понеделник, 11 юли 2016 г.

Футболен понеделник с вкус на vinho verde

Като всяка сутрин след тежка загуба Франция се събуди с махмурлук.
Само че никой никому не беше сърдит, никой никого не мразеше. Както обикновено, всички спазваха благоприличие.
Един футболен мач се играе от два отбора - единият е победител и съвсем логично вторият отбор в бинома е победеният. ТОВА е нормалното. Ненормално би било да скубем коси, да виним съдията, извънземните, световния заговор и смилянския боб за произведения резултат.
Никой не ни е насилвал да ядем смилянски боб.

Като стар почитател на френския футбол първоначално се почувствах сякаш... са ми потънали гемиите, дето се вика. Абе, след като осъзнах, че всичко е свършило и купата е в ръцете на противника, ме обхвана едно такова неописуемо чувство на безсилие, което например през 2006 г. направо ми пречеше да спя. Снощи обаче си заспах...

Цяла нощ се чуваха радостните клаксони на победителите, а на идване към работата срещнах намусени французи и ухилени португалци.
Всъщност, в моя район живеят стотици хиляди португалци.
И въобще във Франция се помещава най-голямата извън Португалия португалска общност - над 1,5 милиона, което е горе-долу колкото алжирската общност.
Имам дори колега-португалец, който още миналата седмица беше обещал да организира барбекю без значение кой ще победи - той е португалец, съпругата му е полякиня, а пък децата му са французи. Дъщеря му дори плакала... от разочарование... "Ще я лиша от наследство!" - майтапеше се колегата.
Между другото четирима от португалските футболисти, вдигнали снощи трофея, също са родени във Франция и говорят френски също толкова добре, колкото пръкналия се в Барселона Манюел Валс, понастоящем френски премиер. От друга страна пък един от любимите ми френски футболисти - Робер Пирес - също е португалец по произход. Както впрочем и сегашният голмайстор Антоан Гриезман има португалска жилка...
Та, припомнихме си ги всички тези неща с колегите, пихме vinho verde, както и порто, хапнахме печени свински ребра, пиле... И забравихме кой е победител и кой победен.

По този повод обаче си спомних за проведеното в Португалия европейско първенство през 2004 г., когато домакините загубиха на финала от Гърция. Португалците винаги са били изключителни футболисти, обхванати от невероятна футболна страст. Обаче тогава загубиха финал, който им беше почти сигурен.
Спомних си най-вече за един приятел португалец, баща на едно двегодишно българо-португалче, който загина, пътувайки към дома си с желанието да види мача. Смъртта му беше далеч по-несправедлива от всички загубени мачове на света.
Спомних си и Мишел, също франко-португалец, който оправи газовата инсталация вкъщи. Той пък претърпя нелепа катастрофа миналата година, оставяйки вдовица с бебе.
Искрено се надявам и двамата да са гледали мача, защото в крайна сметка благодарение на нашите сънародници-португалци победители сме всички ние - приютилите се на щедрата френска земя скитници.
 ...

Иначе за една бройка щях да се ядосам на българските расисти, които за сетен път нададоха маймунски крясъци в израз на възмущение от цвета на кожата на френските футболисти. Но ги оставям расистите да си се ядосват самички с микроскопичните си мозъчета, които никога няма да разполагат с достатъчно мощ, за да се доберат до финал нито на футболно, нито на никакво първенство.
Ами така е, драги ми фрустрирани вкаменелости, във Франция повечето хора имаме различни корени.
А светът е красив, когато има по много от всичко и когато можем да се радваме на различията и да живеем с тях и чрез тях в мир и хармония. Така че, дори и да се пукнете от яд, все някак ще ви прежаля.

Още веднъж, браво на Португалия!

....

....
 


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

Португалия е новият европейски шампион по футбол!

Европейското първенство по футбол завърши така, както започна - изненадващо. Още веднъж този най-популярен спорт показа, че мачовете се печелят на терена, а не в статистиките :
Уелс и Исландия участваха за първи път на голямо първенство, но стигнаха далеч.
Италия никога не беше падала от Германия на финална фаза на голямо първенство...
Франция не беше побеждавала Германия по време на финална фаза от 1958 г... И никога не беше губила от... Португалия!
А Португалия пък беше отбор без нито една титла, въпреки че имаше в актива си най-много изиграни мачове на европейски първенства. Освен това премина фазата на групите с три равенства.

....
Днес преди мача по улиците на Франция се забелязваха много френски знамена, но не бяха малко и португалските цветове, защото във Франция живеят над 1,5 милиона португалци.
Коментарите след мача са изпълнени с уважение към португалските шампиони. След световното през 2006 г, французите губят за втори път финал, но този път го няма онова непреодолимо разочарование и чувството, че победата е била открадната.

Поздравления на храбрите португалци, както и на французите, които успяха да осъществят перфектна организация на първенството броени месеци след като преживяха най-тежките в историята си терористични нападения.
Браво и благодарности за футболния спектакъл!

....

....

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 6 юли 2016 г.

Един футболен... хъм... празник

От началото на европейското първенство по футбол Европа празнува футболен празник!
Добре де, поне мъжката част от Европа...
Или поне част от мъжката част...
Или поне част от мъжката част, подкрепяща представилите се достойно отбори.
И най-вече онази част, която не страда от предрасъдъци спрямо тези или онези, които се представят достойно, но не са особено симпатични...
Абе въобще някой нещо празнува ли в крайна сметка?!

Отново тук става въпрос за предрасъдъците, които са способни да ни скапват настроението... Особено когато отборът, с който се идентифицираме, яде пердах от отбор, с който не искаме да се идентифицираме.
В България си се идентифицираме с българския отбор, но понеже той рядко участва на големи първенства и още по-рядко се измъква с почести, та затова сме решили да се оприличим с англичаните. Не че Перник има нещо общо с Ливърпул - на едното място съм роден, а на другото бях на екскурзия миналата пролет, така че мога да ви гарантирам тоталното разминаване както в мирогледа и светоусещането на двете народности, така и в цялостната обстановка. Което обаче не пречи на миньорци да се дерат с пълно гърло "перничани-ангуичани, оуе-оуе!".
Но както и да е! Англия също яде славен пердах от аматьорския исландски отбор. След което всички българи станаха привърженици на аматьорите от Исландия. Които пък от своя страна паднаха от французите...
Тук обаче веригата на оприличаването с чужди отбори изведнъж се прекъсна... Защото българите НЕ СЕ оприличават с французи... Защо? Ами защото българите страдат от упоменатите по-горе предрасъдъци.
На първо място ще споменем расовия предрасъдък. Голямото мнозинство френски футболисти са с чужд произход - родени са в страната на Наполеон и Манюел Валс, но са с мама и татко първо поколение имигранти (прецизирам, че ако корсиканецът Наполеон се беше родил само година по-рано, щеше да е генуезец, а премиерът Валс пък въобще не е раждан на френска територия и си е направо каталонец). И освен че са с чужд произход, повечето французи в националния отбор са (о, ужас неземни!) цветнокожи!
Другият предрасъдък спрямо французите е националният. За тях се счита, че са слабохарактерни, слаботелесни, леконравни... Уж ритат добре топката, обаче нещо им липсва! И това нещо е... нашето одобрение.
Ето какво пише относно французите в една немска книга за футбол от началото на 80-те години :

"Фактът, че Франция не успява да се реализира на международни състезания, се дължи без съмнение на манталитета на футболистите. Франция винаги е разполагала с чудесни футболисти, надарени технически, истински футболни акробати. Но всеки път, когато започне съществената част, когато тактиката се превърне в решителен за успеха фактор и от френските футболисти се изиска физическа подготовка, безрезервна воля, трезво мислене и постоянство, те се провалят..."
Горе-долу такова е мнението и на българите за френските футболисти...
Виж, наоборот, немците са... силни, целеустремени, сериозни, със спортна воля, невероятни стратези, истински Панцери, бият се до последна капка кръв и въобще...
Въобще за футбол ли говорим? Или рецитираме дълбоко заложените в промитите ни мозъци предубеждения за живота, вселената и всичко останало? Дали не сме си сътворили някакъв еталон, на който се надяваме да приличаме - ние или поне нашите деца? 
Дали въобще гледаме футбол заради красотата на играта и таланта на футболистите или гледаме, за да избиваме комплекси и изливаме омраза към онези, които считаме за различни, низши, несъответстващи на нашите примитивни разбирания за добро и лошо?

Въз основа на всичко това мога да се обзаложа, че утре на мача Германия-Франция мнозинството българи ще викат за...

....
....
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

6 юли 1957 г. - ЕДНА СРЕЩА

Стават такива работи.
Не знам как, но стават.
Изведнъж в безбрежната тъмнина на вселената насред нищото и тъгата се получава взрив, в който се раждат милиарди и милиарди галактики, звезди, планети, светлинки и пламъчета от всякакъв род и подобие...
Или пък два атома водород и един кислород се съединяват в първа водна молекула и дават начало на световния океан...

Горе-долу същото се получава и на 6 юли 1957 г.,  когато група младежи свирят на енорийския празник зад църквата в ливърпулския квартал Уултън. Лидерът на групата "Куоримен" е седемнадесет годишният Джон - нахакан теди-бой, свалил очилата, за да се харесва на момичетата... Той свири на китара, но с банджо-акорди.
"Гледай го пък този, пее каквото му падне!" - си казва случайно дошлият на празника в търсене на някого или нещо Пол. Само година по-рано той е загубил майка си и още му е трудно да се съвземе.
Айвън Вон е поканил Пол, защото иска да го представи на Джон.
"Запознайте се! Джон, това е Пол. Пол, това е Джон..."
Пол изсвирва няколко парчета и моментално се харесва на Джон.
Обаче Джон е горделив, прави се на недостъпен.
Минава цяла седмица.
Неволно се засичат на улицата и Джон казва уж с неохота на Пол : "Окей, ела да свириш в моята група!"
И така на енорийския празник се срещат двама младежи, с което се слага край на творената дотогава музика.
Ражда се нов свят с нова Британска империя.
Двете момчета живеят с музиката и приятелството, което им помага да преодолеят трудните моменти с песен на уста.
По-късно, след Хамбург и Кавърн клъб, момчетата се прераждат в Бийтълс, групата на групите превзела света с нечувани мелодии и идеи за създаване на музика.

В Ливърпул можете да посетите къщите на Джон и Пол, които принадлежат на основана от Йоко Оно фондация. В тези две къщи няма да видите нищо, свързано с Бийтълс, защото те са превърнати в музеи на момчетата от енорийския празник. Две будни момчета, живеещи с радостите и тревогите на обикновените хора от ония трудни години, но съумели да надскочат битието, съзнанието, таланта и всичко благодарение на... една среща.





....
....





















Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)