четвъртък, 13 декември 2012 г.

СПЯЩАТА КРАСАВИЦА И ЕВРОПЕЙСКОТО МАГАРЕ



Получи се малко неудобно – българският премиер присъстваше телом на церемонията по връчването на Нобеловата награда за мир на Европа, а духом го нямаше никакъв. Спеше ли, на телефона ли си играеше... Ако познавате традициите на шопското възпитание, липсата на интерес към европейските ценности никак не би ви учудила, защото според известния реторичен лаф  интересите на шопите са съвсем други : „я магаре не сакам, я сакам магарето на Вуте да умре”.  И с Бойко Борисов е така, той всъщност не цели да настигне Европа (икономически и социално), ами иска чисто и просто Европа да падне до неговото ниво на европейски просяк.
При това положение как да му се разсърди човек? С какви очи присъстващите „колеги” можеха да се присмеят или да критикуват този толкова чужд и странен премиер? Та нали всички те знаят тъжната истина, за която може би единствен Бойко Борисов нехае – БЪЛГАРИЯ Е НАЙ-БЕДНАТА СТРАНА В ЕВРОПА. След подобна констатация премиерът може без притеснение дори да си свали гащите пред всички. И ако питате мене, те вече са свалени.
Та, България е най-бедната страна в Европа – 22,3% от българите живеят под прага на бедността, който според европейските статистики за България се равнява на 300 евро месечно на човек (Румъния е непосредствено след нас с 22,2%). Не, не можем да цитираме комунистическото минало като причина за бедността си, защото в същото време страната с най-малко бедни в Европа е бившата соц.строителка Чехия – едва 9,8% от чехите живеят под границата на бедността (за Чехия тя е 500 евро на месец).  При европейските първенци Германия и Франция пък нивото на бедност е съответно 15,8% и 14%, като прагът на бедността за Германия е изчислен на 848 евро, а във Франция – 946 евро.
ОБЩО 49% ОТ БЪЛГАРИТЕ СА ЗАПЛАШЕНИ ОТ БЕДНОСТ (на второ място са Румъния и Латвия с 40%).



Това е то! Рано или късно илюзията за икономически ръст, крепяща се на строени с европейски пари магистрали, ще рухне и ще лъсне тъжната истина : при сегашните темпове на развитие на българската икономика, Европа наистина трябва да умре, за да паднат всички до българското ниво. Така че оставете премиера да спи и сънува сладки сънища, защото събуди ли се, отново ще стане... премиер на една България все така без магаре.




....
 
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 12 декември 2012 г.

ДЪРЖАВАТА ПРАСЕ

Тези неща и друг път съм си ги мислил, но написано в електронна медия звучи някак стряскащо. Защото комай никой вече не обръща внимание на иначе очевидни неща. Никой не намира излявления от рода на "построих ви магистрала", за неуместни. А истината е, че магистралите се строят с парите на европейския данъкоплатец и нито един български държавник (включително и спящата красавица) не би трябвало да изнаглява до такава степен, че да си приписва някакви заслуги. 

"Заради строежа на магистралите пенсионерите няма да получат коледни добавки. Причината е, че България чака да й бъдат възстановени 308 млн. евро от Европейската комисия".... Ха така! А аз си мислех, че бат' Бойко строи всичко с джобни пари и собствени мишци... А то било с парите на пенсионерите, които пък трябва да се възстановят от Европата. И това ако не е Велик комбинатор!!!

Счетоводителят у мен пък си задава въпроса как е възможно една себеуважаваща се администрация да играе на "тука има-тука нема" с парите на държавата и да меша различните бюджетни пера и линии както й падне. Това е абсолютна свинщина! Българското правителство е едно финансово прасе, преживяващо от европейски подаяния!

Снимката е от селскостопанския панаир в Париж
 ....



Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

събота, 10 ноември 2012 г.

СПОМЕН С ЮЛИ


Животът е изпълнен с необясними странности. Понечваме да попитаме защо нещо се е случило, а въпросът ни увисва безпомощно във въздуха - всъщност въпрос не може да има, когато няма възможен или нужен отговор.

През 2004 г. се прибирах на почивка в родината и наминах да видя леля. С привичното си спокойствие милата женица ми съобщи, че съм получил писмо от Чехословакия.
- Чакай сега, лельо, от Чехия ли е писмото или от Словакия? - попитах аз.
- Ти не ме мисли за балама, отвърна леля, учила съм география в университета и знам много добре къде се намират Чехия, Словакия, Бохемия и Моравия. Виж си писмото и ще разбереш сам.

Погледнах плика и установих с любопитство, че въпросното писмо наистина е пуснато в несъществуващата вече Чехословакия през далечната 1987 г. от моя чешки приятел Любош Грим. Представете си само – пътувало е от Слани до Перник цели 17 години!!! Тръгнах да се дивя и да се питам защо, аджеба, пощенските услуги са на това дередже в страната на Ботев и Левски, но се отказах, защото отговорът в случая просто нямаше значение.


Аз съм момчето с очилата, а до мен е Юли
И тогава си спомних за това мое първо голямо пътешествие, когато отидох на пионерски лагер в Чехословакия. Пернишката мина поддържаше партньорски отношения с някакво чешко предприятие и по този повод изпращаше децата на пернишките миньори на разменни начала в Чехословакия, а приемаше в базата си в Рударци чехословачета. 
Тогава се качих за първи път на самолет. До мен седеше Юли, с когото се познавах бегло от училище - той беше в по-долна паралелка, но иначе разликата във възрастта ни беше точно осем месеца без един ден. Вестибуларните ни апарати доста се развълнуваха от авиационното кръщене и Юли повърна първи, докато аз се държах мъжки и повърнах чак на приземяване. След това с Юли станахме много добри приятели и през целия лагер движехме все заедно. 

Лагерът в Чехословакия беше интернационален с деца от общо четири държави и нямаше нищо общо с българските лагери - караха ни да ходим с километри и всеки ден ни уреждаха някакви състезания, конкурси и прочие мероприятия - футбол, пеене, стрелба... Веднъж дори ни вдигаха посред нощ да ходим да се подписваме в гората - било един вид проява на храброст... И всеки път ни даваха значки. Имаше състезание и за най-чиста стая в лагера - с Юли и другите две момчета от нашата стая доста се потрудихме и затова спечелихме два-три пъти наградата, която се изразяваше в традиционната значка, както и в привилегията да приютим "Тотема на чистотата" до следващия ден, когато на вечерната проверка провъзгласяваха новия победител т.н.

С Юли пяхме дует на конкурса по пеене... Моля, не се смейте... Изпяхме "Стани, стани, юнак балкански", но по разбираеми причини не спечелихме абсолютно нищо. Виж, Весо Ишидото изпя "Манго го караха двама полицая", преоблечен като жена, и обра всички награди. На карнавала пък се бяхме дегизирали и двамата на тигри... Или нещо такова... Имам една черно-бяла снимка от дефилето, но е толкова размазана, че не се разбира кой знае какво.
Юли беше слабичък, но тичаше много бързо и за разлика от мен обичаше походите. През дългите часове разходки и посещения на културни забележителности обсъждахме приключенската литература или си разказвахме филми. Т.е. другите ми разказваха, а аз слушах, защото  вкъщи никога не сме имали видео апарат. Така ми разказаха за първи път "Алиен" и бях изключително развълнуван и впечатлен. По-късно наистина видях филма, но честно казано предпочитам версията, разказана ми по време на похода из Татрите.

Запознахме се с Любош пред входа на столовата и всеки ден с Юли отивахме да си говорим с него. "Говорим" е силна дума - всъщност общувахме на жалък руски, обогатен с всякакви български и чешки думи, както и с мимики, жестикулации, възклицания и т.н. Любош беше на нашата възраст, един такъв пухкав и леко пернат. Обяснихме му, че ни е малко трудно да свикнем с чешката храна, със захарта в манджите и със солта в десертите, но иначе Чехословакия ни изглеждаше красива и гостоприемна страна, нищо че температурите бяха доста по-ниски от тези, с които сме свикнали в България през лятото.

И така, ваканцията в Чехословакия мина неусетно и ние с Юли с върнахме към обичайните си занимания в Перник.
А след това...
След това си дадох сметка, че това беше и последният ми хубав спомен от детството. И може би дори това беше последният ми детски спомен въобще, защото скоро след това загубих майка си и порастнах принудително, а в България започнаха познатите ви политически и социални промени, които продължават и до ден-днешен все така без особен резултат.
За онова чехословашко лято запазих много приятни чувства и затова ми стана хубаво, когато получих писмото на Любош. Няколко дни по-късно срещнах случайно Юли при паметника Левски в София и му разказах куриозния случай със закъснялата кореспонденция. Юли се засмя. И когато след годни се срещнахме пак, но този път във виртуалното пространство, разбирай Фейсбук, отново му писах за Любош, писмото, Чехословакия и т.н. .

- Да,  вече си ми го разказвал - отговори ми любезно Юли без да се учудва, защото в Перник имаме гадния навик да си разказваме непрекъснато едни и същи истории, вицове, спомени и най-вече измислици.

Юли (снимка на Стефан Шишков)
Оттогава минавах няколко пъти през Чехия и Словакия и всеки път в съзнанието ми изплуваха усещанията от първото ми пътешествие зад граница, когато се запознах с Юлиан Механджийски, барабаниста на рок групата „Тролите”.

Миналата седмица посрещнах за първи път приятел от Перник в Париж. В събота 3-ти ноември с Пешо решихме да отидем до гробището Пер Лашез, за да видим гробовете на велики хора като Оскар Уайлд, Делакроа, Балзак, както и на нашия идол Джим Морисън. В една от алеите видяхме паметник на участвалите във френската съпротива чехословаци...
- Като се замисля само, че Чехословакия вече не съществува..., вметнах уж случайно аз, след което добавих : ти знаеш ли, че преди няколко години получих писмо от Чехословакия?
- Да, бе! Разказвал си ми го поне сто пъти - отвърна Пешо и продължихме нататък към стената на комунарите.

При гроба на Джим Морисън мислите ни бяха насочени не толкова към Царя Гущер, колкото към всичките тези наши приятели, които отидоха „от другата страна”, покосени от нелепа смърт прекалено млади. Кажи-речи всички бяха като нас, влюбени в музиката и приятелството, но осъдени по незнайни причини от съдбата да си тръгнат преждевременно. Защо? Не смея вече да се питам, защото отговорът не би имал смисъл, а и не би бил нужен. Важното е, че ги няма вече до нас и че ни липсват много.

Същата събота, едва няколко часа по-късно „от другата страна” е минал и Юли. Това толкова нежно, фино и добро момче ни е напуснало завинаги без да каже защо, отнасяйки със себе си и смисъла от общия ни спомен. Винаги ще те помня, Юли, и не се надявай, че ще забравя да ти повторя историята на писмото, когато се срещнем някъде там, горе.




....

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 13 септември 2012 г.

Балканската инвазия


Катун в околностите на Лион

Странни хора са французите – веднъж обожават Роми Шнайдер, а след това ритат срещу нашите роми и вдигат врява до Бога, вземайте си ги, казват, не ги щем тука.
Откъде тази нетърпимост към ближния, защо не ни искат нито ромите, нито останалите етноси, нито нищо друго, произхождащо от милата ни родина? Защо ни критикуват, че – видиш ли – ромите мизерствали в България и затова у тях се пораждало желанието да напущат? Ами останалите българи да не би да благоденстват? Пенсионерите да не би да не живеят с кофичка кисело мляко и самун хляб на ден? Да не би хората да имат средства да се лекуват, да плащат ток и парно, да ходят на почивка? И в този ред на мисли бих казал дори, че ако основен критерий за етническа принадлежност в България беше жизнения стандарт, то поне половината население ще се окаже ромско.
Но както и да е... Сега няма да споря на тази тема, етносите са ни най-малкият проблем. Истината е друга – французите се репчат и не искат да приемат български бедняци. Що така бе, джанъм, нали сте уж родина на човешките права-мрава и всякакви други хуманитарни пинизи?
Мисля си тези неща в обществения превоз тази сутрин (13.08.2012) и почвам да чета  един безплатен вестник (Direct matin). И попадам на следната кратка информация (11 стр.) : « Шест ареста след крупна кражба на мед. Шестима мъже на възраст между 20 и 40 години са арестувани миналия понеделник в областта Жиронд след кражба на 15 кубика кабели и медни тръби от предприятие в предградията на Бордо. Част от оценената на 25 000 евро стока е намерена в лагер на „пътуващи хора” в Сен-Медар-ан-Жал ».

Точно, ясно, дискретно. „Пътуващи хора” означава номади, т.е. нашенски роми. И на френските  роми (т.е. „житан”) им викат „пътуващи хора”, обаче те не участват в сделки с метали. И за да не обвинят покрай последните скандали пресата в дискриминация спрямо ромите, журналистите избягват да използват в информации за престъпления думичките, насочващи към Балканите. Всъщност, не помня точно статистиките, но мисля, че откакто България и Румъния влязоха в ЕС, само за първата година кражбите на метали се бяха увеличили пет пъти.
Другото нещо, увеличило се значително, е броят просяци и скитници. Изключено е да минете през метрото без да се натъкнете на няколко акордеонисти, мъчещи както инструмента, така и слуха на пътуващите. Обикновените туристи стават непрекъснато жертва на всякакви уловки и номера, в обществения транспорт гъмжи от нашенски джебчии и всякакви тарикати. В околностите на Париж катуните никнат като гъби след дъжд, балканците се самонастаняват в необитаеми сгради, къртят, рушат, вдигат гюрултия. Или с други думи – хората се чувства като у дома си. Само дето домът им не е тук.  

Оправянето на щетите са само част от разходите на френските институции в борбата с балканската инвазия. Защото към всичко това трябва да се добави усилията на полицията, на правораздаването, на социалните служби и т.н. Франция е правова държава, което означава, че всеки арестуван нашенец бива отвеждан от няколко полицаи в арест, където пък има право на медицински преглед, преводач и адвокат. След това в ареста му дават и храна, а на следващия ден го отвеждат на прокурор, който му се кара. Така веднъж, два пъти, а след това има и процес, и присъди. И всичко това се плаща от държавата.  

За да се развали един незаконно вдигнат катун, също са необходими средства – пресметнете надницата на всички мобилизрани служители, наетата техника и останалите участвуващи в процедурата по разрушаването и почистването предприятия. И като теглим накрая чертата, се оказва, че един нашенец струва на френската държава много по-скъпо, отколкото един преживяващ от социални помощи обикновен безработен гражданин, спазващ законите. Или с други думи казано - нашенецът е един излишен, ама наистина излишен лукс, защото хем струва скъпо, хем пречи, хем няма изгледи в скоро време (или въобще някога) да се впрегне в работа и да осигури възвръщаемост на вложените в него средства.

Франция не може да приеме цялата мизерия на света – беше казал навремето Мишел Рокар. И беше допълнил, че Франция трябва все пак честно да поеме своята си част. Хубаво, обаче в случая комай не става дума за обикновена мизерия, ами за хора, свикнали да живеят преко законите и порядките не само на Франция, но и въобще. И нямам предвид само ромите, ами по-голямата част от българските емигранти, които сякаш са избягали в чужбина, за да пренесат там старите си житейски навици и да заживеят постарому. Отидете на някоя сбирка на български студенти в Париж и ще видите същите изцепки, пиянски побоища, чалги и прочие мили, родни картинки, каквито съществуват горе-долу навсякъде в България (впрочем, студентските сбирки са преустановени за неопределен срок от време, защото последния път едно момче загина при свада). Освен това повечето български проститутки не са ромки, живеещите на палатки и в катуни нашенци също са по-скоро бледолики.
Така че нека да не се оправдаваме с ромите, защото цялото ни общество е такова. А ромите са само неговият най-тъжен образ пред Европа.  

...
 
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 11 септември 2012 г.

Спомен за 11 септември 11 години по-късно

И аз си спомням този ден, в който цялата история на човечеството се промени.
Бях в кухнята на баба ми в нормандското градче Каен. Пишех дипломни работи по филмов анализ и сравнителна литература на един допотопен компютър, когато баба ми намина да ме види с мрачен вид. А навън времето беше необичайно хубаво за този край, където дъждът е част от пейзажа.
-Лоши неща стават, този свят няма да го бъде...- каза многозначително баба ми на български с толкова нестандартния си френски акцент, който въпреки петдесет и шестте години, прекарани в родината на Ботев и Левски, се беше запазил почти непокътнат.

Баба ми беше истинска нормандка и затова перманентният й скептицизъм никак даже не ме учудваше. Когато обаче намина да ме навести още два пъти със загадъчно-апокалиптични подмятания, се запитах дали пък наистина не се е случило нещо сериозно. Пуснах телевизора и видях това, което цялата планета гледаше със затаен дъх. Беше наистина чудовищно... Благодарение на медиите и аз бях станал част от грозното свидетелство за края на цяла една епоха. Мисля, че Историята се раздели завинаги със света на идеологиите и тоталитаризма именно при срутването на кулите близнаци.

Всъщност, не 11 септември промени света, ами светът реши да се промени официално на тази дата. 11 септември се превърна в катализатор на метаморфоза, която от близо десетилетие чакаше да превърне познатия ни двуполюсен модел в еднополюсен... или дори безполюсен. Дотогава Изток и Запад се удържаха един-другиго в страха от ядрена война, а след 11 септември остана само страхът от тероризма.

На следващия ден се обадиха от Екс-ан-Прованс да ми предложат работа в един интернат. С баща ми се качихме на колата и както обикновено прекосихме Франция - от дъждовната Нормандия до слънчевия Прованс, общо 1000 километра почти без почивка, защото именно почивките уморяват истинските пътници. Момичето, което заместих три дни по-късно, беше изпълнило дневника на интерната с объркани коментари за атентатите. Повече никога не се върна на работа. Явно атентатите са послужили за катализатор и на нейните лични психически проблеми. Дали се е съвзела от травмата? Планетата комай - не.

...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 31 август 2012 г.

ЕДНА ОГРОМНА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 2 август 2012 г.

РАЗХОДКА С КОРАБ ИЗ ЧЕРВЕНО МОРЕ - СПИРКА В ИЗРАЕЛСКИЯ КУРОРТ ЕЙЛАТ




Яхтеното пристанище
Корабът беше пристигнал рано сутринта в пристанището на Ейлат и съвсем скоро щяхме да стъпим за първи път на Обетованата земя. Ейлат е всъщност най-южната точка и единственото израелско пристанище на Червено море, заклещено между Египет и Йордания.
Слави се с развития си туризъм – тук прииждат много туристи най-вече от САЩ, Великобритания и Франция, които оценяват много високо невероятната хотелиерска база, както и чудесното Червено море.
Погледнах през илюминатора на каютата и що да видя? Огромен хангар, а в сянката отпреде изправен младеж разговаряше с момиче. Обикновен младеж – с дънки, килната на една страна бейзболна шапка, маратонки... И автомат. Понечих да снимам, но ми стана неудобно. Ами това момче – ще му дадеш най-много 17 години – не е препасал автомата за хубаво и от хубаво, така че не върви някак си да го снимам.

Аквариум с акулки  и други риби
След закуската със съпругата ми слязохме на „земята”. За да излезем от пристанището и да разгледаме града, трябваше да минем първо през хангара. Вътре ни посрещнаха други младежи, които с усмивка ни попитаха дали носим оръжие. Що за въпрос... Младежът ни попита също така дали знаем защо се осмелява да ни пита подобни недискретни неща, а ние съвсем тактично отговорихме, че май се досещаме. След като прегледаха документите и раничката ни все така усмихнати, ни пуснаха да влезем в Израел.

Подводният свят видян от наблюдателницата...
Обрулени, пустинни хълмове със закачено на тях селище
Знаехме, че съществуват автобусни линии, но на борда на корабите от флотилията „Коста” трудно дават информация за неща извън предлаганите от фирмата платени мероприятия, така че почти всеки път човек трябва да се оправя сам, ако иска сам да си е господар на времето и почивката. И затова взехме първото намерено такси. Оказа се, че шофьорът ни всъщност беше шофьорка, която на всичкото отгоре говореше перфектен английски и френски... А предполагам и иврит. Откара ни до центъра на града, но отказа да приеме плащане в евро. Обясни ни, че в Израел освен местната валута вървят единствено доларите. Наложи се да теглим пари от банкомат, а в същото време констатирахме, че по време на шабат банките са затворени.
Поглед към Египет
След като се разплатихме (въобще не беше скъпо), тръгнахме на разходка по крайбрежието, където се намираха и множество грандиозни хотели. Като изключим внушително-апокалиптичната картина на огромните хотелски комплекси, останалото по нищо не се раличаваше от обичайните курорти – купища магазини за модни стоки, летни атрибути и сувенирни дрънкулки „мейд ин Чайна”. Още от 9 сутринта на много места гърмеше музика – досущ като на Черноморието, само дето музиката не беше ориенталска.

На много места предлагаха морски екскурзии с гмуркане и т.н., но на нас не ни беше до подобни ексцесии и затова решихме да посетим един аквапарк, чиято реклама ни дадоха в туристически-туроператорски офис близо до пристанището.
И поглед на изток - към града Ейлат и отвъд - към Йордания

Добрахме се до парка с редовна автобусна линия – на влизане ни снимаха, като снимката беше включена в цената на билета. След това разгледахме всякакви риби, костенурки и гадинки, обядвахме (и обядът беше включен в цената), гледахме четириизмерно кино, влязохме и в една подводна наблюдателница, от която видяхме морски животинки в естествената им среда, качихме се на една кула и т.н. Особено ме впечатли селището над аквапарка, както и цялостната битка на израелците с пустинята. Все пак е интересно да се отбележи, че израелците успяват да отгледат растителност сред пясък, камъни и пущинаци, т.е. те са абсолютният антипод на бай Ганьо, чиято
Make love not war
цел в момента е да превърне зелената Витоша в пустиня от ски писти, използваеми 3 месеца годишно. И докато цитирах на съпругата стария лаф за израелците дето правят от пустинята рай, а българите – от рая пустиня, две три глави в автобуса на връщане се обърнаха към нас и ми се стори, че ни погледнаха с одобрение. Комай и там има доста нашенци.


Прибрахме се пак през хангара, но този път не ни проверяваха особено. Не ни поставиха и печати в паспортите, за да си
Аквариум с други риби
нямаме неприятности при евентуални разходки в страни, където не тачат нито Израел, нито неговите гости. А такива има доста в Близкия изток и в следващите дни дори щяхме да посетим някои от тях. Честно казано разходката в Ейлат бе неочаквано приятна на фона на напрегнатата обстановка в региона и предстоящата Арабска пролет.
Бяхме в Ейлат на 18 декември 2010. Точно осем месеца по-късно, на 18 август 2011, в близост до израелския курортен център бе извършено терористично нападение срещу военен автобус, по време на което загинаха осем израелци и десетки бяха ранени. По-малко от година по-късно, но този път при атентат  в Бургас, загинаха израелски летовници и един българин. Явно проклятието на човешката ненавист не знае почивка – дори и в курортните градове.

Коледна украса на круизния кораб
Само четири дни по-рано тунизийският младеж Мохамед Буазизи се беше самозапалил, поставяйки по този начин начало на вълненията в Тунис, които след това се пренесоха в Либия, Египет, Йордания, Йемен, както и в горящата все още в кървава гражданска война Сирия. Почиващите на луксозния круизен кораб в Червено море се готвеха да празнуват Коледа и Нова година без дори за миг да си представят, че съвсем скоро арабо-мюсюлманският свят ще избухне. 









...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 26 юли 2012 г.

МЕНИДЖМЪНТ НА ТЕРОРА

Има една такава теория (terror management theory или TMT), според която човекът може да бъде манипулиран чрез вродения му страх от смъртта. И в зависимост от самочувствието и предоставените дози "терор", неговите реакции както и светогледът му се променят - от депресия до агресивност.
Значи всеки реагра различно на банализирания в съвременните медии и като цяло в живота "терор", всеки го приема  и асимилира по различен начин и всеки се бори с него посвоему.

Замислих се за тези неща през последните дни и в следствие на няколко трагични събития : атентата на летище Сарафово, убийството на 12 души по време на прожекция в щата Колорадо, годишнината от масовото убийство в Норвегия, както и седемдесетата годишнина от депортирането на френските евреи в нацистките концлагери.

И си спомних една тъжна статистика : преди да стане на дванадесет годинки едно обикновено американско дете, гледащо средно около 3 часа телевизия на ден, става свидетел чрез малкия екран на 8 000 (осем хиляди) убийства и 100 000 (сто хиляди) други актове на насилие, 73% от които са ненаказани и извършени както от "лошите" персонажи, така и от "добрите".

Далеч съм от параноичната мисъл, че всичко това е плод на световен комплот, целящ масовото побъркване на развитите общества и подтикването им към масово потребление или към отнемането на едно-две морета на Велика България, но резултатът е налице и не е никак приятен.

Като терор могат да се счетат не само извършени от човека деяния (войни, терористични актове и т.н.), но и природните бедствия. Факт е, че едно силно общество с изявена национална идентичност и високо самочувствие при нещастие се сплотява и често дори се наблюдава национален подем както в икономически, така и в духовен аспект. И обратното - месеци след земетресението в Перник, българското общество и държава са неспособни да предприемат конкретни мерки за трайно подпомагане на пострадалите.
Що се отнася до извършения атентат в Сарафово, там проблематично е не толкова обществото, колкото очевидно некомпетентната полиция, която вече цяла седмица не може да обясни дали бомбата е избухнала вътре, вънка, под, над или до автобуса...

Какви ще са резултатите от този терор върху българската психика, ще разберем съвсем скоро. Сигурно е обаче, че национален подем няма да ни изтормози.

...

To... е винаги с нас
След убийствата в Колъмбайн през 1999 г., писателят Стивън Кинг забранява новите издания на романа си "Гняв", защото открива, че  убийците  са действали съвсем целенасочено по сценария, описан в книгата. Прави му чест, въпреки че една изтеглена книга по никакъв начин не може да компенсира упоменатите по-горе 8000 убийства, запечатани по един или друг начин в съзнанието на обикновеното дете. Освен това убийства в другите романи на Стивън Кинг има бол...
...
Според днешните новини след убийствата в Денвър продажбите на оръжие в щата Колорадо са се увеличили с 40%.
...
Пак според днешните новини, кметицата на град Перник е предложила на перничани ново разрешение на предизвиканите от земетресението проблеми -  да се изнесат в София на палатки...
...
Хвани единия, удари другия!
...


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 19 юли 2012 г.

БУРГАСКИ УЖАСИ

След земетресенията и погасените с видимо нежелание пожари във Витоша, след калпавите правителства и поставените от ЕС негативни оценки дойде ред и на друг вид нещастие, което този път взе невинни жертви. Става въпрос за терористичния акт на летище Сарафово в Бургас, превърнал се в една от водещите световни новини.
Жалко е, че страната ни се прочува с такива грозни събития, жалко е наистина, но пък е и неизбежно. Защото сред всеобщото нехайство и мърлявщина щеше да е наистина чудо, ако световните проблеми не бяха намерили плодородна почва и у нас.
И все пак...
На всеки обикновен наблюдател му идват на акъла някои простички въпроси, на които ми се струва, че "властта" комай не може или просто няма да намери желание да даде отговор.

Първо, премиерът ББ беше заявил преди време, че в България нямало опасност от терористична дейност, защото "на всеки ъгъл има дюнер". Оказва се, че или ни е лъгал, или е бил опасно наивен. И в двата случая обаче ни дължи извинение. И дори много повече от извинение.

Второ, какви ще са последствията за България в международен мащаб и кой ще понесе отговорност за тях? Защото вече и на идиотите им стана ясно защо Шенген бяга от нас като дявол от тамян.

Трето, какви ще са последиците за българския туризъм и кой ще поеме отговорност за икономическите загуби в разгара на сезона?

Четвърто, сигурно ли е, че наистина не е имало никакви предупреждения за задаващ се атентат? Ама 100% ли е сигурно? Защото гледайки притеснената физиономия на Плевнелиев, който по време на земестресенията в Перник стоически се разхождаше из чужбина и подаряваше яйца на папата, ме налетя мисълта, че може пък и да са поназнайвали нещо... Ако се окажа прав в предположенията си, големи уволнения ще настанат в страната на Ботев и Левски, вервайте ми! Лично Путин и Обама ще дойдат да връчат заповедта за уво.
Иначе все си мисля, че не е нужно да получаваш предупреждения за опасност от атентати срещу израелски граждани, защото това - по мое скромно мнение - си е повече от очевидно. Но както и да е... В страната на доносниците е нормално да чакаме официално предупреждение за ясни от самосебе си заплахи.

Пето, на всяко едно ниво в България бъка от разузнавачи, доносници, шпиони, разведчици, ченгета, ушета, явочници и какви ли не още агенти, които официално мотивират иначе откровено мръснишката си професия с желанието да служат на майката-родина и да осигурят добруването на народа. Само че всичките тези пъплещи насам-натам гадини така и не можаха нито да прихванат задаващата се опасност от атентат, нито да я предотвратят. Защо? Ами защото на всеки му  ясно, че целта на агентите е собственото им добруване, добирането до доходоносни службици и различни материални облаги, а доносничеството и симулацията на дейност са само удобен и лесен метод за преуспяване, съвместим с опортюнисткия им и конформистки манталитет. Редно е да осмислим истината за агентите и ги осъдим със закон - и действащите, и бившите. И стига вече сме играли на "тука има, тука нема" с мерзавщината, отговорна за всичките нещастия на народа ни.

Редно би било също така да констатираме най-сетне факта, че властта такава, каквато е, не е способна да се грижи за сигурността на гражданите и територията си. А оттук пък можем да си извадим заключението, че самата държавност губи своя смисъл, когато основната функция на държавата - сигурност и просперитет - съвсем тенденциозно не се изпълняват от поне 60 години насам.

Мене ако питате, атентатът в Бургас е ужасен не само заради невинните жертви, но и заради разкритата чрез него тъжна истина за цялостната немощ на държава и общество.
Оттам-нататък на умряло куче и да вадят нож, ефектът ще е същият.
...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 17 юли 2012 г.

РАДИО БУЛГАРИСТАН

Доставчикът ми на интернет/телевизия/телефон (стационарен и мобилен) - френската компания FREE - пуска редовно различни услуги, безплатни при това, от които съм прилично доволен. Така например сега е възможно клиентите (и не само) да предлагат всякакви уеб радиостанции за включване към букета на доставчика, след което въпросните радиостанции могат да се слушат директно през телевизора. 
Вчера погледнах да видя какви български радиа са включени благодарение на вещата намеса на живущите във Франция българи и... хич не се изненадах. Имената на станциите (общо пет на брой) не ми говореха много, макар че частиците "фолк" и "балкан" дават достатъчно индикации за общата тенденция, мотивация и ориентация. Щракнах за по няколко секунди на всяко радио и въздъхнах с облекчение, дочувайки омразната ми до смърт чалга - България и българите (емигранти и всички) вървим все така на изток и надолу в културно и социално отношение. По мои сметки би трябвало да сме го докарали нейде до източната граница на Иран... По-брутален турбо фолк от този, който заструя от телевизора ми чрез българските станции, не съм чувал дори и в арабския свят!
Казах си, че май сам съм си виновен... Ако бях предложил поне едно читаво радио, представителната извадка от станции нямаше сега да е толкова непредставителна за чувството ми за национална принадлежност.
Седнах и попълних онлайн формуляра, предложих едно радио.
Може би и с всичко българско е така - докато умните се наумуват, простаците маат гюбеци до тотално развинтване на дирниците. И след това се чудим защо обществото ни приема именно такава форма на тресящ се дирник.
...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 11 юли 2012 г.

ВАЖНО Е УЧАСТИЕТО...

Разни хора, разни мат'ряли, разни количества сиво вещество и умения. Нагледен пример със следния сравнителен монтаж :

Някои хора да внимават в картинката, че следващите монтажи ще са с магистрали, здравеопазване, околна среда... Сериозно се замислям и за сравнение на ораторските качества при управляващия мат'рял, защото докато едни държат старателно изкусурени речи, други бълват вицове. Абе, кой за каквото е учил, дето се вика!
...


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

БЛОГЪРИ VS ПРЕМИЕР


Футболистът-премиер отново ритна блогърския мравуняк, като този път раздвижи и тъй наречените "стари медии" - т.е. традиционните такива, за които и хлапетата знаят, че в голямата си част са корумпирани до ушите, че пишат поръчкови статии или пък склоняват да не пишат такива, но пак срещу съответното заплащане. И какво всъщност се случи бе, джанъм? Ами нещо толкова естествено и обикновено, че на обитателите на неестествената и необикновена България свят им се зави - двама инициативни интелектуалци (Асен Генов и Комитата), списващи през свободното си време едни от най-интересните и поучителни блогове в блогосферата, както впрочем и сайта-мерило за (не)спазени политически обещания politikat.net (да не забравяме, че с изключение на един-двама блогърите се занимават с блогове паралелно с основните си професионални занимания) бяха поканени на среща с премиера и някои от най-важните министри в правителството.

По стар български обичай всички видяха в тази среща това, което им се искаше да видят - едни решиха, че това е общо признание на блогосферата за нейната значимост, други завидяха, трети взеха да критикуват или направо да псуват А) блогърите, Б) Бойко Борисов (ама не много де), В) "старите медии", Г) всичко подред...

Критичният поглед е от изключителна важност за правилността на един анализ, но може ли да погледнем на случилото се без да критикуваме заради самото критикуване? Може ли да направим една дискусия с класическото теза-антитеза-синтеза, от която да извадим позитивно заключение за бъдещето? Без кавги няма да стане, ще рекат някои измежду вас и съответно съвсем, ама съвсем няма да са прави хич даже!

Дебат в случая няма. Има лъже-дебат. Ако се разровим малце из неограничената база данни на уеба, ще забележим с лекота, че в цивилизования свят срещата между управляващи и интелигентни представители на гражданското общество не е прецедент, ами традиция. Значи, първият бърз извод се заключава в поощряването на тази спонтанна инициатива на премиера.
След това можем да проверим каква е била реакцията на, да речем, "старите медии" във Франция, когато Саркози покани видни блогъри и интернет деятели на обяд в Елисейския дворец (ето още един линк) - реакция нямаше, имаше констатация, и то положителна. След това нека хвърлим око и на срещите на Оланд с блогърите в годината преди президентстките избори и... пак няма да намерим язвителни забележки, сръдни, яростни дебати и прочие междуособици. И защо така французите, дето режат глави на монарси, правят революции и сменят републики както им падне, този път не си изпускат нервите? Отговорът е лесен - от една страна медиите във Франция са на ниво и изпълняват ролята си на "пета власт" и коректор пълноценно, т.е. задават неудобните въпроси комуто и когато трябва, а от друга страна пък в едно гражданско общество гражданският диалог се води между гражданите и техните избраници ежедневно, а не веднъж на мандат.

Така че нека не се чудим и маем на тази необичайна за порутеното българско общество среща, нека не лепим ненужния етикет "блогъри" на двама граждани, престрашили се да представляват независимо и безкористно нямото иначе общество. И нека искаме повече такива срещи, които да възстановят връзката между хората и избраниците им, за да се получи най-сетне гражданско общество, в което думите "нация" и "държава" не са синоним на упадък, корупция, борба за кокала, желание за емигриране и омерзение от политиката. Браво на всички и дано скоро станете банални!

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)