Пантеонът... "На великите хора от благодарната родина" ...
Наскоро ми зададоха интересен въпрос за общото и различията между двата народа, които познавам най-добре – българския и френския. Въпреки постоянния допир с двете култури никога не ми се беше случвало да ги съпоставям или противопоставям. И дори напротив, в желанието си да се интегрирам възможно най-добре, винаги съм се стремял да ги слагам под общия знаменател на европейската история и съм ги намирал еднакво близки, симпатични, дразнещи, интересни или скучни.
Само че в действителност не е така...
Загледах се първоначално съвсем непринудено, а след това и доста втренчено, при което се оказа, че всъщност става дума за два коренно различни биологически вида – балкански лев и галски петел!
За да се направи обаче сравнение (или поне така ме учеха в лекциите по сравнителна литература), трябва да се намери обща основа, върху която двата обекта да бъдат поставени на равна нога. В случая общата платформа е европейският континент и затова първото нагледно сравнение е от чисто географски характер – двете страни са диаметрално противопоставени на европейската карта. Франция е разположена на атлантическото крайбрежие, Ла Манша и Средиземноморието, докато България е на източната граница на континента. Освен това териториалното съотношение е 5:1 в полза на французите, а демографското – 8,42:1 (на 1 януари 2009 Франция наброява 64,3 милиона жители, а през 2007 в България живеят 7,64 милиона). Французите живеят също така с десетина-петнадесет години повече от българите, което пък е показателно за качеството на живота им. Огромна е разликата и по отношени на раждаемостта – Франция се приближава до положителния естествен прираст на населението, защото на жена се падат средно по 2,02 деца, а в България средно жените раждат едва 1,48 деца и съответно прирастът е отрицателен.
Тук ще престана да ви затрупвам със скучни статистики и ще премина към интересните подробности, набили ми се волю-неволю на очи в моя петнадесет годишен емигрантски стаж.
....
Всички французи трудно биха могли да влязат в една категория – било то по характер, физика, кулинарни предпочитания или хумор. Така например един парижанин би си допаднал много повече с един белгиец, отколкото с един марсилец... А във Франция можете да срещнете и елзасци, щи (северняци), нормандци, бретонци, корсиканци, баски, каталонци, савоаяри, провансалци.... И ако не беше френската революция, сега всяка една от тези общности щеше да говори собствен език и може би да претендира за независимост. Северняците са руси и високи, докато марсилците са дребни и мургави, нормадците пият кафе с ябълкова ракия на закуска, а елзасците похапват свинско с кисело зеле, савоаярите са весели и спокойни, а парижаните са нервни и заядливи...
В България също има огромни разлики в диалектите, характерите и физиката на хората. И съм готов да се хвана на бас, че ако съберем една трънска бизнес-баба с една бизнес-баба от Малко Търново, ще се наложи да си наемат преводач, за да сключат сделката. Основният консенсус при българите комай се заключава около баницата, кебапчетата, ракийката и шопската салата – все универсални ценности, срещани във всички региони.
Като цяло обаче французите са затворени хора и не си падат по спонтанно сприятеляване в транспортните средства. Изключително рядко се случва хора да заприказват непознат човек или да си разкажат живота, както често се случва във влака за Петрич и Кулата, да речем.
Иначе любезността е основно правило при общуването с околните и дори е задължително да поздравите продавачките, комшиите, чистачката и шофьора на автобуса, като при това непременно трябва да се усмихнете. При влизане в магазин се казва “Добър ден” на всички присъстващи, благодари се с жизнерадостно “Мерси, госпожо/господине!” за извършената услуга, а на излизане се казва “Довиждане”. Ако не го сторите, ще ви обявят за кръгъл темерут с тежък психически проблем. Баща ми дълго време се забавляваше, разказвайки на приятели, че ако някоя българка му се усмихва по начина, по който го прави френската продавачка, със сигурност щеше да си помисли нещо.
По този повод се сещам да спомена, че след дълги години пребиваване зад граница се бях “цивилизовал” до такава степен, че при разговор с мен много от моите пернишки съграждани изглеждаха особено озадачени от непринудената употреба на любезности. Веднъж моят приятел Иванчев ми каза къде на майтап, къде сериозно, че трябва все пак да вкарвам от време на време по някоя псувня в разговора, ако не искам да ни бият.
Но ние, българите, сме си такива – искрени и непринудени. Ако ни дойде гост в късна доба, ще го приемем и дори ще го оставим да спи в леглото ни, а ние пък ще си постелем на земята. Опитайте да отидете на гости у французин по същия начин и ще видите какво ще ви се случи – шут в задника и сбогом! При французите дори между близки приятели и роднини подобно свойско отношение е недопустимо, а срещите се програмират поне седмица по-рано. По същия начин достигнат ли 18-годишна възраст децата напускат родния дом и след това програмират семейни вечери и сбирки с месеци предварително. А за сватба трябва да се предупреждава поне една година преди това!
Френското семейство е значително по-краткотрайно от българското – 50% от френските бракове завършват с развод. Французите са добре извстни със сексуалните си постижения и това се забелязва единствено в практиката, защото по принцип французите са изключително дискретни. Иначе и във Франция жените са сравнително онеправдани – на една и съща служба и за еднаква работа жените печелят около 20% по-малко от мъжете.
При българското семейство разводите са все още срамно нещо – пак поради прословутия ни страх от неизвестното. А в сексуално отношение българинът изглежда е жертва на силни комплекси, което го кара да показва физическото си превъзходство пред по-слабия пол, държи се арогантно и обича да разказва за сексуалните си достижения. В действителност обаче държанието на българския мъж е проекция на съмнението – затова той се доказва с правене на мускули, “бързи коли”, пиянски изяви, епилация на крайниците и т.н. Подобна липса на увереност се наблюдава и сред японците след унизителната загуба през Втората световна война. На какво ли се дължи българският комплекс? Дали пък той не е в резултат от постоянната материална безизходица, която ни мъчи вече няколко десетилетия?
....
Французите са картезианци с изключително структурирана мисъл и общество. При тях йерархията е фундаментален принцип, на който се крепи всяка държавна, социална или трудова структура. Държавните чиновници са разпределени в категории-чинове (най-високата е А, след това В, и най-накрая С) и във всяка категория съществуват различни степени.Така например учителите се ползват със специален статут сред държавните чиновници (категория А+) и никога няма да чуете някой да си позволи да отправи критика срещу тях. И може би в това се крие друга основна разлика между двете държави – най-голяма част от държавния бюджет на Франция е посветена на образованието.
Във връзка с парите и търговските отношения е необходимо да се спомене и отношението на двата народа към заплащането.
За българина парите са сами по себе си ценност, която не е задължително свързана с работата и създадените блага. Поради същата логика човек трябва да стане богат отведнъж и по възможност без да се пресилва. Богатството пък от своя страна е символ на охолен живот и власт, а охолният живот пък се съставлява от прекомерно плюскане, поради което всички български новобогаташи са с наднормено тегло. Що се отнася до властта, тя пък се материализира от мощни автомобили, огромни къщи и лъскави гаджета.
Според французите пък заплащането трябва да е справедливо и да отговаря на свършената работа. Иначе на лесно спечелините пари се гледа с лошо око, а и парите като цяло са по-скоро тема табу. Затова не се учудвайте, че един французин е способен да ви се разсърди, ако му зададете въпрос, свързан с месечното му възнаграждение или въобще с платежоспособността му.
Показността също се счита за грях – в богаташките квартали на Париж ще видите облечени спретнато хора, които обаче по никакъв начин не се набиват на очи с крещящи дрехи, златни ланци и т.н. Освен това богаташите се занимават със спорт и се хранят здравословно, така че жителите на богаташките квартали са значително по-стройни от средното за плебса.
Французите минават за скъперници и затова в чужбина изпитват ужас от френските туристи, изискващи максимум качество на минимални цени. Спомням се как двама френски туристи мислеха да искат обезщетение, защото по време на престоя им на о-в Мавриций веднъж преваля дъжд за около десетина минути... Други пък се оплакваха, защото около басейна в хотела им на Канарските острови имало прекалено много дебели хора...
Рядко можете да видите французин да оставя бакшиш – това е така, защото французите никак не обичат да се чувстват задължени някому. Поради същата причина българската система на “връзки” с “мой човек” и т.н. почти не съществуват във Франция. Или ако съществуват, то е в незначителни в сравнение с българските размери. Същото е и с корупцията – може би я има някъде горе, на високите етажи на властта, където аз трудно бих могъл да хвърля поглед, но не и в обикновената администрация, в полицията и прочие.
Френската държава е тежка и тромава. Поради прекалената регламентираност в административно-правно отношение често се появяват казуси като процесът « Outreau », където в желанието си да залови чудовища самото прарвораздаване се превръща в изрод. Тежат също така и данъците, но... няма начин! Ако искаш децата ти да учат в прилично училище, в кварталната градинка да има цветя, а колата ти да не пропада в дупките по пътищата, ще трябва да плащаш! А ако пък нещо сбъркаш в попълването на данъчната си декларация, или някой те натопи (и това го има!) -тежко ти и горко! Данъчните разполагат с достатъчно власт, за да те накарат да си признаеш и майчиното мляко. И могат да ти лепват каквито искат глоби – дори и за липса на добра воля! В същото време обаче всички французи разполагат със здравна осигуровка, а едновременно с това съществуват различни видове социални помощи както за берзаботните, така и за откровените мързели.
Не съм си имал достатъчно работа с българската държава и затова страдам от известна доза предубеждения по неин адрес. Така например съм останал с впечатлението, че повечето данъкоплатци не регистрират реалните си доходи. Освен това комай съществуват и проблеми в правораздаването...
ОСНОВНАТА РАЗЛИКА МЕЖДУ БЪЛГАРИНА И ФРАНЦУЗИНА Е ПОГЛЕДЪТ ВЪРХУ ИСТОРИЯТА
Нашето минало, както и това на нашите родители и предци, е основата, върху която се крепи представата ни за самите нас, за нашата родова и национална същност. Т.е. нашето минало е основата на нашия идентитет. Поради тази причина според мен най-показателно за самомнението на един човек е отношението му към... мъртвите.
В България като че ли отказваме да приемем смъртта за нещо естествено, а мъртвите продължават да живеят сред нас – чрез хилядите некролози по спирките и стълбовете, чрез храните, оставени по гробовете и т.н. В същото време гробищата са в окаяно състояние. Веднага ме сполита примерът с гроба на моите родители и намиращите се в съседство кофи за боклук, неизменно преливащи върху паметните плочи... Хората не се притесняват от отпадъците, защото са неспособни да си представят, че мъртвите почиват вътре в гробовете! Сещам се и за “майсторите”, наети от сестра ми да пооправят гроба и употребили едва половината от заплатения материал – за тях не е страшно, че са окрали гроб, защото още веднъж те не си дават сметка, че вътре лежи покойник. В гробището няма дори и параклис, в който вярващите да се помолят – за кого ще се молят, когато не искат да повярват, че смъртта съществува?
Погледът ни към историята е абсолютно същият – не се притесняваме да тълкуваме събитията по удобен нам начин, защото не можем да разберем, че това е свещена наука, разказваща за живота на нашите деди и за развитието на обществото и човешкия род като цяло. Намесвайки се своеволно в миналото, ние правим същото нещо, което се случва в почти всички български гробищни паркове – кофите с боклук преливат върху паметта на народа ни, докато всички се бием в гърдите колко сме горди с миналото си.
В това отношение можем само да се възхишаваме на французите и на техния Пантеон. Но в случая не става дума за онзи Пантеон, в който почиват великите французи, служили всеотдайно на родината си, ами за неръкотворния Пантеон, съставляващ свещената почит към миналото и предците им.
Всеки ден хвърлям един поглед към намиращото се от другата страна на улицата точно срещу работното ми място гробище. Алеите са изрядно поддържани, белият чакъл контрастира с тържествената сивота на гранита, френските знамена се развяват над войнишките гробове, навсякъде са пръснати свежи цветя, дръвчетата и храстите са прилежно окастрени... Посетители почти няма, но подобна поддръжка е доказателство за оказваното внимание и уважение към покойниците. И от цялата гледка лъха тишина, спокойствие и доблест – хората са в мир с миналото си, както и покойниците също почиват в мир. За французите смъртта е част от живота.
Историята разграничава българите от французите и по друг начин. Българинът е благ и весел човек, водещ заседнал начин на живот и способен да понесе съдбата си безропотно, защото не може и не иска да си представи друг живот и го е страх от неизвестното. Французите пък са във вечно недоволство и борбата за нови привилегии и права се е превърнала в национален спорт. Едва ли има друг народ, направил толкова много за свободата си, извършил толкова революции и обявил война на целия свят в името на законността. Френското общество е в състояние на постоянно напрежение – дори и днес ме изненадаха със стачка в градския транспорт... А хората не роптаят – не защото нямат сили да го правят, ами поради солидарност със стачкуващите.
...
В заключителните си слова ще изразя преди всичко една молба – недейте да мерите на кантар различните култури. Защото въпреки еднаквата си човешка същност всеки си има достойнствата и недостатъците, които правят света ни толкова разнообразен и красив. И както от една и съща суровина (гроздето) могат да се получат две различни напитки (винце и ракийка), така и французите и българите са европейци, но с различна закваска.
При българите харесвам най-вече неподправената добросърдечност и искреност, както и привързаността към земята и семейството. При французите пък обичам тяхната енергичност и способността им не само да създават невероятна култура, но и да я поддържат. Двата народа са коренно различни и може би затова толкова често се привличат и възхищават един на друг. Поради тази причина едва ли би било разумно да ги противопоставяме в класация по достойнства – малко български стоицизъм би направил французите много по-постоянни в настроенията си, както и малко френска борбеност би дала сила на българския народ. Затова нека да живеем заедно под общия европейски покрив и да се вслушваме един в друг, защото все още имаме какво да научим за себе си.
….
Бих се радвал да чуя мнението и сравненията и на други блогъри, живеещи или прекарали повечко време зад граница. Най-любезно каня
Ралица,
Nicodile,
Димо Райков,
Юруков,
Scanman,
Hanko,
Hinkoff, както и всички останали, които разсеяността ми ме кара да пропусна в момента... До скоро!
....
Снимката е от личния ми архив
Василий Поленов, Право сеньора
