сряда, 22 юли 2015 г.

Гостоприемството ни...

Само преди няколко дни се събрахме с приятели - българи зад граница като нас - на вкусна вечеря вкъщи. Единствената не-българка беше всъщност алжирка - образовано и разкрепостено момиче, което подобно на други мои познати мюсюлмани по нищо не показваше, че спазва някакви религиозни табиети, свързани с храната, пиенето, дрехите и т.н. В края на вечерта ни похвали колко хубаво посрещаме и колко й е било приятно да гостува на българи. Ние, българите, сме известни с гостоприемството си - отговори чистосърдечно една друга наша гостенка, явно за да обясни колко благ, умен, толерантен, прогресивен и нравствен е българският народ...

Замълчах тактично, нищо че не бях съгласен. Защото гостоприемството е качество на семейството ми, а не на съвременното българско общество. Както впрочем нито храната, нито напитките, нито дори музиката у нас бяха български... Но това не е повод за сръдни и препирни, нали? И затова се разделихме всички весели, подпийнали и искрено доволни от прекараната вечер.

Случаят с пребития пред внучетата му емигранти старец обаче ми припомни темата за българското гостоприемство... Спомних си и много други случаи на издевателства над хора, над емигранти, завръщащи се в страната си, или над чужденци. Спомних си за тормоза над бежанците по границата, за наръганите с нож нещастни бегълци от войната в Сирия, за чисто расовите нападения... Също и за покушенията над наивните чуждестранни туристи, на които съм бил свидетел , за измамите по чейндж-бюрата и навсякъде, за нанесените тежки телесни травми понякога заради един нищо и никакъв чадър на плажа. Спомних си как са ме рекетирали и мен, как откраднаха колата на сестра ми и как съсипаха здравето на баща ми...
И си казах, че не само не сме гостоприемни, но и наистина не бива да лъжем така чужденците и да ги примамваме в българската преизподня. Замислете се само какво би се случило с тази усмихната и екстровертна алжирка, ако случайно попадне сред скинари в Борисовата градина.
Да, ще се случи същото, каквото се случва всеки път.
И за това не са виновни футболните клубове, държавата или лошото време, ами ние самите и никой друг, защото хората се възпитават от родители в общество. Т.е. атакисти, скинари, комунисти, фашисти, расисти и всякаква подобна измет са производно на цялото  общество. Ние просто сме това, в което възпитаваме и сме възпитани - един безкраен кръговрат от измислена история, болни амбиции и илюзии за универсалност на една банда голтаци.
А който успее все пак да се измъкне от блатото, все някога пак ще се върне и ще му видят сметката...
С една българска роза...
в окото или другаде...
...
...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 1 юли 2015 г.

Забавна лингвистика

Голямо зяпане пада във фейсбук. Абе направо му кажи воайорство! Но покрай прахосването на време, дребнавостта и плиткостта на моментните "статуси" човек може да види някои съвсем неочаквани страни и особености на хора, за които си е мислил, че знае кажи-речи всичко. А може и да си направи генерално заключение или просто да се посмее.

Снощи прочетох един такъв статус (на френски) на един приятел-зевзек, който винаги пише смешни неща. Този път обаче ме напуши смях от коментара на брат му - друг мой приятел-зевзек. Та, в коментара си питаше "А правописът за кучетата ли е?". Това всъщност е перифраза на френския израз "А добър ден за кучетата ли е?" - по този начин французите казват малко брутално, че събеседникът им е пропуснал да ги поздрави, което се счита за изключително тежко провинение и дори форма на агресия.

Проверих предната версия на статуса и намерих една грешка по недоглеждане - нищо и никаква, но прилежно поправена.
След това си казах, че им прави наистина чест на тези момчета, родом от Индия, чийто матерен език е тамилският, говорещи перфектно няколко езика и живеещи далеч един от друг - единият в Марсилия, другият в Лондон. Чест им прави, защото именно качеството на хората прави качеството на езика и нито френският, нито английският биха били такива, каквито са от векове насам, ако ги нямаше хората, гарантиращи развитието на културата и уважението към нея. Какво щеше да е английският в наши дни без Шекспир, Байрон? Какво щеше да е днес френският без Молиер, Юго? Къде щеше да иде езикът без тези хиляди хора на духа, зад който се нареждаме ние, обикновените човечета, обладани от възхищение и желание за подражание?
Езикът е основен способ за общуване с другите хора, с поколенията, с историята и науката. Той е нишката, федерираща ни в общество. Наскоро прочетох дори, че децата, говорещи два или повече езика, разбират два пъти по-добре събеседника си от децата, говорещи само един език. Т.е. езиците създават у нас способността да чувстваме емпатия, да се поставим на мястото на човека срещу нас и да го разберем, да изпитаме състрадание и желание да помогнем. А има ли нещо по хубаво от солидарността и желанието да вървим заедно в едно общество?
Сега разбирате, надявам се, колко пагубно е потъпкването на езика ни. Колко вредно е пренебрежението, с което се гледа на граматиката и въобще на качеството на израза... Колко необратимо е тесногръдието, на което се обричаме, правейки компромиси с първобитния изказ и елементарните идеи...
Хайде, няма да давам примери, вие сте достатъчно интелигентни, за да се досетите сами кого визирам. Или по-точно казано - визирам всички ни, защото дори и в най-минимално количество словоред, било то в непретенциозен текст из интернет или в официална медия, винаги ще намерите грешки, недомислици и откровени глупости.

Зарязвам обърканите си мисли и посягам към пакетчето корейска супа, което се каня вече няколко седмици да сготвя... То всъщност е и спомен от последната ми среща с индийския приятел-зевзек Жан-Пиер, чийто смях винаги кънти в ушите ми, когато се сетя за него. Всъщност трябваше да излезем на ресторант, обаче той ни помоли да вечеряме у нас, защото на следващия ден трябвало да хваща първия влак за Марсилия. И по този повод попита дали може да преспи у нас. И понеже беше срещнал случайно някаква приятелка-корейка, та я покани и нея да вечеря и преспи у нас. А тя пък ни се отблагодари с пакетчета суха супа. Точно като в оня виц - не Иван, ами Стамат; и не Москвич, ами Волга; и не е спечелил, ами го прегази.
Слушахме музика, разказвахме си за пътешествия, обсъждахме "Животът на Пи"...

И въобще бая се смяхме на всякакви езици! Малко импровизирано се получи, но затова пък цял живот ще помним майтапите на Жан-Пи с надеждата, че уважението към езика ще прескочи поне за малко и към нашата родина.


....



Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 8 юни 2015 г.

Двеста години от битката при Ватерло (18 юни 1815 г.)

От другата страна на Триумфалната арка и диаметрално противоположна на Шанз-Елизе се намира avenue de la Grande armée (авеню на Великата армия). Някога така я е нарекъл Наполеон Бонапарт в чест на френската армия, защитаваща принципите на Френската революция и победила през годините 5 международни коалиции.

След битката при Ватерло Наполеон се завръща победен и армията му не дефилира под Триумфалната арка, която тогава е все още в строеж, а на нейно място гордо се е извисявал един... макет. Вместо френската армия дефилират руснаци, прусаци и австрийци... Но това всъщност няма значение, защото Наполеон вече е оставил дирята си в историята и е дал на света новата държавност, подчинена на закона и заслугите.

Интересно е да се види колко различен е погледът на французите върху Наполеон от този на другите народи. Много малко от тях го считат за гениален пълководец и малцина ще забравят да споменат деспотичното управление на императора. В същото време всички ще ви припомнят Наполеоновия кодекс, послужил за основа на съвременното законодателство по цял свят. Ще ви изредят и един куп закони и институции, създадени от Наполеон и съществуващи до ден-днешен. Държавният съвет, сенатът, гимназиалното обучение с матури, военната школа Сен-Сир, Почетният легион, префектурите, Банк дьо Франс, апелативният съд, касационният съд, търговските камари, сметната палата и още десетки и стотици нововъведения - всички те не само надживяват битката при Ватерло, но и в крайна сметка побеждават победителите, превръщайки се в модел за модерно държавно устройство.

Така че загубата на Наполеон е всъщност загуба за прогресивните сили в Европа и главно за Русия, която не само пропуска възможността да приеме модерността, но и се превръща в основен бранител на склерозиралите европейски монархии и Стария ред.
Много от руските офицери, стигнали чак до Париж с Александър I, сами си дават сметка за отчайващата изостаналост на страната им. И така се заражда движението на Декабристите и опитът за военен преврат, удавен в кръв от Николай I, бъдещия "жандарм на Европа".

Затова с отбелязването на годишнината от битката при Ватерло се чества всъщност победата на статуквото над новото и прогресивното.

"Славата ми не се гради върху спечелените 40 битки - Ватерло ще заличи спомена от всички тези победи... Това, което никой никога не ще заличи, е моят Граждански кодекс."
Наполеон Бонапарт



....
....
....
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

Очите на цар Самуил...

Честно казано, добре се посмях покрай новата статуя на цар Самуил и светещите й очи. От доста време не се беше появявал толкова удобен повод за вицове, картинки, колажи, сравнения...
Дори прочетох някъде, че живеещи отсреща граждани са подали оплакване, защото погледът на царя ги тормозел - пречел им да спят, а пък и ги смущавал в по-интимни моменти... Други пък обвиняват приликата му с Нептун за неочакван мор по декоративните рибки...
Аз лично съм на мнение, че светещите очи не добавят нищо особено към една творба, която така или иначе не може да ме впечатли по никакъв начин.
Е, можеха евентуално да го направят да мърда с глава и да говори...
Иначе все пак се учудвам, че на скулптора може да му хрумне да освети погледа на един цар, чиято армия е с избодени очи...
Намигване на историята, може би? Хитро!


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)