събота, 10 ноември 2012 г.

СПОМЕН С ЮЛИ


Животът е изпълнен с необясними странности. Понечваме да попитаме защо нещо се е случило, а въпросът ни увисва безпомощно във въздуха - всъщност въпрос не може да има, когато няма възможен или нужен отговор.

През 2004 г. се прибирах на почивка в родината и наминах да видя леля. С привичното си спокойствие милата женица ми съобщи, че съм получил писмо от Чехословакия.
- Чакай сега, лельо, от Чехия ли е писмото или от Словакия? - попитах аз.
- Ти не ме мисли за балама, отвърна леля, учила съм география в университета и знам много добре къде се намират Чехия, Словакия, Бохемия и Моравия. Виж си писмото и ще разбереш сам.

Погледнах плика и установих с любопитство, че въпросното писмо наистина е пуснато в несъществуващата вече Чехословакия през далечната 1987 г. от моя чешки приятел Любош Грим. Представете си само – пътувало е от Слани до Перник цели 17 години!!! Тръгнах да се дивя и да се питам защо, аджеба, пощенските услуги са на това дередже в страната на Ботев и Левски, но се отказах, защото отговорът в случая просто нямаше значение.


Аз съм момчето с очилата, а до мен е Юли
И тогава си спомних за това мое първо голямо пътешествие, когато отидох на пионерски лагер в Чехословакия. Пернишката мина поддържаше партньорски отношения с някакво чешко предприятие и по този повод изпращаше децата на пернишките миньори на разменни начала в Чехословакия, а приемаше в базата си в Рударци чехословачета. 
Тогава се качих за първи път на самолет. До мен седеше Юли, с когото се познавах бегло от училище - той беше в по-долна паралелка, но иначе разликата във възрастта ни беше точно осем месеца без един ден. Вестибуларните ни апарати доста се развълнуваха от авиационното кръщене и Юли повърна първи, докато аз се държах мъжки и повърнах чак на приземяване. След това с Юли станахме много добри приятели и през целия лагер движехме все заедно. 

Лагерът в Чехословакия беше интернационален с деца от общо четири държави и нямаше нищо общо с българските лагери - караха ни да ходим с километри и всеки ден ни уреждаха някакви състезания, конкурси и прочие мероприятия - футбол, пеене, стрелба... Веднъж дори ни вдигаха посред нощ да ходим да се подписваме в гората - било един вид проява на храброст... И всеки път ни даваха значки. Имаше състезание и за най-чиста стая в лагера - с Юли и другите две момчета от нашата стая доста се потрудихме и затова спечелихме два-три пъти наградата, която се изразяваше в традиционната значка, както и в привилегията да приютим "Тотема на чистотата" до следващия ден, когато на вечерната проверка провъзгласяваха новия победител т.н.

С Юли пяхме дует на конкурса по пеене... Моля, не се смейте... Изпяхме "Стани, стани, юнак балкански", но по разбираеми причини не спечелихме абсолютно нищо. Виж, Весо Ишидото изпя "Манго го караха двама полицая", преоблечен като жена, и обра всички награди. На карнавала пък се бяхме дегизирали и двамата на тигри... Или нещо такова... Имам една черно-бяла снимка от дефилето, но е толкова размазана, че не се разбира кой знае какво.
Юли беше слабичък, но тичаше много бързо и за разлика от мен обичаше походите. През дългите часове разходки и посещения на културни забележителности обсъждахме приключенската литература или си разказвахме филми. Т.е. другите ми разказваха, а аз слушах, защото  вкъщи никога не сме имали видео апарат. Така ми разказаха за първи път "Алиен" и бях изключително развълнуван и впечатлен. По-късно наистина видях филма, но честно казано предпочитам версията, разказана ми по време на похода из Татрите.

Запознахме се с Любош пред входа на столовата и всеки ден с Юли отивахме да си говорим с него. "Говорим" е силна дума - всъщност общувахме на жалък руски, обогатен с всякакви български и чешки думи, както и с мимики, жестикулации, възклицания и т.н. Любош беше на нашата възраст, един такъв пухкав и леко пернат. Обяснихме му, че ни е малко трудно да свикнем с чешката храна, със захарта в манджите и със солта в десертите, но иначе Чехословакия ни изглеждаше красива и гостоприемна страна, нищо че температурите бяха доста по-ниски от тези, с които сме свикнали в България през лятото.

И така, ваканцията в Чехословакия мина неусетно и ние с Юли с върнахме към обичайните си занимания в Перник.
А след това...
След това си дадох сметка, че това беше и последният ми хубав спомен от детството. И може би дори това беше последният ми детски спомен въобще, защото скоро след това загубих майка си и порастнах принудително, а в България започнаха познатите ви политически и социални промени, които продължават и до ден-днешен все така без особен резултат.
За онова чехословашко лято запазих много приятни чувства и затова ми стана хубаво, когато получих писмото на Любош. Няколко дни по-късно срещнах случайно Юли при паметника Левски в София и му разказах куриозния случай със закъснялата кореспонденция. Юли се засмя. И когато след годни се срещнахме пак, но този път във виртуалното пространство, разбирай Фейсбук, отново му писах за Любош, писмото, Чехословакия и т.н. .

- Да,  вече си ми го разказвал - отговори ми любезно Юли без да се учудва, защото в Перник имаме гадния навик да си разказваме непрекъснато едни и същи истории, вицове, спомени и най-вече измислици.

Юли (снимка на Стефан Шишков)
Оттогава минавах няколко пъти през Чехия и Словакия и всеки път в съзнанието ми изплуваха усещанията от първото ми пътешествие зад граница, когато се запознах с Юлиан Механджийски, барабаниста на рок групата „Тролите”.

Миналата седмица посрещнах за първи път приятел от Перник в Париж. В събота 3-ти ноември с Пешо решихме да отидем до гробището Пер Лашез, за да видим гробовете на велики хора като Оскар Уайлд, Делакроа, Балзак, както и на нашия идол Джим Морисън. В една от алеите видяхме паметник на участвалите във френската съпротива чехословаци...
- Като се замисля само, че Чехословакия вече не съществува..., вметнах уж случайно аз, след което добавих : ти знаеш ли, че преди няколко години получих писмо от Чехословакия?
- Да, бе! Разказвал си ми го поне сто пъти - отвърна Пешо и продължихме нататък към стената на комунарите.

При гроба на Джим Морисън мислите ни бяха насочени не толкова към Царя Гущер, колкото към всичките тези наши приятели, които отидоха „от другата страна”, покосени от нелепа смърт прекалено млади. Кажи-речи всички бяха като нас, влюбени в музиката и приятелството, но осъдени по незнайни причини от съдбата да си тръгнат преждевременно. Защо? Не смея вече да се питам, защото отговорът не би имал смисъл, а и не би бил нужен. Важното е, че ги няма вече до нас и че ни липсват много.

Същата събота, едва няколко часа по-късно „от другата страна” е минал и Юли. Това толкова нежно, фино и добро момче ни е напуснало завинаги без да каже защо, отнасяйки със себе си и смисъла от общия ни спомен. Винаги ще те помня, Юли, и не се надявай, че ще забравя да ти повторя историята на писмото, когато се срещнем някъде там, горе.




....

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

2 коментара:

  1. Спомените са нещо, което винаги ни остава и никой не може да ни вземе. Тъжна история, но пък и много хубава. Хубава е заради всички прекрасни спомени и моменти. Тъжна заради краят, но всяко нещо си има край. За това може би великите мислители са казали, че щастието е днес, в днешния миг, а всичко останало са спомени... Срещаме нови хора, губим други, но трябва да сме щастливи, че сме ги познавали и че те са оставили в нас толкова незабравими моменти...

    ОтговорИзтриване