиното вино, което в крайна сметка се превърна в много повече от вдъхновение за него. И така стигнахме до деня, в който чарът бе заместен от егоизма на болния човек, готов да жертва приятелството ни за една чаша алкохол. Сдърпахме се на няколко пъти, а след една наша кавга дори пресякох пеш целия чипровски Балкан, след което се прибрах без пукната пара в джоба до Перник.


Знам, че не съм прав, но тогава се разсърдих на Владо, защото се чувствах излъган. Той беше моят идол и аз очаквах прекалено много от него, за да приема болестта му като природно или социално явление. След Таланта алкохолизмът беше втората му ужасна болест.


Така загубих приятеля си Владо Змея – тогава изчезна младежът, с когото съм споделял едни от най-веселите и безгрижни моменти в живота си, а преди няколко дни ни е напуснала и земната му черупка. Талантът го беше довел до просешка тояга, Владо доживя скотския си живот в адски мъки и отритнат от всички. Беше на възрастта на Джон Ленън и замина да пее с него в дует само един ден след годишнината от смъртта му.


Прощавай, приятелю, че те предадох и избрах най-лесния път. Разбери ме, не всеки може да носи кръста на Таланта си като теб. Всеки път, слушайки Джон Ленън и четейки “Малкият Принц”, ще си спомням за нашето приятелство.


Сбогом, Владо!

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

неделя, 6 декември 2009 г.

В КОЖАТА НА ДЖОН МАЛКОВИЧ И ПАВЕЛ НИКОЛОВ



Не познавам лично Джон Малкович и дори не съм го срещал, въпреки че в продължение на години сме били комшии в Екс-ан-Прованс и сме пили напитки в едни и същи заведения. (Той дори не може да си представи какво е пропуснал!)

За сметка на това обаче и аз като всички себеуважаващи се блогъри задължително следя публикациите на Павел Николов, защото са интересни, добре написани, оригинални, интелигентни... Самият персонаж също изглежда достоен за внимание – харесва хубавата музика и литература, превежда, разбира от политика, учителствува безстрашно, мрази комунистите и защитава справедливото за сметка на еснафщината, което в наши дни си е рядкост. На мен обаче ми се случва да отскачам до блога му и по други причини. Хвърлете поглед на следните две снимки и ще разберете защо.


Снимката в профила на Павел Николов



Баща ми със славната си внучка Франсис


Приликата е такава, че се почувствах като герой от бразилска сапунка – от ония, в които има вечно разминаващи се близнаци.

Така че, ако Пламен Николов има нещо общо с трънския регион, Перник, Нормандия, Каен и Дупница, като нищо може да сме роднини!

...

P.S. Надявам се, че дружеският паралел ще предизвика усмивки у заинтересованите блогъри (и Джон Малкович)!
Поздрави!

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 4 декември 2009 г.

РОДНА РЕЧ ОМАЙНА, СЛАДКА... ЕЙ СЕГИЧКА ЩЕ ТИ ВИДИМ СМЕТКАТА!


В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО

Лей се, музико на думите, гали ухото на детето и му отвори очите за красотата на живота! Дай му желание да живее и да обича себеподобните си така, както и първите слова, достигнали до крехкото му същество, са майчина любов и нежност! Развивай съзнанието му и направи от него човек, достоен създател и продължител на човешката мисъл за добро и човещина! И нека хубавото пребъде, и нека живеем всички заедно в разбирателството на Словото - во веки веков, амин!

Българският език е красив също толкова, колкото и всички останали езици на земята. Обаче както всяка майка е най-красивата на света за децата си, така и за нас българският език винаги ще е единствената и неповторима “бяла, спретната къщурка”, към която чувствата и спомените неизменно ще ни връщат до сетния ни дъх. Последното важи най-вече за емигрантите но и всеки един българин в родината съществува, работи, учи и е обвързан с обществото именно чрез Словото.

Според изследванията на лингвистите говорът съставлява едва 7% от общия обем информация, споделена в общуването ни с околните. За сметка на това обаче съм убеден, че човешката същност/душа/мисъл е изцяло изградена от Словото.
...

ОТ ОСАННА ДО РАЗПНИ ГО

Поради сложната ни история българският език има изключително интересна съдба – от обособяването си като самостоятелен език посредством азбуката до ден-днешен той не престава да се свива и да запада, лексиката му се изпълва с чуждици и заемки, граматиката се опростява до неузнаваемост, изчезват падежите, броят графеми също намалява. Писмото и четмото спират да се развиват успоредно с изкуствата, като едничък обикновеният говор в контекста на ежедневието и конкретните термини, отнасящи се до простото житие-битие, надживяват културната стагнация. Обърнете внимание на факта, че всички абстрактни термини в изкуството и културата са чуждици, а типично българските глаголи определят преди всичко действия от рода на хранене, отделяне, копулация и физически труд. И понеже в много отношения битието наистина определя съзнанието, социалните отношения на българина се опростяват и западат също толкова, колкото и писмеността, връщайки обществото с векове назад спрямо останалата част от европейската цивилизация. При това положение не е никак чудно, че видни славянофили като Константин Леонтиев с прискърбие са считали, че българите са социално недоразвити и че биха по-скоро навредили, отколкото да спомогнат за сътрудничеството на славянските народи.

След осовобождението за книжовен език приемаме търновския говор, а другите регионални диалекти се оставят на заден план и биват заклеймявани за мутирали и грозни езикови форми. Въпреки това обаче в писмеността се запазват някои особености, толериращи произношения, различни от официално установените, което очевидно дразни по-неграмотната част от населението. По разбираеми причини от селски характер първи опит за езикова реформа, целяща премахването на Голямата носовка (Ѫ) и Двойното Е (ѣ), се прави през 1921 година от аграрното правителство на Стамболийски. Тогава обаче научните среди са против «демократизацията» и правописът остава непроменен.

И ето, че с идването на Народната власт на върхови постове в НРБ се наместват очевидно озадачени от граматиката партийци, които въпреки интелектуалната си немощ имат все пак ищях да пишат доклади, рапорти, доноси, истерични стихотворения, патетични мемоари и прочие произведения на соц.реализма. И за да не си личи, че са неграмотни, през 1945 година въвеждат така лелеяната от пейзаните реформа. Готово, българският език се обезличава още повече, а на «дневен ред» идва «спуснатият отгоре» казионен език на партийната преса «Дело-Село-Труд-Фронт-Спорт-Младеж...» Освен това именно по онова тягостно време на личностно обезличаване «интелектуалец» се превърна в срамно прозвище, учителите и учените станаха за посмешище, а елитът на нацията бе чисто и просто унищожен физически. На негово място заприиждаха армиите на «природно интелигентните», «самоуките», «самосъздалите се» и прочие всеядни, готови на всичко за власт. Поради същата причина Народната власт се зае да реабилитира бай Ганя Балкански - отвратителен персонаж, събрал в себе си всички негативни черти на българина. Така няколко поколения малчугани бяха учени, че е нормално ("човещинка") да са като бай Ганьо конформисти, скъперници, завистливци, опортюнисти, търгаши, простаци, нахалници, лицемери... И въпреки всички напъни и нанесени вреди на езика и културата ни другарите бяха все така неспособни да напишат едно смислено изречение без правописна грешка. Защото и дори и сега неграмотниците не могат да проумеят, че форма и съдържание са две различни неща., и че принизявайки общото ниво, самите те пак няма да изглеждат по-умни.

...

ПЪТЯТ КЪМ ГОЛГОТА

В условията на криворазбраната демокрация българският език продължава неустоимото си падение. Някогашните комунистически мастодонти и дървеният език са заместени от мутрясал елит и жълта преса, чийто махленски тон съвсем успешно подчертава низостта на подбраните теми и нескопосаните коментари. Вестниците «Срандарт», «Трът» и «24 фаса» не само изпълняват ролята на официоз на всяка една власт, но и са нагледно доказателство за нивелировката с плебса – вместо да се борим за интелектуално развитие, ние сведохме културата си до фалшивото грачене на силиконените гърли, кичещи се с прозвището «фолк-певици».
Такава е и речта ни, такава е и мисълта ни – елитна компаньонка, която се превива покорно пред мераците на всеки Сульо-Пульо. Колкото до обществото, и то е еднопластопово, без йерархия и без обособен елит, който да се отличава с култура и да служи за пример на народа. И в крайна сметка всички живеем заедно в една хомогенна смес от еднакво прости и неграмотни хора

«Не пиша стихове за Фасулковците» беше казал веднъж Пенчо Славейков...
Ех, бедни ми Пенчо, ако живееше в наши дни, комай никой нямаше да те прочете дори. Камо ли да те разбере и оцени.

Последният спор в интернет около евентуалното премахване на пълната форма на определителния член показва още веднъж колко силно е желанието на профанската част от населението на многострадалната ни родина за окончателно опростяване на Словото и превръщането му в своего рода диалог от култовия сериал «Капитан Петко войвода», сиреч в низ от възклицания и ономатопеи. А ние, стремящите се към прогрес обикновени хора, ще трябва да се научим да мучим и цъкаме с език, ако искаме да проведем разговор с реформиращите ни сънародници. В същото време повечето букви от азбуката ще бъдат премахнати, а на мястото на думите ще използваме смайлита и съкращения - lol...

Толкоз! Завесата пада, а в ефира се носи последното ехо на Словото.
Откъдето дошло, там и отишло.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 1 декември 2009 г.

АМАН ОТ БОЛЕСТИ! Или за грипа, СПИН-а и нещастието да си беден


От няколко месеца вече се разиграва пандемична трагикомедия около така наречения свински грип. Народът се изпоразболя... за всеобща радост! Защото в условията на световна финансова криза подобно явление е равносилно на манна небесна. И човек е склонен направо да си каже, че ако болестите не съществуваха, може би щеше да се наложи да ги измислим...

През последните десетилетия светът значително се промени – преминахме от двуполюсен към еднополюсен политически модел, информацията се превърна чрез интернет в основа и смисъл на нашето битие, а войните вече не са “световни” или “студени” ами икономически, етнически, религиозни, превантивни и т.н. И така, единствената ни супер-сила САЩ бе принудена да промени стратегиите си за икономическа регулация. През миналия век беше лесно – с една малка войничка срещу слаб враг и съпровождащото я свръхпроизводство на оръжие лекувахме всяка икономичека криза, докато сега планетата ни е заприличала на голямо село и подобни действия биха предизвикали световно негодувание. Ами сега? Или както би рекъл Чернишевски - что делать?

Природата обаче си знае работата и в миг се притече на помощ, създавайки нови и нови вируси, свински грипове, луди крави, мор по добитъка и прочие загадъчни феномени, срещу които един танк едва ли би бил от голяма полза, но за сметка на това обаче появяването им по обясними причини облагодетелства фармацевтичните компании и химиците от всякакъв род и подобие, произвели милиони тонове лекарства, ваксини, мазила, сапуни, маски, кърпи и други средства за спасяване на човечеството от сигурна гибел. Мерси! Благодарение на всеобщите усилия премахнахме грозящата ни заплаха, а освен това подпомогнахме и икономиката, инвестирайки в производството на хапове и превръщайки болестите в нова стока от първа необходимост, която богатите с удоволствие “консумират”. Както впрочем стана и с компютрите, GSM-ите, плоските телевизори, хамбургерите и всички останали ненужни стоки, измислени единствено с целта да ни накарат да се чувстваме щастливи чрез материални придобивки.

Болестите са революция в социалните отношения между богатите и бедните така, както и наличието на чекова книжка е доказателство за платежоспособността на даден човек и за благосъстоянието на банковата система. Ако си платежоспособен, значи можеш да си позволиш да живееш, значи си ценен и достоен за лечение. Ако си беден, ще боледуваш на воля. Ако си богат, фармацевтите ще се избият да ти предлагат илачи. Ако си беден, ще си носиш болежките и ще се успокояваш с мисълта, че съдбата ти е такава.

Днес е редно да се сетим и за онази страшна болест, която ни изкара акъла в началото на 80-те години . Правилно сте се сетили, става въпрос за синдрома на придобитата имунна недостатъчност – СПИН. Тази болест все още съществува и убива – около 33,4 милиона души по света са болните от СПИН, като всяка година има нови 2,7 милиона заразени. И тук забелязваме, че човечността на фармацевтичната промишленост си има граници – потенциални клиенти/пациенти не липсват, но никой не се е загрижил за тях и не се престарава в търсенето на ваксина, защото те не са РЕНТАБИЛНИ. Истината е, че 70% от серопозитвните по света живеят в Африка, а африканците имат нещастието да са бедни. Това значи бил грехът да си беден – научните изследвания струват скъпо и предполагат солидни инвестиции, които в последствие да доведат до висока възвръщаемост. Т.е. въпросът наистина опира до РЕНТАБИЛНОСТ.

А кампаниите, “международните дни”, рекламите, произнесените речи, благотворителните концерти, плачещите холивудски звезди и т.н., защо е целият този цирк?! - ще попитате вие. Ами и това е своего рода лекарство, но за гузна съвест.
Може би именно в това се заключава кошмарът на Дарвин – теорията му за еволюцията на видовете до голяма степен е оборена от човека, чиито критерии за развитие и прогрес отдавна са престанали да следват естествения биологичен ред, за да отстъпят място на расовите, класовите и в последно време финансовите принципи за природна легитимност. И докато една част от човечеството се радва на здраве и хубав живот, другата боледува и служи за опитни мишки.

Няма начин, бизнес из бизнес, в наши дни дори и Гоце е готов да се здрависа с ББ в името на общите интереси и търговията с човешки чаркове. И затова се радвайте, когато ви карат да доплащате за жизненоважни лекарства, защото това е доказателство, че сте от по-приятната страна на екзистенциалната граница

Вие все пак нимавайте да не се заразите и ползвайте презервативи. А за Коледа ви пожелавам много хапчета, ваксини и солидна РЕНТАБИЛНОСТ!


....

Снимка : “Кошмарът на Дарвин” (документален филм на режисьора Юбер Сопер)
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 25 ноември 2009 г.

МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН ЗА ПРЕМАХВАНЕ НА НАСИЛИЕТО СРЕЩУ ЖЕНИТЕ


Да, има и такъв ден. В случая обаче всяко мнение, изречено от мъж, би прозвучало или лицемерно, или цинично, или необективно. И затова ще се задоволя само да цитирам приблизителните статистики, засягащи една от най-развитите страни, славеща се с “галантността” и “любовното майсторство” на мъжете си – Франция.

За миналата година около 1,2 милиона жени са подали жалба за извършено срещу тях физическо или сексуално насилие, като 310 000 жени са били жертва на мъжете, с които живеят, т.е. в битови условия. Засегнатите жени, както и извършителите, произхождат от абсолютно всички обществени прослойки. Така в ролята на злодея ще разпознаете не само водопроводчика, чистача и монтьора, но и адвоката, армейския офицер, гинеколога...

Българските статистики за този тежък социален проблем са ми неизвестни, но си спомням много добре как преди няколко години един от отговарящите за борбата с трафика на бели робини в родните институции се беше изказал пред европейски представител, че проблемът с проституцията е неразрешим, защото българките просто били “такива”, т.е. проститутки по природа и призвание. И именно банализирайки човешкото нещастие и нарочвайки жертвата за виновник, обществото лишава жените от легитимното им право на защита и извършва второ престъпление, което е поне толкова страшно и опасно, колкото и самото насилие над тях. С физическото и сексуално насилие личността на жената бива засегната телом, докато пренебрежението, цинизмът и мълчанието са равносилни на морално убийство и затова заклеймявам всеки опит за релативизация като посегателство над човешкото достойнство на всички ни. И докато не разберем, че отношението към нашите майки, жени, сестри и дъщери е отношение към човешкия род като цяло, обществото ни ще е все така малко, невзрачно и изгубено в жалби за справедливост.

...









Снимка : http://www.alcamo.it/public/foto_blog/violenza_donne.jpg,
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 20 ноември 2009 г.

РЪКАТА НА АНРИ СЕ ПРЕВЪРНА В ПРОБЛЕМ ОТ ЕВРОПЕЙСКА ВЕЛИЧИНА


Мачът беше слаб, французите не заслужаваха победата, а ирландците играха сърцато, но изпуснаха златни голови положения... На всичкото отгоре французинът Тиери Анри си призна, че е играл с ръка, подавайки топката за изравнителния гол...
“Нищо ново под слънцето”, ще кажете вие, отбелязвайки посредствеността на футболните фенове, прехласващи се по една толкова несправедлива игра, носеща повече разочарования, отколкото радост.

Е, да, обаче в условията на демократична Европа и посевместно задоволство от дружния и мирен живот на разни народности в общата европейска торба подобни измами дразнят не само плебса, но и “големите клечки” по върховете на политиката. И ето, че ирландският премиер лично се оплаква на Н.В. Сарко и предлага двата отбора да преиграят мача. “Случаят трябва да бъде разрешен от висшите спортни инстанции, а не от Брюксел или някой друг” заявява премиерът и допълва : “Нашият спортен министър ще пише на ФИФА в подкрепа на жалбата... Мисля, че феърплеят е основен принцип на играта и че жалбата на ирландската футболна федерация ще бъде уважена.”

Саркози явно не се е разчувствал особено от накърненото национално достойнство на келта, защото с насмешка отвръща, че не му е работа да се бърка в подобни неща... И дори добавя, че подобно действие би предизвикало справедливи обвинения в авторитарност, т.е. пак ще го заклеймят като “супер-президент” и “на-всяка-манджа-мерудия”.

Гледам спортните страсти на европейските политически лидери и си казвам, че сигурно живеем абсолютно безметежно в най-прекрасния от всички светове щом си нямаме други проблеми, та затова се занимаваме с ритнитопковците.


...

Снимка: http://www.lexpress.fr/afp/fra/photo_1258626327083-1-0.jpg
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 18 ноември 2009 г.

РАЗХОДКА ДО ПРОПУСНАТИЯ ИЗГРЕВ




Денят дойде, а ние го пропуснахме. Светлината огря континента, а ние насила останахме в тъмното, хипнотизирани от мустака на Големия брат. И докато западняците преоткриваха радостта от светлината, мира и любовта, ние мутирахме в недрата на нашето нещастие, превръщайки се в чудовищни дълбоководни риби, упоени с идеологическа истерия и строени в заплашителната армия на червената чума. Всичко е под ботуша на Народната власт – забавите, та дори и целувките на младежите... Различната от партийните канони музика, различната живопис и литература, както и всяка друга форма на свободолюбие се считат за вражеска проява. Животът затихва в страх и отчаяние, народът се превръща в роб на безвремието.

През 50-те години на миналия век свободните хора отвъд Желязната завеса празнуват края на войната и запретват ръкави, за да вдигнат на крака разрушените си градове и да наваксат изгубеното време с чувства и работа. Градове като френския Каен, изравнени със земята по време на ожесточени битки, са построени отново, сградите са възстановени по идентичен начин и съсипаните архитектурни паметници пак красят славното минало така, както винаги миналото е било славно, защото принадлежи на човешката памет. Най-голямата победа над тъмнината обаче се крие в усмивката на свободните хора.

Предлагам ви няколко снимки на известния фотограф Робер Доано, увековечил слънчевите следвоенни дни в Париж и предградията му. Върху клишетата си французинът е запечатал зараждането на светлината в целувката на младите хора – символ на любов, оптимизъм и свобода. Вижте ги и ще разберете какво сме пропуснали в бригадирски движения, Народен съд, концлагери, строежи на панелки, национализации и колективизации, партийни пленуми, пионерски доклади, петилетки...
През цялото това време сме пропуснали да живеем!
...





















Снимките са на повече от 50 години и следователно не подлежат на закона за авторското право.








Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 16 ноември 2009 г.

"Концертът" или музиката, тоталитаризмът, преходът и настоящето, събрани в един чудесен филм


“Концертът” е филм за миналото и настоящето, за изкуството, Чайковски, любовта и търсенето на перфектната хармония в мелодията и в човешките отношения. Всеки от нас, децата на комунизма и прехода, ще открие в него нещо от себе си и най-вече от своите родители. Тук ще намерите също така и отговор на въпроса за изкуството и тоталитаризма, за конфликта между човешките ценности и идеологията, между творците-жертви и лакеите.
...

И този път френско-румънският режисьор Раду Михайлеану, станал известен с “Живей и бъди!”, успява да впечатли с нестандартната метафора – да изрази бунта на човека чрез музиката.

Филмът е разказ за прекъснатия полет на диригента Андрей Филипов, в чиято кариера настъпва радикален обрат, след като бива уволнен и арестуван по средата на най-важния концерт в творческия му живот. За да бъде унижението пълно, диригентът е понижен в чистач на Болшой Театър.

Тридесет години по-късно в ръцете на Филипов попада покана, отправена от френския театър Шатле до оркестъра на Болшой театър... И Филипов решава да събере старите си музиканти и да замине за Париж на мястото на истинския оркестър!

Само че целта на Филипов не е толкова да отмъсти, колкото да довърши Концерта на живота си...
Учудваща е лекотата, с която Михайлеану дирижира симфонията на чувствата, накарала зрителите около мен да се смеят и да плачат неудържимо през целия филм. И аз самият хлипах, но това да си остане между нас... Във всеки случай, ако ви се гледа шедьовър, тичайте да видите “Концертът”!

С учатието на Алексей Гусков, Мелани Лоран, Дмитрий Назаров, Валерий Баринов, Александър Комисаров, Франсоа Берлеан, Миу-Миу, Анна Каменкова
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

БИЙ САМАРА ДА СЕ СЕЩА МАГАРЕТО или РЕТОРИЧНА ТЕРАПИЯ ЗА ОБЪРКАН НАРОД




Сигурно често си задавате въпроса защо нещата не потръгват, защо колата ви се поврежда, защо държавата е надолу с главата, защо шкембето расте, защо краката миришат и най-важното – защо всичко това ви се случва точно на вас! Мисля, че аз съм вашият човек, защото имам универсален отговор на тормозещите ви въпроси!

Правилото важи на всички нива и за всички проблеми, защото си дадох сметка, че една от националните ни особености е търсенето в погрешна посока. За това без съмнение са виновни политиците, които не се свенят да ни пробутват обяснения и извинения от очевидно фантастичен характер : “не можем да ги съдим, защото са си приели закон, който ни пречи да ги съдим”, “не можем да махнем президента, каквото и да е сторил, защото не бива да се излагаме пред чужденците”, шефът на полицията се оправдава с прокуратурата, кметът на София се оправдава с премиера, премиерът се оправдава с бившия премиер и т.н., до безкрай.


За да се измъкнем от този омагьосан кръг, предлагам на вашето внимание следната логическа игра, основана на елементарна реторика. Основното правило е отричането на един проблем и заместването му с друг. Ще цитирам няколко примера, а вие можете да се включите в играта с нови идеи.

-Не е проблем, че шкембето расте. Проблем е, че пием много бира.
-Не е проблем, че по телевизията дават глупости. Проблем е, че ги гледаме.
-Не е проблем, че хората са с наднормено тегло. Проблем е, че ядем боклуци.
-Не е проблем, че полицаите са корумпирани. Проблем е, че им бутаме подкупи.
-Не е проблем, че има престъпност. Проблем е, че полицията и правосъдието не гонят престъпниците.
-Не е проблем, че мъжете са алкохолици. Проблем е, че се гордеем с това.
-Не е проблем, че момичета се проституират. Проблем е, че са принудени насила.
-Не е проблем, че младежите се дрогират. Проблем е, че ги оставяме да го правят.
-Не е проблем, че няма раждаемост. Проблем е, че човек трудно може да изхранва голямо семейство.
-Не е проблем, че младите напускат страната. Проблем е, че няма защо да останат.
-Не е проблем, че ромите са бедни. Проблем е, че дискриминацията спрямо тях ги лишава от право на избор.
-Не е проблем, че заплатите са ниски. Проблем е, че трудът ни не струва пукната пара.
-Не е проблем, че хубавите стоки са скъпи. Проблем е, че и боклуците са скъпи.
-Не е проблем, че има много жертви по пътищата. Проблем е, че хората карат лошо.
-Не е проблем, че законите са калпави. Проблем е, че никой не ги спазва.
-Не е проблем, че трябва да плащаме данъци. Проблем е, че не плащаме... А и парите не се усвояват правилно.
-Не е проблем, че народът е прост. Проблем е, че е убеден в противното.
-Не е проблем, че отричаме чуждите ценности. Проблем е, че нямаме свои такива.
-Не е проблем чалгата. Проблем е, че истинската култура е малцинствена.
-Не е проблем, че страната ни няма излаз на три морета. Проблем е, че съсипахме и единственото си море.
-Не е проблем, че държавата е слаба. Проблем е, че не гласуваме.
-Не е проблем, че политиците са крадци. Проблем е, че искаме да сме на тяхно място.
-Не е проблем, че политиците са бивши номенклатурчици. Проблем е тяхната некомпетентност.
-Не е проблем, че политиците са бивши агенти на ДС. Проблем е, че са продажни.
-Не е проблем, че сме преживели тоталитарен режим. Проблем е, че не сме скъсали окончателно с него.


Пробвайте, помислете... Сигурен съм, че ще намерите верния отговор!


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 10 ноември 2009 г.

СТЕНАТА ПАДНА, ДА ЖИВЕЕ СТЕНАТА!



Двадесет години изминаха неусетно от онзи паметен ден, в който Стената падна – една от многото Стени, белязали хода на историята. Тогава бяхме наивни, тогава си въобразявахме, че свободата върви в комплект с щастието, справедливостта и лесния живот, а всъщност тепърва ни предстоеше дългото страдание в търсенето на собствената си същност.

Паданането на стената за мен, малчугана Сандо, съвпадна с най-тягостния период от живота ми. Година и половина по-рано бях загубил майка си и се чувствах адски сам. Баща ми работеше, но скоро щеше да загуби работата си и да се отдаде на отчаянието, а сестра ми започваше вече да живее собствен живот. Имах кученце, което обаче порастна и стана прекалено голямо за тясното ни апартаментче... Завръщайки се от летен лагер, открих, че баща ми беше разкарал кучето – продал го на някакъв ловджия от с.Ребро.

За капак на всичко смених училището. Старото ми даскало се намираше близо до дома ни, но не се славеше с качествено образование и прилежни ученици, та затова посрещнах първата си година като гимназист в най-голямото училище в града. Само че там никак не ми харесваше и се чувствах още по-самичък.

С баща ми следяхме събитията и падането на Стената по единствения възможен начин - по радио Свободна Европа. Беше вълнуващо, хората в различните страни надигаха глава, а татко казваше, че щом мечката играе при комшиите, рано или късно ще дойде и при нас. Странно разбиране за свободата имахме тогава – виждахме я като мечка, развеждана насам-натам от някакъв мечкар с кемене. Спомням си как прекъснаха вечерното предаване, за да известят, че Тодор Живков е подал оставка. Хвърлих един поглед през прозореца, но не забелязах мечка или някаква друга форма на протест. За сметка на това обаче навън, удобно настанен върху капака на един москвич, седеше моят приятел Светльо, с когото веднага обсъдихме невероятната новина.

Няколко дни по-късно единственият действащ телевизионен канал, както и радио Хоризонт, излъчваха пряко от народното събрание речта на Славчо Трънски. Бях на училище следобяд и затова цяла сутрин слушах. А когато повлякох крак към Гимназията, речта ме следваше по петите – всички хора бяха надули приемниците си и старателно се опитваха да разберат какво става. Улиците бяха пусти, а небето беше слънчево и синьо.


През следващите дни и месеци щяхме да преживеем най-голямата илюзия на нашия живот. Времето изведнъж започна да пулсира в бутафорната промяна, митингите оживиха доскоро казионните площади на градовете, тълпата пееше нови и различни песни, Петър Младенов понечи дори да вика танковете, всички трескаво четяхме “свободната” преса, вестниците “Демокрация” и “Свободен народ”, хората започнаха да надават глас, баща ми беше пръв скандалджия в постепенно растящите опашки пред магазините : - Другарю, престанете да викате! - Госпожо, не сте имали честта да спите с мен, за да ме наричате "другарю"...

И така достигнахме до зимата на нашето недоволство – Лукановата зима. Тогава хванах пневмония, редейки се за хляб, а заедно с мен и цялото общество болееше.
Постепенно разбрахме, че свободата не е безплатна и че другарите ловко са превърнали идеологическата стена в икономическа. И докато лудите се налудуват, довчерашните комунисти направиха най-великия фокус в съвременната ни история – накараха ни да им повярваме.

Колкото до малчугана Сандо и приятелите му, пред нас се издигна стената на мизерията, защото тогава можахме да се сравним с останалия свят и да установим, че до падането на Стената бяхме пребивавали в комунистическата пещера.
В крайна сметка с баща ми се качихме на полския фиат и заминахме за чужбина – бягството беше и единствената истинска свобода за нас.
А вие къде сте, вчерашни и днешни малчугани? И коя е новата ви Стена?




....

Снимки : Пари мач (Беноа Жисемберг) и аз
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 9 ноември 2009 г.

ПО СВЕТА И У НАС – СРАВНИТЕЛНА ДИСЕКЦИЯ НА БАЛКАНСКИ ЛЕВ И ГАЛСКИ ПЕТЕЛ

Пантеонът... "На великите хора от благодарната родина"

...

Наскоро ми зададоха интересен въпрос за общото и различията между двата народа, които познавам най-добре – българския и френския. Въпреки постоянния допир с двете култури никога не ми се беше случвало да ги съпоставям или противопоставям. И дори напротив, в желанието си да се интегрирам възможно най-добре, винаги съм се стремял да ги слагам под общия знаменател на европейската история и съм ги намирал еднакво близки, симпатични, дразнещи, интересни или скучни.

Само че в действителност не е така...
Загледах се първоначално съвсем непринудено, а след това и доста втренчено, при което се оказа, че всъщност става дума за два коренно различни биологически вида – балкански лев и галски петел!

За да се направи обаче сравнение (или поне така ме учеха в лекциите по сравнителна литература), трябва да се намери обща основа, върху която двата обекта да бъдат поставени на равна нога. В случая общата платформа е европейският континент и затова първото нагледно сравнение е от чисто географски характер – двете страни са диаметрално противопоставени на европейската карта. Франция е разположена на атлантическото крайбрежие, Ла Манша и Средиземноморието, докато България е на източната граница на континента. Освен това териториалното съотношение е 5:1 в полза на французите, а демографското – 8,42:1 (на 1 януари 2009 Франция наброява 64,3 милиона жители, а през 2007 в България живеят 7,64 милиона). Французите живеят също така с десетина-петнадесет години повече от българите, което пък е показателно за качеството на живота им. Огромна е разликата и по отношени на раждаемостта – Франция се приближава до положителния естествен прираст на населението, защото на жена се падат средно по 2,02 деца, а в България средно жените раждат едва 1,48 деца и съответно прирастът е отрицателен.

Тук ще престана да ви затрупвам със скучни статистики и ще премина към интересните подробности, набили ми се волю-неволю на очи в моя петнадесет годишен емигрантски стаж.

....

Всички французи трудно биха могли да влязат в една категория – било то по характер, физика, кулинарни предпочитания или хумор. Така например един парижанин би си допаднал много повече с един белгиец, отколкото с един марсилец... А във Франция можете да срещнете и елзасци, щи (северняци), нормандци, бретонци, корсиканци, баски, каталонци, савоаяри, провансалци.... И ако не беше френската революция, сега всяка една от тези общности щеше да говори собствен език и може би да претендира за независимост. Северняците са руси и високи, докато марсилците са дребни и мургави, нормадците пият кафе с ябълкова ракия на закуска, а елзасците похапват свинско с кисело зеле, савоаярите са весели и спокойни, а парижаните са нервни и заядливи...

В България също има огромни разлики в диалектите, характерите и физиката на хората. И съм готов да се хвана на бас, че ако съберем една трънска бизнес-баба с една бизнес-баба от Малко Търново, ще се наложи да си наемат преводач, за да сключат сделката. Основният консенсус при българите комай се заключава около баницата, кебапчетата, ракийката и шопската салата – все универсални ценности, срещани във всички региони.

Като цяло обаче французите са затворени хора и не си падат по спонтанно сприятеляване в транспортните средства. Изключително рядко се случва хора да заприказват непознат човек или да си разкажат живота, както често се случва във влака за Петрич и Кулата, да речем.

Иначе любезността е основно правило при общуването с околните и дори е задължително да поздравите продавачките, комшиите, чистачката и шофьора на автобуса, като при това непременно трябва да се усмихнете. При влизане в магазин се казва “Добър ден” на всички присъстващи, благодари се с жизнерадостно “Мерси, госпожо/господине!” за извършената услуга, а на излизане се казва “Довиждане”. Ако не го сторите, ще ви обявят за кръгъл темерут с тежък психически проблем. Баща ми дълго време се забавляваше, разказвайки на приятели, че ако някоя българка му се усмихва по начина, по който го прави френската продавачка, със сигурност щеше да си помисли нещо.

По този повод се сещам да спомена, че след дълги години пребиваване зад граница се бях “цивилизовал” до такава степен, че при разговор с мен много от моите пернишки съграждани изглеждаха особено озадачени от непринудената употреба на любезности. Веднъж моят приятел Иванчев ми каза къде на майтап, къде сериозно, че трябва все пак да вкарвам от време на време по някоя псувня в разговора, ако не искам да ни бият.

Но ние, българите, сме си такива – искрени и непринудени. Ако ни дойде гост в късна доба, ще го приемем и дори ще го оставим да спи в леглото ни, а ние пък ще си постелем на земята. Опитайте да отидете на гости у французин по същия начин и ще видите какво ще ви се случи – шут в задника и сбогом! При французите дори между близки приятели и роднини подобно свойско отношение е недопустимо, а срещите се програмират поне седмица по-рано. По същия начин достигнат ли 18-годишна възраст децата напускат родния дом и след това програмират семейни вечери и сбирки с месеци предварително. А за сватба трябва да се предупреждава поне една година преди това!


Френското семейство е значително по-краткотрайно от българското – 50% от френските бракове завършват с развод. Французите са добре извстни със сексуалните си постижения и това се забелязва единствено в практиката, защото по принцип французите са изключително дискретни. Иначе и във Франция жените са сравнително онеправдани – на една и съща служба и за еднаква работа жените печелят около 20% по-малко от мъжете.
При българското семейство разводите са все още срамно нещо – пак поради прословутия ни страх от неизвестното. А в сексуално отношение българинът изглежда е жертва на силни комплекси, което го кара да показва физическото си превъзходство пред по-слабия пол, държи се арогантно и обича да разказва за сексуалните си достижения. В действителност обаче държанието на българския мъж е проекция на съмнението – затова той се доказва с правене на мускули, “бързи коли”, пиянски изяви, епилация на крайниците и т.н. Подобна липса на увереност се наблюдава и сред японците след унизителната загуба през Втората световна война. На какво ли се дължи българският комплекс? Дали пък той не е в резултат от постоянната материална безизходица, която ни мъчи вече няколко десетилетия?
....

Французите са картезианци с изключително структурирана мисъл и общество. При тях йерархията е фундаментален принцип, на който се крепи всяка държавна, социална или трудова структура. Държавните чиновници са разпределени в категории-чинове (най-високата е А, след това В, и най-накрая С) и във всяка категория съществуват различни степени.Така например учителите се ползват със специален статут сред държавните чиновници (категория А+) и никога няма да чуете някой да си позволи да отправи критика срещу тях. И може би в това се крие друга основна разлика между двете държави – най-голяма част от държавния бюджет на Франция е посветена на образованието.

Във връзка с парите и търговските отношения е необходимо да се спомене и отношението на двата народа към заплащането.
За българина парите са сами по себе си ценност, която не е задължително свързана с работата и създадените блага. Поради същата логика човек трябва да стане богат отведнъж и по възможност без да се пресилва. Богатството пък от своя страна е символ на охолен живот и власт, а охолният живот пък се съставлява от прекомерно плюскане, поради което всички български новобогаташи са с наднормено тегло. Що се отнася до властта, тя пък се материализира от мощни автомобили, огромни къщи и лъскави гаджета.

Според французите пък заплащането трябва да е справедливо и да отговаря на свършената работа. Иначе на лесно спечелините пари се гледа с лошо око, а и парите като цяло са по-скоро тема табу. Затова не се учудвайте, че един французин е способен да ви се разсърди, ако му зададете въпрос, свързан с месечното му възнаграждение или въобще с платежоспособността му.

Показността също се счита за грях – в богаташките квартали на Париж ще видите облечени спретнато хора, които обаче по никакъв начин не се набиват на очи с крещящи дрехи, златни ланци и т.н. Освен това богаташите се занимават със спорт и се хранят здравословно, така че жителите на богаташките квартали са значително по-стройни от средното за плебса.

Французите минават за скъперници и затова в чужбина изпитват ужас от френските туристи, изискващи максимум качество на минимални цени. Спомням се как двама френски туристи мислеха да искат обезщетение, защото по време на престоя им на о-в Мавриций веднъж преваля дъжд за около десетина минути... Други пък се оплакваха, защото около басейна в хотела им на Канарските острови имало прекалено много дебели хора...
Рядко можете да видите французин да оставя бакшиш – това е така, защото французите никак не обичат да се чувстват задължени някому. Поради същата причина българската система на “връзки” с “мой човек” и т.н. почти не съществуват във Франция. Или ако съществуват, то е в незначителни в сравнение с българските размери. Същото е и с корупцията – може би я има някъде горе, на високите етажи на властта, където аз трудно бих могъл да хвърля поглед, но не и в обикновената администрация, в полицията и прочие.

Френската държава е тежка и тромава. Поради прекалената регламентираност в административно-правно отношение често се появяват казуси като процесът « Outreau », където в желанието си да залови чудовища самото прарвораздаване се превръща в изрод. Тежат също така и данъците, но... няма начин! Ако искаш децата ти да учат в прилично училище, в кварталната градинка да има цветя, а колата ти да не пропада в дупките по пътищата, ще трябва да плащаш! А ако пък нещо сбъркаш в попълването на данъчната си декларация, или някой те натопи (и това го има!) -тежко ти и горко! Данъчните разполагат с достатъчно власт, за да те накарат да си признаеш и майчиното мляко. И могат да ти лепват каквито искат глоби – дори и за липса на добра воля! В същото време обаче всички французи разполагат със здравна осигуровка, а едновременно с това съществуват различни видове социални помощи както за берзаботните, така и за откровените мързели.

Не съм си имал достатъчно работа с българската държава и затова страдам от известна доза предубеждения по неин адрес. Така например съм останал с впечатлението, че повечето данъкоплатци не регистрират реалните си доходи. Освен това комай съществуват и проблеми в правораздаването...



ОСНОВНАТА РАЗЛИКА МЕЖДУ БЪЛГАРИНА И ФРАНЦУЗИНА Е ПОГЛЕДЪТ ВЪРХУ ИСТОРИЯТА

Нашето минало, както и това на нашите родители и предци, е основата, върху която се крепи представата ни за самите нас, за нашата родова и национална същност. Т.е. нашето минало е основата на нашия идентитет. Поради тази причина според мен най-показателно за самомнението на един човек е отношението му към... мъртвите.

В България като че ли отказваме да приемем смъртта за нещо естествено, а мъртвите продължават да живеят сред нас – чрез хилядите некролози по спирките и стълбовете, чрез храните, оставени по гробовете и т.н. В същото време гробищата са в окаяно състояние. Веднага ме сполита примерът с гроба на моите родители и намиращите се в съседство кофи за боклук, неизменно преливащи върху паметните плочи... Хората не се притесняват от отпадъците, защото са неспособни да си представят, че мъртвите почиват вътре в гробовете! Сещам се и за “майсторите”, наети от сестра ми да пооправят гроба и употребили едва половината от заплатения материал – за тях не е страшно, че са окрали гроб, защото още веднъж те не си дават сметка, че вътре лежи покойник. В гробището няма дори и параклис, в който вярващите да се помолят – за кого ще се молят, когато не искат да повярват, че смъртта съществува?

Погледът ни към историята е абсолютно същият – не се притесняваме да тълкуваме събитията по удобен нам начин, защото не можем да разберем, че това е свещена наука, разказваща за живота на нашите деди и за развитието на обществото и човешкия род като цяло. Намесвайки се своеволно в миналото, ние правим същото нещо, което се случва в почти всички български гробищни паркове – кофите с боклук преливат върху паметта на народа ни, докато всички се бием в гърдите колко сме горди с миналото си.

В това отношение можем само да се възхишаваме на французите и на техния Пантеон. Но в случая не става дума за онзи Пантеон, в който почиват великите французи, служили всеотдайно на родината си, ами за неръкотворния Пантеон, съставляващ свещената почит към миналото и предците им.
Всеки ден хвърлям един поглед към намиращото се от другата страна на улицата точно срещу работното ми място гробище. Алеите са изрядно поддържани, белият чакъл контрастира с тържествената сивота на гранита, френските знамена се развяват над войнишките гробове, навсякъде са пръснати свежи цветя, дръвчетата и храстите са прилежно окастрени... Посетители почти няма, но подобна поддръжка е доказателство за оказваното внимание и уважение към покойниците. И от цялата гледка лъха тишина, спокойствие и доблест – хората са в мир с миналото си, както и покойниците също почиват в мир. За французите смъртта е част от живота.

Историята разграничава българите от французите и по друг начин. Българинът е благ и весел човек, водещ заседнал начин на живот и способен да понесе съдбата си безропотно, защото не може и не иска да си представи друг живот и го е страх от неизвестното. Французите пък са във вечно недоволство и борбата за нови привилегии и права се е превърнала в национален спорт. Едва ли има друг народ, направил толкова много за свободата си, извършил толкова революции и обявил война на целия свят в името на законността. Френското общество е в състояние на постоянно напрежение – дори и днес ме изненадаха със стачка в градския транспорт... А хората не роптаят – не защото нямат сили да го правят, ами поради солидарност със стачкуващите.

...

В заключителните си слова ще изразя преди всичко една молба – недейте да мерите на кантар различните култури. Защото въпреки еднаквата си човешка същност всеки си има достойнствата и недостатъците, които правят света ни толкова разнообразен и красив. И както от една и съща суровина (гроздето) могат да се получат две различни напитки (винце и ракийка), така и французите и българите са европейци, но с различна закваска.
При българите харесвам най-вече неподправената добросърдечност и искреност, както и привързаността към земята и семейството. При французите пък обичам тяхната енергичност и способността им не само да създават невероятна култура, но и да я поддържат. Двата народа са коренно различни и може би затова толкова често се привличат и възхищават един на друг. Поради тази причина едва ли би било разумно да ги противопоставяме в класация по достойнства – малко български стоицизъм би направил французите много по-постоянни в настроенията си, както и малко френска борбеност би дала сила на българския народ. Затова нека да живеем заедно под общия европейски покрив и да се вслушваме един в друг, защото все още имаме какво да научим за себе си.

….


Бих се радвал да чуя мнението и сравненията и на други блогъри, живеещи или прекарали повечко време зад граница. Най-любезно каня Ралица, Nicodile, Димо Райков, Юруков, Scanman, Hanko, Hinkoff, както и всички останали, които разсеяността ми ме кара да пропусна в момента... До скоро!

....

Снимката е от личния ми архив
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 4 ноември 2009 г.

LA PIOVRA ИЛИ ОКТОПОД ПО БЪЛГАРСКИ


Преди години целият български народ, притежаващ телевизор и достъп до съответните телевизионни канали, се наслаждаваше на подвизите на неподкупния италиански полицай Корадо Катани и откровено се възмущаваше от подлостта на мафията. О, времена, о, нрави! Две десетилетия по-късно установяваме с удивление, че полицаите са се превърнали в анти-герои, а истинският победител и герой е ОКТОПОДЪТ!


Давам ви нагледен пример. Моят зет е сицилиянец, но няма нищо общо с мафията, установил се е в северна Италия и си изкарва прехраната с пот на челото. За сметка на това обаче живее с българка и дъщеричката им говори еднакво добре български и италиански. Поради тази причина веднъж цялото многонационално семейство отиде на почивка на българското черноморие в един от хотелите на близък приятел на президента Гоце. Зет ми видял в менюто на ресторанта специалитет с ОКТОПОД и решил да го опита. ОКТОПОДЪТ обаче бил втора пресност и така се уплел в стомашно-чревния апарат на нищо неподозиращия чужденец, че горкият човек едва не хвърлил топа.


За никого от нас не е тайна, че подобни морски деликатеси са ловени от дядото на Гоце по време на Балканската война и че в никакъв случай не бива да се консумират. Поради тази причина ние, българите, се считаме за особено хитър народ и си позволяваме да подхвърляме остроумни забележки относно наивността на чужденците – „какво се навира между шамарите”, „ами, като е толкова глупав...”, „това да му е за урок” и т.н. Така че в случая трагичното не е свързано с пресността на манджата, колкото с нашата реакция, която превръща жертвата в единствен виновник за сполетялото я нещастие. По този повод ще си позволя, драги читатели, да отбележа, че истинският ОКТОПОД се намира в главите на хората – като започнете от сервитьорката, минете през готвача и всички сеирджии, превърнали ненорманото в обществена норма, та стигнете накрая до притежателя на хотела - гоцев приятел.


Що се отнася до мафиотския ОКТОПОД – не се безспокойте, и него го имаме в чинията с прокиснала манджа! Ето ви пример за двата вида ОКТОПОД, събрани на едно място:


Наскоро четох статия за убития прокурор Николай Колев и си припомних заглавната страница на вездесъщия всекидневник „24 фаса” от деня на убийството – на снимка в централен план фигурираше плуващото в кръв тяло на жертвата, а до нея бяха изтъпанчили снимка на „хубавите депутатки” (припомнете си, че дедо Симо беше вкарал в парламента всякакъв род пикли, които с удоволствие се бяха снимали по чорапогащници за родната жълта преса). След това медиите ни заляха с материали, очернящи покойника, и като цяло коментарите най-безочливо оправдаваха убийството.


Не знам до какава степен и дали въобще Николай Колев е бил замесен с престъпните среди, но е сигурно, че никой не заслужава подобна участ. И докато отношението ни към всички жертви на убийства, рекет, изнасилвания, психически тормоз и останалите видове ОКТОПОД е цинично, безучастно и без капка състрадание, справедливостта в това общество винаги ще отстъпва място на стомашно-чревните заболявания, а гащите ни ще са за пране.



Снимки: L’internaute, Movieplayer.it


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

събота, 31 октомври 2009 г.

ЕДНА ГОДИНА БЛОГУВАНЕ С ПИЛЦИ!



Цифрите сами по себе си не значат нищо, но без тях трудно бихме могли да се ориентираме във времето и пространството – било то виртуално или не. Те са аршинът, с който мерим изминатия от нас път и изгубеното време, но не и истинските неща от живота, съставляващи есенцията на нашето съществувание. И затова отчитам тази първа година на блога си не толкова като кръгло число, колкото като една паметена година, през която намерих най-вече време да почета миналото и осъзная бъдещето.


А символиката в цифрите е следната – през тази първа година в блогосферата навърших 33 години, което е точно половината от последната възраст на баща ми (66 години) и с 10 години по-малко от житейския път на майка ми (43). По същото време отбелязах 15 години живот зад граница – през 1994-та дебаркирахме във Франция на борда на заветния полски Фиат, чиито шарнирни болтове предадоха Богу дух няколко месеца по-късно. Така Ноевият ни ковчег, харчещ небивали количества бензин, се оказа в крайна сметка в гробището за коли, а ние с баща ми останахме окончателно в чужбина.

Отчитам също така 12-годишна връзка със съпругата ми (ориентирам се по възрастта на племенницата ми Франси – и тя стана на 12) и 6 години брак, а тя пък прекрачи границата на 30-те години.


Всичко това обаче, барабар с блога, бледнее и няма никакво значение в сравнение с основното събитие на цял един живот – точно преди един месец и един ден на бял свят се появи малката ми дъщеричка Диян. За другите спомени не съм сигурен, но след време, когато се отдам на Алцхаймера в някой старчески дом, в главата ми със сигурност ще се появява – или бих искал да се появява – единствено споменът за малката разревана главица на току-що излязлото от майчината утроба бебенце. И всичко останало едва ли ще има някаква стойност за когото и да е. Или някакъв смисъл за каквото и да е.


ЗА БЛОГОСФЕРАТА


Първият ми досег с блогосферата беше покрай моя тъст Димо – във връзка с публикуването на “Париж, моят Париж” му дадох идеята и му помогнах да направи първия си блог (а по–късно и втория). Малко след това, пътувайки със самолет след сватбата на Иванчев и Галя, попаднах на препечатка от блога на Радан във вестник Дневник – тогава си дадох сметка за истинската сила и значение на блоговете и почувствах ищях и аз да се хвана на хорото и да разкажа мислите и чувствата си с надеждата да предизвикам интерес и разбиране сред евентуалните си читатели.


И така, няколко месеца по-късно, на 31 октомври (честит рожден ден, сестричке!) публикувах първия си пост. Препрочитайки го сега, си давам сметка за двете основни неща при списването на блог, а именно - психотерапевтичния характер на блогуването и постоянното залитане между диалектиката и патетичните словоизлияния, между литературата и зъбатата публицистика, между стойностното и прекалено личното... Или поне при мен се получава все така шизофренично. Затова все не мога да избера водеща тема за моя блог и се двоумя между пътеписите, политическите анализи, фейлетоните, и откровените подигравки.


Първият ми текст, предизвикал многобройни реакции, беше “Черно-бяло детство” – и до ден-днешен го считам за най-искрен и истински от всичко, публикувано в моя блог, а и читателите ми комай са на това мнение, защото продължават да го навестяват и препрочитат. Или с други думи казано, ако трябва да избера само едно заглавие, което да ме представя в блогосферата, то със сигурност ще бъде “Черно-бяло детство”.


Сред останалите ми публикации най-ярко се открояват няколко скандални текста :

“Пак сме тук... и пак сме си същите” описва фамозния концерт на Лили Иванова в Олимпия и бе обект на небивал дебат около певческите и човешки качества на певицата-номенклатурчик.


“Господин Лекгоступ, Вие сте идиот!” е протест срещу желанието на г-н ректора на ВТУ да връчи почетна титла на Владимир Путин. Текстът НЕ Е МОЙ (с изключение на няколко преправени изречения, иронични допълнения и остроумни забележки), но пасва изключително добре на политическите ми възгледи. Истината е, че приятелят, написал текста, се страхуваше да публикува мнението си, а автоцензурата, свързана с подобни страхове, е показателна за истинското състояние на човешките права и свободи в “демократична” България.


Сред писанията ми ще намерите и други жертви на политически пристрастия от антикомунистически характерЖан Виденов, Серж Станишев, Жорж Първанов, Ирина Бокова, Меди Доган, Руми Овчаров, Божо Димитров и т.н., както и на предтечата на всички тези люде - Павлик Морозов. Извинявам се на гореупоменатите „жертви” за тежките думи, но извинението ми важи единствено, ако в отговор получа от всички тях (по разбираеми причини с изключение на Павлик Морозов) писмено признание за престъпленията им по служба, по съвест и по морал.


Разказах ви и за много други нелицеприятни неща, които наистина ме възмущават. Излях си гнева за принципи, скъпи на сърцето ми, за които никога не бих направил компромис – Свободата, Човешките права и толерантността. Говорих и за изборите – преди, по време и след.


За щастие не писах само за политика и от време на време се измъквах чрез лирични отклонения из географските ширини, където социалните и политически болежки на родината ни представляват няколко реда в някой недочетен вестник. За вас отскочих до Мавриций, Ню-Йорк, Антверпен, Средиземноморието, ЮАР, Париж, Ниагара, Бостън, Дъблин... В пазвата си съм скрил чудесни спомени от още много такива пътешествия, а сега остава само да намеря време, за да ви разкажа и за тях.


Написах и един текст за Майкъл Джексън, който също много се хареса. Никога не съм бил голям фен на музиката му и затова говорих за човека, олицетворил шоу бизнеса и умрял от него.


...

В крайна сметка съм изключително доволен от срещата ми с блогосферата и с опасната банда на блогърите – малка група от хора с критичен поглед и искрено желание да видят реални промени в обществото. Нещо повече, имайки предвид зависимостта на медиите от бизнеса и политическите формации, блогосферата е единствено място, където се провежда истински обществен дебат. Затова се надявам тази малка виртуална група ентусиасти да вдъхнови с истинноста на съжденията си цялото българско общество и да му даде повод за размисъл върху нашето бъдеще като народ. И дано това спонтанно гражданско движение на свободните хора продължи да се оглежда с широко отворени очи около себе си!


До скоро във виртуалното пространство за нови и по-реални от всякога блогърски страсти!

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

ИНТЕРЕСНА ФРЕНСКА КОМЕДИЯ



Вчера по кината във Франция излезе една много добра комедия – Mic-mac à tire-larigot (аз лично бих го превел като „ Миш-маш на корем” или „Неразбории на поразия”)на режисьора Жан-Пиер Жьоне. Всъщност от „Амели Пулен” насам французите снасят само комедии, натъпкани с не особено интелигентни скечове, непреводими игри на думи и оригиналничене със съмнително качество. Така че бях наистина приятно изненадан от Mic-mac à tire-larigot – филмът е с интересни режисьорски и операторски идеи. Освен това сред актьорите ще разпознаете както утвърдени имена от по-старата гвардия като Йоланд Моро, Андре Дюсолие, Жан-Пиер Мариел и Доминик Пинон, така и видни представители на новото поколение – Жюли Ферие, Дани Буун и Омар.

Във филма се разказва как банда весели клошари с безподобни таланти си разчистват сметките с двама производители на оръжие. Сам по себе си сценарият не е впечатляващ, но персонажите са симпатични и има доста весели моменти.

Слабите страни на филма са най-вече претупаният край и наивното морално заключение по отношение на лошите търговци на оръжие.

Като цяло филмът заслужава да се види, защото наистина притежава собствен харектер и според мен много от вас ще го възприемат като глътка свеж въздух на фона на тоновете стандартни холивудски продукции. Приятно гледане!




Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)