вторник, 15 ноември 2016 г.

НА ПРОЩАВАНЕ

Скъпи приятели, драги читатели,

Реших да престана поне временно да списвам този блог и да участвам в социалните мрежи.
Първо, не мисля, че те са социални. Напротив. Чрез усещането за безмерна свобода и липса на физически контакт със себеподобните "социалните" мрежи ни карат да се затворим в илюзията за социален живот, за щастие, за дебат, за дискусия, за мисъл, за проект, за норма, за морал...
Второ, оплитайки се в "мрежите", човек ограничава полето си за обществено действие ексклузивно в една сфера, контролирана глобално от технократи с претенция за морал, социална мисъл и житейска философия и доминирана от анонимни актьори, преследващи определени цели от политически или комерсиален характер.
Во кратце, социалните мрежи се превърнаха в нова религия, създала нови форми на догма, инквизиция, индулгенции, виртуално щастие, пропаганда, манипулации от всякакъв род и подобие.
Смешно е, но фразата на Маркс за "опиума на народите" и "илюзорното щастие" звучи още по-актуално и силно днес, когато в развитите общества религията е заменена чрез социалните мрежи от маркетинг и политически стратегии, а вместо любов пък издигаме чучелото на интригантството, лъжите и потайността.
По този начин човешките отношения биват лишавани от дълбочината на човешките чувства и се изразяват единствено чрез късчета фрази, появяващи се на светлинен екран, който веднъж изгаснал, прекратява тази фалшива жизнена среда окончателно, радикално, машинално, а усещането за свързаност, популярност, както и всички интереси, хобита и разговори на човешки теми със себеподобните изчезват. Човек остава сам, какъвто всъщност е и пред екрана, но без да си дава сметка.
Да, социалните мрежи са не само "въздишка" на онеправданите и социално осакатени индивиди, но и последен дъх на човешките отношения от пред-дигиталната епоха.

Помислете само колко човекочаса се губят ежедневно заради нашите виртуални "занимания", колко човешка енергия и време се губи ненужно в писане на безпредметни коментари, колко ценни минути от нашия личен живот отлитат завинаги без да сме ги посветили на нашите близки и приятели... Колко много грешки биват правени без опит да бъдат поправяни. Оставяме ги там, заровени в нюзфийда, с надеждата че ще изчезнат от самосебе си и с божествената интервенция на невидимата дигитална ръка.
Истинската, човешката намеса обаче, мисълта и изкуството изчезват поради мъртвородените надежди, възлагани на виртуалния свят.

Днес взех това решение.
Не знам, може би утре, другиден, след една година ще го променя.
А може би не.
Може би животът ми коренно ще се промени.
А може би не.
Може би ще победя чудовището, в което съм позволил съвсем самоволно да се превърна.
А може би не.
Поне ще опитам.
Искрено се надявам да бъда оценен по достойнство като човек, а не като пишещ ефемерни фрази и писма субект. Да бъда оценен като баща, съпруг, стопанин, колега, писател, музикант, художник, готвач, строител, градинар и всичко останало, което бих искал да бъда. А не мога. Заради оковите на въздишката.
Искрено се надявам да бъда извинен за нанесените от мен вреди.
Искрено се надявам да спася всичко, което съм или бих могъл да съсипя с участието си в тази ролева игра, за която никога не съм бил подготвян.
Връщам се в живота, доколкото мога!

Пожелавам ви истинско щастие! Обичам ви!




....

....
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

неделя, 13 ноември 2016 г.

Точно преди година...

Точно преди година, точно по това време свърши приятелският мач между Франция и Германия. Веднага след последния съдийски сигнал разбрах за случващото се в Париж, в Батаклан, а и на други места, т.е. на около 3-4 километра от семейното ми огнище...
Тъжно е, жалко е и се надявам никога да не се повтори.
...
...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 10 ноември 2016 г.

С ДЕЦА НА ИЗБОРИ



Представям си как в неделя пак ще се оправяме да идем да гласуваме в посолството...
Тригодишният палавник ще иска да си вземе любимата играчка, седемгодишната му сестра ще поиска и тя да вземе нещо, след това ще се обличаме, един ще иска една шапка, друг - друга, ще обсъдим и обувките, якетата.
Голямата ще се дърпа, защото е уморена, ще иска да остане да играе вкъщи.
Ще я увещавам с бойки слова за демокрацията и за това как, видиш ли, по времето на комунизма само сме си мечтали за избори и демокрация.
След това категорично ще й кажа, че дори и да остане вкъщи, пак няма да може да играе на таблета.
Разубедена е.
Ще тръгнем с тротинетките. Ще се върнем, защото на някой му се е припикало.
Друг някой ще се възползва от случая, за да забегне я в стаята си, я в дворчето при мушкатото, ще се намърля...
Качваме ги пак на тротинетките и тръгваме. Малкият непременно ще изяви желание да си вземе колелото без педали.
Разубеждаваме го.
Иска да ходи.
Разубеждава се самичък след две минути усилие.
Накрая ще се домъкнем до метрото, натоварени като магарета с тротинетки, торби с бутилчици водичка (винаги ожадняват, когато ги забравим), ябълчици (винаги огладняват, ако няма нищо за ядене) и играчки-пирати. Всички ще им се радват колко са послушни.Особено наконтените баби.
Ще направим смяна. След това пристигаме. За кой ли път ще изберем грешен изход на метрото.
Ще прекосим моста над Сена пеш, ще ахкаме и охкаме колко е красива. Виждали сме я около десет милиона пъти.
Ще влезем в двора на посолството. Децата непременно ще разпънат сергията играчки. Събираме ги и влизаме с предимство в големия салон.
Докато попълваме тъпите декларации, децата ще разпънат сергията по средата на салона.
Гласуваме набързо.
Събираме сергията, потегляме. Връщаме се в салона, децата твърдят, че сабята на пирата е изчезнала... Не я намираме. Потегляме обратно, втори опит.
Пътьом, децата пак ще поискат да се качим на Айфеловата кула...
Непременно ще се качим.
Ама друг път.
Пак метро. Смяна. Второ метро. Прибираме се. Битката за миенето на ръцете започва... Слагаме масата. Сядаме. Малкият се двоуми. Примамвам го с парче кренвирш.
Гонгът бие край на първи рунд.
През двете минути спокойствие (преди единият да захленчи за едно, а другият за друго) ще се замисля защо ли съм ходил да гласувам и какво точно съм постигнал, мъкнейки дечурлигата насам-натам... С крака си напипвам сабята ни пирата - били сме я забравили под масата заедно с един чорап и парче ябълка.
И ДОКАТО ПИША ТЕЗИ РЕДОВЕ, ИЗВЕДНЪЖ СЕ ЗАМИСЛЯМ...
Да бе, наистина, вместо да си губя времето с един невъзможен избор между два червенотиквеника... не би ли било по-добре да си стоя вкъщи и да си рисувам с децата...
Или да ги заведа на Айфеловата кула...
Или пък на музей – чичкото от Лувъра даже ни беше на гости оня ден...
Да, така ще направя.
Чао, Тетке, чао, Льотчик, оправяйте се както знаете! Не мога да ви мисля! Вашето и без това няма нищо общо с демокрацията. 
Така че децата ще научат какво е демокрация най-добре без вас... Ще научат и още много други работи за разлика от вас.
(наум добавям разни изрази по повод Тетка и Льотчика, които не са за пред малки деца, въпреки че в тях се споменава и сабята на пирата)

....


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 21 октомври 2016 г.

ПАРАДОКСЪТ БОРИСОВ

Бойко Борисов е може би единственият политик, способен да защити две коренно противоположни тези в рамките на едно изказване.
Първо се кълне, че бил демократ : „По-голям демократ от мене няма, това мога да го кажа и полагам огромни усилия да запазя целостта на България и спокойствието на хората“.
След това ни умолява да вярваме сляпо на "службите" : „Нека се доверявяме на службите, има достатъчно специалисти там, ...има политическо ръководство, има експерти, които много добре знаят какво правят“
Е, как човек може да е демократ и същевременно да изисква да се уповаваме на "службите" и техните секретни информации, а не на закона?!?
Защото историческите примери за "доверие" към "службите" са много - доверие хората са имали и в Гестапо, и в КГБ... И там е имало специалисти и политическо ръководство, нали? И ние имахме вяра в ДС, а и още му имаме, след като и днес именно Държавна Сигурност дърпа конците на цялата ни армия политически кукли.
Та, това ли му е демократичният дух на Борисов - вервайте ми, оставете ме да нарушавам Човешките права и въобще законите, оставете ме да правя услуги на диктатори и чужди сили, защото аз знам разни нещица за това-онова, а и изпитавам искрени чувства на любов към рОдината...
Съжалявам, ама това дори не е пишман демокрация. Това си е чисто беззаконие и мърлявщина.

И затова бих нарекъл парадокса Борисов "Каляската на Пепеляшка" - идва луксозна каляска, паркира се пред двореца, ти очакваш от нея да слезе някой с идеи и с държавнически умения, а накрая се оказва, че си оставаш само с каляската, която на всичкото отгоре се превръща в... тиква...
Или може би "Каляската на бай Х." повече би подхождало?


....
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)