петък, 19 декември 2008 г.

ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ ВАКАНЦИЯ!

Най-сетне дойде време за малка обиколка из заснежените писти! Пожелавам на всички весели празници и... УМНАТА!

До скоро!
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 17 декември 2008 г.

"Бързи, смели, сръчни - втора част"

Не знам дали сте чували за Реми от Монпелие, обаче във Франция този млад човек е доста известен. Ето един малък коледен подарък от мен - абсолютно невинен френски хумор :-)









http://www.nimportequi.com/index.php

...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 15 декември 2008 г.

"Бързи, смели, сръчни"

Най-после разбрах защо Ирак загуби войната за броени дни - докато едните са се бранили с обувки, другите са изсипвали снаряди с обеднен уран...

В същото време не можем да не се възхитим от невероятната ловкост на Буш - 100% успеваемост при избягването на чепици!
И въобще сме случили на президенти–спортисти : американците си имат шампион по патешко ходене, руснаците си имаха самбист-трошач на чеченски кокали, французите са с традиционния сексуален атлет, а ние си кретаме с нашия стрелец-баранобоец.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

Коледната украса в Париж




Тази година "Градът-светлина" опитва да живее природосъобразно, пестейки електроенергия - кметството е решило да използва осветителни тела, които консумират два пъти по-малко електричество. Според публикуваните цифри около 150 километра улици са украсени с празнично осветление, за което са използвани 180 километра светещи гирлянди.


Направих една обиколка и констатирах лично разликата с миналогодишната украса.


На Champs-Elysées новата светлина е синкава и ми се струва по-приятна и мека от бялата светлина, която беше доста години в употреба.


Особено добре е осветено виенското колело на площад Конкорд, а площад Вандом е превърнат в истинско бижу на научната фантастика!


При големите магазини няма съществена промяна - Лафайет е със старото осветление, а Прентан пак залага на пищните и анимирани витрини.




Всичко е хубаво, когато се прави от сърце! При французите естетиката е нещо като религия, така че ако се нуждаете от идеи за празничната декорация, непременно хвърлете едно око към френската столица!


Весели празници!


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

неделя, 14 декември 2008 г.

До края на света с надежда

Човек трудно може да си даде сметка до каква степен мирогледът му е изтъкан от стереотипи, именно защото чувството му за обективност е основният предрасъдък, който служи за гарант и катализатор на всичко останало. Въобразяваме си, че знаем повече от средностатистическия индивид, че сме единствени и неповторими, че жените не могат да паркират автомобил, че успелите мъже са дебели и арогантни, че китайците са дребни, че руснаците си имат представа какво искат и че щастието се материализира чрез закупуване на рекламираните по телевизията продукти. Е, понякога наистина се получават злощастни съвпадения, но можете да сте сигурни, че светът рано или късно ще стане по-добър! Аз лично имах известни съмнения по този въпрос, обаче едно пътуване до края на света ме направи оптимист.

Онзи ден тръгнах на работа и както обикновено се затичах, за да хвана метрото – следващото влакче щеше да дойде чак след две минути, а това ми изглеждаше толкова... уютно! Вратата се затвори автоматически зад мен и аз застанах неподвижно – все едно, че никога не съм тичал. Обикновено хората в метрото са услужливи и с охота се правят, че не са те забелязали, обаче този път срещу мен грейнаха две усмихнати лица. Датчиците на стереотипите мигом светнаха и аз разбрах, че не са „тукашни”. Сведох поглед към куфарите им – по етикетите беше видно, че хората идват чак от ЮАР. Тогава се усмихнах и аз, защото си спомних за тази чудесна страна.





Преди няколко години бях със съпругата си на пътешествие в Южноафриканската република – отседнахме на гости при братовчеди, отишли там по договор с университета в Кейптаун. Признавам си, че тръгнах с набор от стереотипи, които още с пристигането започнаха да се разсейват. Първо – от другата страна на земното кълбо хората не ходят надолу с главата. Второ – летищата им са като европейските, т.е. далеч по-големи и модерни от софийското. И трето, никой не се опита да ме застреля или изяде.

Още докато се придвижвахме от летището към жилището на братовчедите направих още няколко забележителни открития – автомобилите са с обратен волан, пътищата са в чудесно състояние, а южноафриканската природа е неописуемо красива.



Няма да ви разказвам за живота на южноафриканците – знаете, че там има много повече проблеми, отколкото бихме пожелали и на враговете си. Южна Африка е родината на отвратителни престъпления – войни, масови кланета, едни от първите в световната история концлагери (след тези в Куба по време на испанско-кубинския конфликт), апартейд... В днешно време една четвърт от населението е носител на вируса на СПИН, а според официалните статистики ЮАР е страната с най-много престъпления – през 2005-та година в страната са били извършени около 19 000 убийства, 50 000 изнасилвания и 120 000 обира. Поради всички тези цифри се наложи да внимаваме повече от обикновеното за една нормална страна, въпреки че всичко наоколо напомняше за Европа – климат (често го сравняват със средиземноморския), вино (първите винари тук са били френски хугеноти), сгради, инфраструктура... За наше щастие бяхме жертва само на една агресия и то от страна на някакъв вид сврака, която си позволи да кацне на главата на братовчед ми, привлечена от лъскавото копче върху раницата му.
Въпреки законите за позитивна дискриминация в обществото все още съществуват социално разделение на расова основа. Братовчед ми, който е русокос и по-бял от Йети, ми разказа как веднъж в магазина се наредил на опашка зад група чернокожи. Забелязали го двама стоящи встрани африканери (т.е. бели южноафриканци), които пък веднага разбрали, че братовчед ми е чужденец, чиито стереотипи му пречат да се държи като деспот със себеподобните си – били те черни, зелени или оранжеви. Без да проронят и дума африканерите хванали братовчед ми под ръка и направо го отнесли пред групата чернокожи, които дори не се и сетили да протестират срещу наглото предреждане. Както сами виждате, несправедливостта също може да е стереотип.

Първоначално с жена ми мислехме да се разхождаме сред великолепните пейзажи, както по принцип имаме навик да го правим в Европа, обаче братовчедите казаха, че е невъзможно, защото в ЮАР белите никога не ходят пеш. Даже се хванахме на бас – обещаха ни по бутилка вино за всеки забелязан извън града бял пешеходец. Така и нищо не спечелих!
През следващите дни обиколихме цялата провинция. Пекохме се на плаж с пингвини, ходихме да гледаме диви животни, дегустирахме напитки по Пътя на виното, разглеждахме Кейптаун и се качихме на Тейбъл маунтин. Най-голямото приключение обаче ни сполетя в националния парк на нос Добра надежда.

Отидохме там в ранния следобед. Стори ми се прекалено ветровито, но сигурно е такъв обичайният за мястото климат, защото от векове моряците все се оплакват, че тук им потъват гемиите. Беше много интересно – около пътя се разхождаха щрауси, а покрай лавките за сувенири обикаляха цели стада нервни бабуини, които не се притесняваха да си поискат или направо да изтръгнат от ръцете на туристите близалка, сладолед, фотоапарат или нещо друго. Вълните се рабиваха с грохот в зъбатите рифове, а многобройните туристи си представяха небивали морски катастрофи, пред които дори и „Титаник” бледнее и прилича на обърнато водно колело на плажа в Царево.


След дълга разходка сред скалите установих, че съм изтървал портфейла с парите, банковите карти и един куп лични документи. Накараха ми се, и аз се скарах и въобще... Получи се обичайната какофония, а краят на ваканцията се оцвети в неочаквано тъмни краски.
На излизане от националния парк обаче се сетихме да попитаме дали все пак порфейлът ни – или част от него – не се е оказал сред намерените вещи на пропускателния пункт. За наше най-голямо удоволствие се оказа, че накакъв човек е намерил нещо, но не го е оставил на охраната от страх намереното да не изчезне отново. За сметка на това беше дал телефонния си номер. Човекът идваше от Израел, намереният портфейл беше нашият, а в него всичко си стоеше на мястото – пари, карти, документи.
И това е най-великолепният ни спомен и най-ценният урок по човечност, който някой можеше да ни даде - дори и накрай света доброто ни чака и търси повод да се прояви, а младият израелец като че ли изпълняваше мисията да разбива на пух и прах хилядолетните стереотипи и съмнения, тежащи върху човешкото начало. В крайна сметка нос Добра надежда наистина си заслужава името и това е единственият предрасъдък, от който не искам да се отърва.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 8 декември 2008 г.

За естествения стремеж към свобода, или как Джон Ленън се опита да ме направи дисидент

Днес в България е празникът на студентите. Аз лично съм на мнение, че студентстването и без това е вечен празник, а младите хора имат нужда да почетат най-вече свободолюбието си, благодарение на което и светът е все още млад и живее с надежда.

През 1968-ма година именно младите хора са тези, които събуждат залинялото и застинало от двете страни на Желязната завеса следвоенно общество – в Париж наново и за кой ли път издигат барикади, в Прага се изправят срещу танковете на Варшавския договор.


На днешната дата през далечната 1980-та година, прибирайки се у дома при сина си, един друг вечен бунтар умира нелепо. Джон Ленън е едва на 40 години, когато Марк Дейвид Чапман го застрелва почти от упор с 5 куршума калибър 38.


За мен Джон Ленън и Бийтълс имат по-особено значение.


През 1988-ма бях като всички останали – пионерче и отличник. Комунизмът очевидно бе решил да си ходи, перестройката загатваше предстоящи промени, а обществото живееше в обичайния идеологически ритъм на директиви, пленуми, конгреси, партийни линии, решения и прочие истерии. В къщи имахме порочния навик да слушаме подривните радиостанции, излъчващи на български език – БиБиСи, Дойче веле, Гласът на Америка... От всички обаче най-много ми харесваше Свободна Европа, защото кореспондентката от Лондон Ани Арнолд водеше серия от

предавания за митичната ливърпулска банда Бийтълс... А в последните епизоди от

поредицата имаше и игра с въпроси, на които само най-умните и запознати с историята на „четириглавия Орфей” можеха да отговорят. Придизвикателството бавно започна да ме яде... Не си спомням дали бяха обявили награда за верен отговор, обаче тогава от пасивен „слушател” реших да взема думата и да направя нещо нечувано – да се обадя на журналистката в Лондон!


С Пешо Политиканчото подготвихме бърз списък с отговорите и набрахме номера, обаче той в последния момент ме помоли да не споменавам името му! Хвана го страх и започна да подскача нервно покрай мен – точно преди това бяха свикали родителска среща заради един изчезнал кибрит (учехме се да пушим...), а представяте ли си сега какво можеше да стане?


Стана това, че се обадих. В следващата емисия Ани Арнолд даже - за ужас на баща ми - спомена името ми, а няколко седмици по-късно получих една касета на Бийтълс за награда. На следващата година дойде и промяната. В крайна сметка не се изпатих, ами просто разбрах самичък какво е човек да разполага сам със себе си и да прави свободен избор. Мерси Ани и мерси Джон!


Наскоро забелязах образа на Джон Ленън върху книгата на един виден български социалист. Корицата имитира обложката на Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band, но в случая проблем представлява не толкова липсата на въображение, колкото опитът за “инструментализиране” на чисто човешкия стремеж към свобода и хуманност.


Популистична политика за присвояване на универсални ценности е провеждана от десницата (в религиозен аспект), но и най-вече от левицата, която особено често бърка “човечност” със “социализъм”. По този повод Валери Жискар д’Естен изрича известната фраза, която може би дори му помага да спечели президентските избори : “Вие нямате монопол над сърцата на хората, господин Митеран!”


Самият Джон Ленън никога не е бил член на партия и за запознатите с творчеството му не е тайна, че неговата човечност и борбата му за мир никога не са били ограничавани от кадъра на политическите интереси.


След два дни ще имаме реален повод за празнуване – тогава Светът ще отбележи 60 години от подписването на Всеобщата декларация за правата на човека. В този ред на мисли си позволявам да цитирам един друг хуманист, несправедливо набеден в симпатии към левицата. Чарли Чаплин е жертва на макартизма, защото защитава безкористно човечността и мира. Цитатът е от филма “Великият диктатор” – забранен от американското правителство преди Втората световна война поради риск от международен скандал... И днес филмите на Чарли Чаплин са актуални, защото носят в себе си универсалните човешки ценности – надежда, истина, любов и справедливост.

.....


Надежда... Съжалявам, но не искам да бъда император. Това не е моя работа. Не искам да управлявам или завоювам никого. Бих искал да помогна на всички: евреи, неевреи, черни, бели. Ние всички искаме да си помагаме взаимно. Такива са хората. Искаме да живеем един до друг щастливи, а не в нищета. Не искаме да се мразим. В този свят има много плодородна земя и тя може да изхрани всички. Животът можеше да бъде свободен и красив, а сбъркахме пътя. Лакомията отрови човешката душа, издигна стени от омраза, накара ни да маршируваме в кръв. Израстваме бързо, а се затваряме в себе си. Изобилието от блага ни остави незадоволени. Нашите знания ни направиха цинични, нашите умения - груби и жестоки. Мислим толкова много, а чувстваме толкова малко. Повече се нуждаем от хуманност отколкото от машини. Повече се нуждаем от доброта и нежност отколкото от интелигентност. Без тези качества, животът би бил насилие, а ние - изгубени...


Самолетът и радиото ни сближиха. Тези изобретения изискват добрината на човека, изискват всеобщо братство, единство на всички ни. Даже сега гласът ми достига до милиони отчаяни мъже, жени и деца, жертви на системата, която кара човек да измъчва и затваря невинни хора. На тези, които ме слушат казвам: не губете надежда!


Нашите страдания се дължат само на алчността, на отмъстителността на хората, които се страхуват от човешкия прогрес. Омразата ще отмине, диктаторите ще умрат, а тяхната власт ще се върне в хората. Докато хората са смъртни, свободата никога не ще загине. Войници, не се оставяйте на тези гадове! Тези, които ви презират, поробват и контролират живота ви, казват ви какво да мислите и чувствате, които ви третират като добитък и ви използват като пушечно месо. Не се давайте на тези хора - хора-машини с глави-машини, със сърца-машини.


Вие не сте машини, не сте добитък, вие сте хора! Носите любовта на човечеството в себе си. Не мразете! Само необичаните и неестествените мразят.


Войници, не воювайте за робството, борете се за свобода!


Свети Лука в евангелието казва : "Царството божие е в човека." Не в един човек, не в група, а във всички хора. Във вас! Имате силата да създавате машини, силата да създавате щастие. Силата да направите този живот свободен и прекрасен, да го превърнете в чудесно приключение. Нека използваме тази сила в името на демокрацията. Нека се обединим и да се борим за един нов свят, свят, който ще даде шанс на човека да работи, който ще даде на младежта бъдеще, а на възрастните сигурност.


С тези обещания, гадовете се издигнаха. Но те лъжат! Няма да изпълнят това обещание. Никога! Диктаторите са свободни, но заробват народа.


Сега нека се борим за изпълнението на това обещание! Нека се борим за освобождаването на света, да премахнем националните граници, да се отърсим от алчността, омразата и нетърпимостта! Нека се борим за свят на разума, свят, където науката и прогреса ще донесат щастие на всички.


Войници, в името на демокрацията, нека се обединим!


Хана... Чуваш ли ме? Където и да си, вдигни очи, Хана! Облаците се разпръсват, слънцето си пробива път. Ние излизаме от мрака, за да влезем в по-светлия нов свят, където човек ще се извиси над омразата, алчността и насилието.


Погледни нагоре, Хана! На човешката душа и поникнаха криле и накрая тя полетя към дъгата, към светлината на надеждата, към бъдещето, славното бъдеще,което принадлежи на теб, на мен и на всички нас.


Вдигни очи, Хана, погледни нагоре!


(Скалъпил и превел: stanpet, коригирал: Веско К)

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

събота, 6 декември 2008 г.

Дързък обир насред Париж - отново българска връзка?





В специална декларация говорителят на парижката следствена служба заяви, че на 5-ти декември 2008-ма година, четвъртък, въоръжени лица извършват обир в един от най-известните бижутерийни магазини – „Хари Уинстън“, намиращ се на авеню Montaigne в осми арондисман и на две крачки от Champs-Elysées.

Нападателите са отмъкнали рекордна плячка – според зарегистрираните от застрахователите щети „Хари Уинстън” е загубил стока за над 85 милиона евро.

В 17,30 часа група от четирима мъже, двама от които преоблечени в женски дрехи, нахлуват в бижутерийния магазин, ловко успяват да неутрализират присъстващите клиенти и служители (общо около 15 човека), след което задигат всички изложени бижута. 15 минути по-късно напускат магазина и изчезват съвсем незабелязано.

Според свидетели бандитите са действали професионално и целенасочено. Явно става дума за чужденци, дошли на гастрол в богатата френска столица. Единият от тях, очевидно главатар на бандата, говорел с лек граовски акцент и заплашвал непослушните продавачки, че ако не съдействат, ще им лепне срамна болест от пернишки произход, което ще ги превърне в отвратително подобие на Николина Чакърдъкова. Друг пък бил особено нервен и за успокоение си подсвирквал съветски маршове, а колегите му се обръщали към него с „другарю премиер” и го подщипвали нежно по бузките.

Бригадата за борба с бандитизма към парижката следствена служба - brigade de répression du banditisme (BRP) – се надява в скоро време да разкрие самоличността на извършителите. На местопрестъплението са намерени и красноречиви улики – иконка на Йосиф Висарионович Джугашвили и снопче вълна от узбекси козел архар (ovis ammon). От сигурен източник стана известно и съдържанието на тайнственото послание, оставено от бандата :

„Все някак ще го докараме до 220 милиона!
Подпис: Неуловимите Отмъстители







....
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 4 декември 2008 г.

Ха сега да видим кой-кого!

Мен лично не ме притеснява фактът, че парите на Европа не стигат до България - в случая не става дума за подаяние, ами за средства, които се разпределят според нуждите на всяка страна... Германия например внася много в общата европейска каса, а не получава почти нищо, защото НЯМА НУЖДА от подпомагане.

И България няма нужда! Ние сме свикнали да си живеем в кочината и не можем да си представим дори, че би ни било по-конфортно в по-други условия. И сигурно поради същата причина смятаме шкембе-чорбата за връх на кулинарното изкуство, а мастиката - за изтънчена напитка с ерогенни свойства.

А който иска нещо по-европейско - да заминава за чужбина и да се трови там с Бордо, гъши дроб и миризливи сирена...


Неприятна според мен е най-вече наглостта на управляващите, които искат да гледат Европа "в очите" като равен с равен... Хубаво, но с кои очи? И след всичко станало как могат въобще да си представят, че някой ще иска да ги погледне? В крайна сметка на нас наистина не ни трябват пари, ами доблест и чест. Само че не за нас, ами за нашите "политици".

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

събота, 29 ноември 2008 г.

ЧЕРНО-БЯЛО ДЕТСТВО

Отварям стария албум по навик. Не е нужно да поглеждам снимките, всяка една от тях е запечатана в паметта ми и е достатъчно само да ги докосна с длан, за да се пренеса отново там, в онова тъжно и прашно градче на моето детство.

Нямам цветни снимки, защото и времето беше черно-бяло. И хората, и мислите, и песните, и чувствата, и всичко тленно или нетленно беше смес от тези два цвята с много, ама много тишина и горест.

Хората започват да забравят за «онзи живот», а не бива! Защото изчезне ли споменът, времеядците пак ще се върнат, пак ще откраднат историята, ще излъжат нас, а и себе си, и безвремието пак ще погълне всички ни.

«Онзи живот» беше мрачен. Наричахме го «Комунизъм».

Блок, двор, махала, град...

Невъзможно е да си спомня за детството без в съзнанието ми да изникне вечната дупка в асфалта зад блока. Около нея сякаш беше подредено и всичко останало – десетки очукани и ремонтирани собственоръчно автомобили, разпадащи се стари сгради, заченати строежи, изникнали волно и неволно дървета, скалъпени от всякакви ламарини и картони гаражи... Локвата ни служеше за океан, в който пускахме лодки. Иначе не я обичахме много, защото ни пречеше да играем футбол – топката неизменно цопваше вътре. А топката беше най-ценното нещо зад блока! Защото имахме само една в махалата и всички се молехме и подмазвахме на гордия й притежател, за да го накараме да я изнесе и да направим един «мач». В знак на благодарност го оставяхме да избере в кой отбор да играе и даже му пускахме да вкарва голове.
Всъщност много неща никак не са се променили оттогава– на снимките ми можете да видите същите разбити детски площадки и същите разчанчени панелки, каквито ги има и сега. Тротоарите бяха със счупени плочки, изпод които неизменно бликваше струя при настъпване. Градинките разцъфваха само при специални случаи – посещение на партиец например... Или най-често при слух за посещение, защото нито някой идваше, нито нещо се случваше.
Така веднъж пребоядисаха целия град, защото някой беше предположил, че дипломатическият корпус може да дойде.

Плебсът живееше в блокове с еднакви апартаменти, еднакви мебели, еднакви тоалетни и кухни с еднаква техника. Така че, ако човек се объркаше и влезеше в чужд апартамент, можеше да се получи недоразумение. Подобен анекдот разказваха пернишките миньори :
Случило се в миньорско общежитие с обща тоалетна на етажа. Жената на един злощастен работник станала да ходи по нужда през нощта. Но била сънена и на връщане сбъркала вратата и легнала по погрешка при съседа, който също бил сънен, но все пак се възползвал от случая да сподели по комшийски миньорското си либидо. Чак на сутринта жената разбрала причината за небивалия ентусиазъм. Стигнало се до съд, но присъда в крайна сметка не е имало. Какво е виновен човекът, че пращи от мъжественост?


Хлябът наш насущний...

На приземния етаж на блока се помещаваха магазини, както е и в наши дни. Само дето на мястото на месарницата и сладкарницата са направили кръчми... Или както сега е модерно да се казва – «кафета»... Е, загубата не е кой знае каква, като се има предвид, че тогавашните магазини бяха почти празни.

В месарницата например наистина нямаше никакъв избор – в хладилника се мъдреше само един вид замразени пилета, а всичко останало беше на приливи и отливи, има-няма, според както се получи... Липсата се наричаше дефицит... При епидемия от от стомашно-чревни заболявания основен проблем беше дефицитът на тоалетна хартия - тогава голяма част от народа запретваше ръкави да прави изрезки от вестници. А знаете ли какво е "дефицит в дефицита"? Парче шпеков салам увит в тоалетна хартия...
Продаваха и два вида консерви – «Русенско варено» и пастет «Апетит», който откровено сивееше и миришеше странно. Понякога вътре откривах парченца кост, а братовчед ми разправяше, че това са зъбчета на мишок, за да ме отврати и за да ми изяде след това филията.
Ако се съди обаче по разказите на тогавашни работници на «Родопа», ще се окаже, че зъбчетата комай наистина са били миши...

В сладкарницата цареше небивала суматоха, особено когато “докарваха” евтина бира или покрай празниците кока кола. И тогава – за ужас на мустакатата сладкарка - всички се завтичахме с пазарски мрежи към лепкавия от разлята боза тезгях и се подреждахме чинно в дълга опашка, в която единственото забавно нещо беше предреждането и следващите го неизбежно скандали.
Обичайните сладкарски изделия произлизаха от сладкарската кооперация и имаха що-годе еднакъв вкус, защото ги заливаха с един и същ захарен сироп, който винаги се разтичаше по сивата амбалажна хартия и наклепваше дрехите на ядящите.
Тестените изделия - и в частност хлябът – се произвеждаха във вездесъщия хлебозавод. Един мой приятел, който беше там на служба като нощен пазач, с удоволствие разказваше как пияните му колеги се облекчавали в нощвите с тесто. И може би затова винаги съм се отнасял с подозрение към “някогашния вкус” на продуктите и към тези, които тъгуват по него...

В зарзаватчийницата също “докарваха”, но според сезона. През зимата пресните зеленчуци бяха кът и затова наесен из вътрешните дворчета хората варяха буркани със зимнина.
Пак за празниците “докарваха” банани и портокали в така наречените “показни магазини”, които би трябвало по принцип да са нещо като витрина на “успелия социализъм”. Само че и там се виеха опашки, и там хората си го изкарваха на себеподобните вместо на системата.
Диалог от култов филм :
- Пешева, на пазара са пуснали чушки!
- Пази ми ред, ида!

Вносни стоки от капиталистическите страни можеха да се купят само срещу долари в магазините «Кореком», обаче притежанието на долари трябваше да бъде обосновано по някакъв начин. Например долари се намираха у пътуващите зад граница тираджии, или моряците от океанския флот, или медицинските сестри в Либия...
Само чужденците можеха да пазаруват свободно с валута, а най-често срещаните такива бяха виетнамските гастербайтери, които получаваха заплата в долари и си докарваха допълнителни пари чрез черна борса.

За да се сдобие човек с желаната стока, трябваше да има "връзки" - т.е. всичко беше подчинено на корупцията. Магазинерите криеха дефицитните стоки, за да ги дадат на свои близки, или за да ги разменят срещу други стоки или привилегии.
За по-големи неща (апартамент, автомобил) и тогава беше за предпочитане да си жена - от по-хубавичките и по възможност достъпна и вярна на Партията и комсомолския секретар. Защото партийците и комсомолците дърпаха конците на всичко и обичаха да разполагат с всичко – нали затова и режимът беше тоталитарен.
Иначе за автомобил се чакаше понякога цял живот... Така например дядо ми беше на 60 години, когато успя да се дореди за лек автомобил Москвич. И замалко щеше да се размине с удоволствието да го подкара, защото нямаше книжка... А човек можеше да се запише на курсовете за водач до навършени 60 години! И така, наложи се на преживелия национализации, колективизации и изселвания човек да се справи с ново придизвикателство и да издържи успешно изпита по кормуване за няколко месеца до рождения си ден.
Години след това дядо ми го сочеха за пример на най-скептично настроените към шофьорското си майсторство кандидати за книжка – «Видите ли, бай Сандо успя, а беше на 60 години! Защо не и вие?»
Защо не и ние... Бай Сандо се превърна в анти-герой и прототип на чакащия стоически и търпящ всякакви издевателства човек, на Балканджи Йово на новото време. Дядо ми чакаше съвсем друго, но дочака автомобил, който така или иначе му влезе в употреба само за пет лета.


«За делото на българската комунистическа партия, за щастието на нашата скъпа родина, бъдете готови!»

За жалост материалната мизерия не беше нищо в сравнение с идеологическата истерия и пълното видиотяване на хората. Или както знаете, за пример ни даваха Павлик Морозов - предал баща си на болшевиките ("И вие деца, ако чуете някой да говори срещу партията..."), Александър Матросов - запушил амбразурата с гърди (нещо като комунистическо камикадзе, но от по-глупавичките), Алексей Стаханов – работник-маниак, преизпълняващ никому ненужни норми.

В България си имахме герои родно производство – Митко Палаузов, Ястребинчетата... Георги Димитров – счупил стъкло с топка, другите избягали, а той доблестно си признал... Ах, топка! Значи преди комунизма децата все пак са имали топки!
Родните герои заместваха някогашни християнски светци и ги тачеха като такива – окачаха портретите им по стените, кичеха ги с цветя и им измисляха страдалчески жития-бития с елементи на примитивен символизъм («Тихо мъртвият казал...). Наричаха ги «активни борци срещу монархо-фашизма» и им се кланяха... Светата тройца се съставляваше от Ленин-Маркс-Димитров, а идеологическите литургии се пееха в парийните домове. Всичко беше аналогия на нещо като примитивна форма на християнизъм и затова самото християнство дразнеше ужасно червените шамани – «Религията е опиумът на народа, въздишката на онеправданите...»
Управляващите също бяха бивши активни борци или техни близки и роднини. Те съставляваха елита на народа и се ползваха с огромни привилегии – апартаменти, автомобили, свобода на придвижване, специални магазини със специални стоки...

«Пе-ко-Та-ков-Ма-ко-Да-ков-Геор-ги-Бо-ков-Са-ва-Дъл-бо-ков...»
Това е една детска броилка с членове на Политбюро от началото на седемдесетте години... Някои имена можете да ги разпознаете и сега сред управляващите в изстрадала България.
И на сън да ме вдигнете пак ще ви изрецитирам няколко стихотворенийца.
«Нощите са като дни с тия бели светлини»
«От запад се надига тъмна, вражеска вълна»
«Партия велика води нашия победен строй» (това беше част от химна на Народна Република България)
«Комунистите щурмуват небесата, комсомолците след тях вървят,
пионери, пионери, славен път ви чака, светъл път...»

Всичко се въртеше около идеологията и Партията – образование, професионален, социален и културен живот. Всеки текст в детската читанка съдържаше определен брой кодови думи като “пионери”, “чавдарчета”, “комсомолци”, “паметник”, “партизанин”, “знамена”, “манифестации”... Освен това децата бяха задължени да участват в мистичните идеологически ритуали на посвещаване в партийното тайнство с връчване на връзки, значки, книжки и рецитиране на патетични стихотворения. В училище пускаха само при наличие на пионерска връзка, а понякога се озлобяваха и настояваха пионерчетата да носят бели ризи и тъмни панталони, а комсомолците да са със сини ризи и униформа.
Участвахме и в конкурси по маршировка, рецитация, политическа песен и т.н. Караха ни да рисуваме и афиши срещу войната – разноцветни деца чупят ядрените ракети на американците.
Налагаха вечерен час за учениците, а групи учители обикаляха из града на лов за хулигани и недобросъвестни родители, извели децата си на разходка.
По време на Възродителния процес учителят по математика ни изнасяше урок за териториалните апетити на Турция спрямо България. Освен това ни водеха от училище да гледаме как турци изнасилват групово българки в долнопробни филми от рода на “Време разделно”. Беше доста поучително – особено за деца в началото на пубертета.

Имахме и часове по политическа подготовка, в които учениците коментираха наболелите международни проблеми (срещата в Рейкявик, разоръжаването...), а лекция изнасяше отговорникът по политическата дейност, т.е. Пешо, който искрено ненавиждаше тази си роля, защото Митко му лепна прякорa „Политиканчо”.
Години по-късно един приятел софиянец ми довери, че и той е бил отговорник по политическата дейност, и че е изпитал едно от най-големите унижения в живота си, когато пред целия клас му нахлупили на главата картонен телевизор, включили го с въображаемо копче и му наредили да изнася лекция за срещата Рейгън-Горбачов.

В професионално отношение човек непременно трябваше да бъде член на Партията, ако амбициите му го караха да мечтае за кариера и конкретни привилегии, и ако в същото време не държеше кой знае колко на абстрактните морални принципи, които и без това бяха тотално отречени от червената власт, а и колелото на историята сякаш ги беше прегазило окончателно и необратимо. Така че всякакви подлизурковци се завтекоха към партийните домове със заветната цел да се докопат до идеологическия кокал, като в замяна предлагаха преданост, вяра и по някое друго доносче срещу роднина или приятел.
В общонационалното състезание по мерзост печеливши винаги бяха най-бескрупулните и надъхани мерзавци, най-верните и предани доносници, способни да открият и разобличат “врага на народа” дори и у себе си. Защото самокритиката се считаше не само за висша форма на безличие и унижение, но и за неопровержим белег за вярност. По същата логика провинените, но саморазкритикували се другари, биваха повишавани в длъжност.
Спомням си също как всяко пионерче трябваше да си направи самокритика пред целия клас.

Провежданите непрекъснато манифестации, пленуми, конгреси, събрания и оперативки бяха своего рода изпит по политическа грамотност, на който компетентните другари зорко наблюдаваха и оценяваха пролетариата.
Иванов разказа виц, Георгиев критикува Партията, Василев не дойде на манифестацията, братът на Петрова е зад граница...
- Другарю Динев, защо не ръкопляскате?
- Боли ме ръката, другарко...
- А някой може да си помисли друго... Майка ви не беше ли с чужд произход?

Пропагандата беше навсякъде – в имената на улиците, в паметниците, в празниците, в стоките. Медиите бълваха - денонощно и до умопомрачаване - едни и същи доклади за петилетки и всякакви доказателства за неминуемата и окончателна победа на комунизма.
Имаше два телевизионни канала – Първа програма излъчваше сутрин и вечер, а Втора – само вечер. Всеки петък емисията новини беше на руски език – “Здравствуйте дорогие телезрители, начинается информационная программа “Время”... А след това и филмите бяха съветски.

Лингвистика и лоботомия

Победа, прогрес, зора, свежест, светлина, заря, лъч, звезда, мир, труд, свобода, разбирателство, народ, трудещи се, подем... Всички тези кодови названия предизвикваха у хората неизменно чувство на щастие и сигурност. Те се използваха по всякакъв повод и винаги ги свързваха по някакъв начин с Партията (майка хранилница) и с комунизма.
Разпадащ се, загниващ, агонизиращ беше само капитализмът, а негативните кодове от рода на империализъм, агресор, колониализъм, банкрут, безработица, инфлация, спекула, престъпност, милитаризъм военолюбец, вероломен, туберкулоза, болест, нападение, Жълтата гостенка, фашизъм, експлоатация и т.н. се свързваха единствено със света от другата страна на Желязната завеса.

Съществуваше и езикова номенклатура спрямо подредбата на цитираните имена и длъжности – първо Генсек и политбюро, след това правителство, депутати... В подредбата на държавите СССР трябваше винаги да фигурира преди НРБ.

Някои изрази се бяха превърнали в чист плеоназъм – “знамена” винаги се употребяваше в един лингвистичен контекст с “червени” и “развяват се”, а според управляващите “социализъм” си пасваше толкова добре с “победа”, че в крайна сметка всички дружно заживяхме в „Победилия социализъм”. По същия начин „трудещите се” винаги отговаряха позитивно и с ентусиазъм на „призива на Партията”, което разбира се означаваше, че положението е под контрол и че банкетите могат спокойно да продължават.

В езика на плебса също си заслужава да се отбележат някои заредени с особен смисъл думи :
Стоката е „докарана” („Докараха хляба”) : иразява положеното от страна на Партията и ръководните другари усилие да снабдят гражданите с необходимите продукти.
Стоката е „пусната” („Пуснаха банани”) : показва благоразположението и щедростта на управляващите, които с бащина нежност поднасят даден продукт на трудещите се, въпреки че той не е от първа необходимост.
Директивата е „спусната” („Спусната отгоре”) : това е чудесен пример за плеоназъм, защото спускането като действие винаги се осъществява отгоре надолу. В същото време обаче е показателно как управляващите се изживяваха като олимпийски богове и диктуваха нареждания от висотата на положението си.
Еди-кой-си е „избягал” („Избяга на Запад”) : това всъщност беше мечта на всеки, така че не е нужно да се обяснява. Иначе за по-незапознатите ще уточня, че цитираният ефемизъм показва с какво желание даденият човек се е отдал на странство, което разбира се съвсем не означава, че е „тичал” или „бягал”.



Светът зад бодливата тел

На 10 декември преди 60 години човечеството сътвори Всеобщата декларация за човешките права. В член 13 на същата пращяща от оптимизъм и хуманност декларация изрично се гарантира правото на всеки да се придвижва свободно както в рамките на страната си, така и извън нея. В България обаче подобно право имаха само заслужилите партийци. Обикновените хора не можеха да работят в желания от тях град, а освен това не можеха дори и да излизат от страната си – било то по работа, на гости при роднини или само на разходка.
Забраната се обосноваваше с факта, че всякакво сравнение с заобикалящия ни свят би било убийствено за политическата химера и измисленото универсалното щастие на победилия социализъм. И затова другарите се притесняваха някой да не замине за чужбина и, недай си Боже, да не се завърне – това би означавало, че очевидно навън му е харесало повече.
И затова другарите се стараеха да ни убедят със средствата, които им бяха под ръка – страх и бодлива тел.

Плашеха ни денонощно с ракети и лукави диверсанти, разказваха ни страшни приказки за ядрено и химическо оръжие, за химикалки-бомби, хвърляни от американски самолети, за да осакатяват българските деца; разказваха ни и абсурди за специално създадени летящи въшки и ни караха да участваме във военизирани мероприятия, подготвящи ни за предтоящия последен бой.
А за скептиците бяха предвидили последно средство за разубеждаване – триметрови кльонове с бодлива тел по цялата граница, цяла армия граничари с кучета и – в случай на опит за бягство от страната – куршум в главата. За стрелящите пък по бегълците имаше награда – два дни отпуска и часовник „Слава” за всеки убит предател (без значение дали е мъж, жена, дете или старец).

Една французойка – стара приятелка на баща ми, ми разказа спомените си от едно гостуване в България през 1973-та.
„Това беше страната на страха и всичко беше страх – очите на хората, сградите, дори и миризмата. Никой не смееше да дойде да се запознае с нас, хората ни заобикаляха отдалече и избягваха да ни срещат дори и с поглед. Постепенно и аз започнах да се страхувам – не за себе си, ами за баща ти, защото ни беше подслонил. Никога не съм се чувствала толкова свободна, колкото в деня, в който напуснах комунистическа България. Мисля, че точната дума е омерзение – чувствах се омърсена с най-грозното, с липсата на свобода.”

Бях втори клас, когато заведоха целия випуск на зимен лагер в близост със сръбската граница. И тогава, просто така – между другото, ни показаха пограничните съоръжения, граничната бразда, озъбените кучета... А сутрин на физ-зарядката ни караха да викаме „Ура” с пълно гърло. Така сърбите щели да се притесняват да не им падне някоя лавина на главата или нещо от този род.

Обикновените хора не можеха да пътуват зад граница и затова никой не знаеше как е „оттатък”. Досещаха се, че щом никой не се връща, значи не е никак зле, обаче не смееха да попитат. А тези пък, които знаеха, не казваха нищо, защото цялата система на привилегии се крепеше на илюзията за идеологическо щастие.

Имах баба французойка и затова семейството ми знаеше истината, а баща ми се чувстваше нещастен и измамен. В такива случаи е може би по-добре да си в неведение... Защо ти е да знаеш, когато липсата на свобода и без това те превръща в животно.

Заради такава история с бягство в чужбина баща ми даже си е изкарал един хубав пердах.
Като млад баща ми е бил спортист – печелил е много медали и се е познавал с всички известни спортисти от онова време. Веднъж обаче един от неговите приятели споделил, че смята да не се завръща от състезание в чужбина и помолил баща ми да вземе стипендията му на негово място и да я даде на майка му. Първия път наистина успял да я вземе, но на втория път милицията го чакала на гишето. Вкарали го в едно мазе и го били и разпитвали няколко дни. Баща ми се спасил благодарение на баба ми, която тогава е познавала висши партийци (Джуровци, Станишевци, Велчевци и т.н.), защото е работела за тях като частна шивачка (частната практика беше строго забранена, но за другарите винаги се правеха изключения, дори и с шивачки-французойки). Пак според баба ми, след тази случка баща ми бил много уплашен и развил диабет.

Когато искахме да отидем до Франция при роднини, държавата не позволяваше на цялото семейство да излезе зад граница, ами само на баща ми и на сестра ми, а майка ми и аз оставахме да „пазим” апартамента в Перник. Освен това трети човек трябваше да гарантира, че ще изплати на държавата стойността на колата ни в случай, че баща ми не се завърне – нали се досещате, че в комунистическа България всичко беше държавна собственост, дори и личният автомобил...
За да отиде в чужбина, човек трябваше да разполага с покана от чужденец. Спомням си също, че цялата процедура по издаването на визи зависеше от милицията, защото българите нямаха право да влизат в чуждо консулство. За пътуването се полагаше и определна сума във валута – по 20 долара на човек за месец престой в чужбина.
Преди тръгване винаги даваха инструкции как да реагираш в случай, че срещнеш западен агент, който те кара да взимаш дрога или да размениш децата си за вносни дъвки и шоколади.

Самото пътуване си беше жива мъка – с Москвич и без пари... Обаче на какво ли не е готов човек, за да вкуси поне за няколко дни от свободата отвъд бодливата тел.


Хипократовата клетва...

В Кореком се пазаруваше с долари, но и в болниците също, нищо че уж лечението беше безплатно... Като си спомня за качеството на медицината, разбирам и защо всъщност беше безплатно. А за по-качествено обслужване трябваше да се даде нещо по-така...

"Бонбони и свинско не пия" гласеше многозначително табелка в лекарски кабинет.

За партийците също се намираха лекарства, за които обикновените хора дори и не подозираха, че съществуват. Баща ми се разболя от пародонтоза и изгуби всичките си зъби съвсем млад, а неговият шеф – главен редактор и велик партиец - успя да се излекува от същата болест с някакъв «вносен» антибиотик.
Според статистиките от онова време, един диабетик живееше средно едва 50 години. Така майката на Стоянчо от съседния вход първо ослепя от глаукомата, а след това и почина. Баща ми също беше на нискокачествен инсулин – телешки. Но една приятелка французойка му подари машинка за мерене на кръвната захар и всички диабетици от блока идваха да си мерят захарта вкъщи. Това беше нещо като футболна топка, но за възрастни.

Едно от най-страшните комунистически престъпления спрямо човечеството е без съмнение Чернобил.
Запознатите със случката са чели статистики, гледали си филми, но и със сигурност са глътнали малко от радиацията, защото някои елементи ще се разграждат с хилядолетия в почвата, в животните и растенията, в нас, в децата ни и в децата на техните деца. А може би сте като мен и познавате хора, развили ракови заболявания непосредствено след катастрофата - някой от вашето семейство, например майка ви или майката на момчето, с което делите един чин.
В моя случай беше точно така. Майка ми се разболя малко след чернобилската катострофа и се наложи да претърпи тежка операция, а след това и химио, и радиотерапия... Спомням си, че тогава онкологията беше претъпкана, бяха наслагали легла дори и в коридорите. А лекарите бяха пълновластни господари и можеха да пожелаят каквото си искат в замяна на внимание или операция – и все в долари. Медицинските сестри пък търгуваха инжекции и превръзки – ако опреш до тях, ще трябва да донесеш нещо, уиски, бонбони, шарнирен болт за полски Фиат...
Тогава бях на 12 годинки, но помня всеки детаил от интериора на реанимацията – изтърбушени кревати, кълба от маркучи и системи, висящи от допотопна техника. И кой знае защо, точно зад вратата на отделението бяха поставили едно шкафче за обувки – от онези с тапицерията отгоре. Та именно върху него приключи последното ми свиждане с майка ми – поседнал съм за миг и съм припаднал.
Всичко се разви за броени месеци, а самият край беше показателен за цялостния безпорядък и безчовечност на системата. При прехвърлянето на майка от една болница в друга лекарите пропуснали да направят една жизненоважна манипулация – едните помислили, че другите ще я направят, а другите си мислели, че вече е направена... Беше на 43 години.

В опитите си да ме утеши, татко ми подари куче. След това се пропи.


Невъзможен епилог

Същата година почина и майката на Андрейчо от моя клас, а тя беше още по-млада дори. Почина и майката на Калин от по-горната паралелка. Случайно съдбата ме среща от време на време с Андрей, сякаш за да ми напомни, че цялото наше поколение е свързано чрез вековечната тъга. А с Калин общувам често, но само насън. С него бяхме неразделни другари след падането на комунизма, но и той си отиде по нелеп начин - така, както и цялата епоха беше отвратителна и противоестествена.

За панахидата - четиридесет дни след погребението на майка - се наложи баща ми да ходи нейде из планините и да се моли на военните да освободят сестра ми. Тогава тя беше на задължителното за всички единадесетокласници военно обучение, а отговорниците склониха да я пуснат с уговорката, че ще се прибере преди сутрешната проверка на следващия ден.
Както сами виждате, според комунистите е много по-важно човек да сглобява и разглобява автомат «Калашников», отколкото да почете паметта на майка си. Поради тази, а и поради много други причини считам, че те не са почтени хора и че нищо, произлизащо от тях и от тяхното люпило, не може да бъде добро. Наричам ги времеядци, защото изядоха времето за живот на родителите ми, превърнаха екзистенцията на цяло едно поколение в безмислица и съсипаха абсолютно всичко, до което се докоснаха.

И сега, когато детството е далеч зад мен, фатализмът и тягостното чувство за нещо пропуснато като че ли са по-силни от всякога, а спомените ми навяват същата тъга и огорчение, каквито изпитвах и тогава – от снимките отново ме гледат черно-белите сираци на цяла една епоха.
В крайна сметка спомените, в които все още живеем, се наричат настояще. Защото нищо не се е променило оттогава – хората и помислите са същите, безсилието и безизходицата пак глозгат човешкото съществувание до кокал, а в реанимацията креватите са все така изтърбушени и техниката е все така допотопна. Дори и имената на управляващите не са се променили, а и покрай тях обикалят същите орди подлизурковци, готови да продадат майките си така, както са продали и себе си – за привилегии, за пари, за слава. И страхът е все така вцепеняващ и умопомрачаващ, и хората все така прекланят глава пред празния поглед на сатрапа. Кльоновете с бодливата тел са ненужни и вече ги няма, обаче границата е още по-непроницаема, защото граничната бразда е в главите ни. А бягство от себе си е невъзможно, брат... Веднъж попаднал ли си в черно бялата снимка, вътре си доживот.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 10 ноември 2008 г.

Приказка за Фуке, палмата и стария мароканец

Много пъти ми се случва да откривам неподозирани красоти, свързани с невероятни истории, които в крайна сметка обръщат целия ми мироглед наопаки! И всеки път в главата ми изниква онази фраза, изречена от бащата на един приятел-мароканец при първото му посещение във Франция : “Не ме е яд, че те, французите, са богати и са построили толкова неща… Но какво сме правили НИЕ, докато те са строили?!”

Другата мисъл, която ме връхлита, е израз на обикновено граовско съмнение – “май нещо ме послъгват”…

….

Едно от най-чудатите неща, изпречвали се пред скромната ми персона, беше всъщност вид екзотично дърво на остров Мавриций, което цъфти само веднъж в живота си, но за сметка на това влага всичките си сили и жизнени сокове в този единствен и окончателен цъфтеж и в крайна сметка умира с чувството за изпълнен дълг и добре свършена работа… Доколкото дървесните видове могат да имат чувства или размишления от този род… Защото при хората поне досега не съм срещал такива.

Тогава, сред буйната маврицианска растителност ми се стори приятно човек да повярва в нещо само заради красотата на идеята.

….

Години по-късно попаднах на един великолепен замък и научих историята на Фуке, кралския сюринтендант, който по странен начин ми напомни за маврицианското дърво.

Никола Фуке е млад и амбициозен потомък на стар търговски род, който прави главозамайваща кариера като финансист във френския кралски двор. Още преди тридесетата си годишнина той ври и кипи в сделките, а в същото време ловко се справя с историческите събития (Фрондата), създавайки си солидни политически връзки.

Но неговата страст са не толкова финансовите манипулации и банковите дела, колкото изкуствата и стремежът към красивото.

И така Фуке се сближава с най-известните представители на френската култура от онова време и скоро се превръща в техен закрилник и меценат. Събира се с Шарл Перо, Молиер, подпомага парично поети като Корней и приютява в къщи Лафонтен и редица други светила на творческия дух.

Близостта му с хората на изкуството му позволява да разгърне въображението си и да запланува невиждан дотогава строеж. В сътрудничество с архитекта Льо Во, декоратора Льо Брен, строителя Виледо и градинаря Льо Нотр, Фуке успява да превърне имението си Во-Льо-Виконт в най-красивото съчетание на замък с градина, като по-късно този концепт ще бъде копиран още десетки пъти в различни европейски замъци.

За да отзнаменува завършека на замъка, Фуке решава да организира огромно тържество, на което ще присъстват Кралят слънце Луи XIV, кралицата-майка Анна Австрийска , както и цялото висше общество – общо 3000 гости.

Събитието е в разгара си, гостите са очаровани от красотата на замъка и градината, от пищната трапеза и цялостната организация на пиршеството... Фуке е прекалено замаян от хилядите комплименти и от възхищението, струящо от лицата на гостите, за да си даде сметка, че славата му е наранила смъртно един от присъстващите...

Кралят слънце не може да понесе да бъде засенчван...

Луи XIV се усамотява в един от салоните с майка си и верния министър и братовчед Колбер, които едвам успяват да го успокоят и да го убедят да запази желанието си за отмъщение за по-късно. Но кралят остава твърдо решен да отмъсти жестоко за накърненото си себелюбие.

Няколко седмици след това, през септември 1661-ва година кралят заповядва на д’Артанян да арестува Никола Фуке по обвинение за злоупотреба, корупция и заговор срещу короната.

Делото трае три години, но Фуке се брани храбро и обвиненията падат едно след друго, защото повечето от доказателствата са зле скалъпени или направо измислени. Присъдата е минимална - осъден е на изгнание зад граница, което още веднъж кара Луи XIV да се почувства унизен и да се намеси в ущърб на Фуке. В крайна сметка изгнанието е заместено с доживотен затвор под претекст, че бившият сюринтендант е запознат с прекалено много държавни тайни, които в никакъв случай не бива да попадат в ръцете на враговете на Франция.

Никола Фуке е затворен в крепостта Пинероло, където остава до края на дните си, а съсед по килия му е Желязната маска. Умира на 3-ти април 1680-та година, но споменът за него продължава да живее, въпреки че славата му разцъфва едва за миг по време на единственото по рода си празненство в замъка Во-Льо-Виконт.

И аз бях там, и аз пих и се веселих..., но няколко века по-късно де!

Освен това граовската ми мнителност ме накара да проверя думите на екскурзовода – оказа се, че кралят отдавна е искал да си разчисти сметките със сюринтенданта, защото той наистина се е възползвал от служебното си положение, за да създава доходоносни приятелства на гърба на държавата. След направеното разкритие си отдъхнах – толкова много романтизъм би бил унищожителен за маврицианската ми палма. А граовецът в мен тихо изстена – “Всички са маскари!”, “Фукльо!” додаде един приятел от Сливен, след което преминахме към дегустация на разни местни гозби и напитки. Така всъщност намерих и отговор на зададения от мароканеца въпрос – докато едни "строят" историята, други са зрители.




....

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 3 ноември 2008 г.

Разходка из Венсен


И преди да се заселя тук, пак идвах да се разхождам редовно из уличките на това толкова приятно градче.

Венсен е парижко предградие, до което се стига за десетина минути от Шатле с RER A или линия 1 на метрото. Близостта му до столицата и наличието на голям лес до него го правят предпочитано място за спортуване, пикникуване и разходки и затова през почивните дни парижани се изсипват тук с хиляди (ами като си нямат село...). Венсенският и булонският лес са нещо като “бели дробове” на френската столица. Освен в зоологическата и цветната градина (Parc floral de Paris е известен с джаз фестивала през летните месеци) човек може да отскочи и до бившите стрелбища на републиканската гвардия, където сега се помещават 5 театъра, или просто да разгледа витрините на различните бутици и всякакви магазинчета из приветливите улички. Иначе градчето наброява едва 46 000 жители, общинският съвет е десен, а кметът е центрист.

Венсен възниква през 12-ти век, когато френските крале започват да ловуват из околностите. Първоначално тук е построена ловна хижа, след което на същото място издигат дворец – и сега можете да разгледате крепостните стени, катедралата, както и най-висoката запазена средновековна кула, която е чудесно съхранена, въпреки че по време на революцията са искали да я бутат, защото и тя е била използвана като затвор и е помещавала бележити люде като Дидро, Мирабо, маркиз дьо Сад и т.н.

Много велики крале, сред който Филип Огюст, Свети Луи, Филип VI, Шарл V, и Франсоа I са прекарвали голяма част от времето си във венсенския дворец. След смъртта на Мазарини, който първоначално е погребан v катедралата на двореца, Луи ХIV премества кралския двор във Версай.

Легендата гласи, че Русо е идвал пеш да види колегата Дидро в зандана, а пътьом се е спирал да почива (тогава Венсен се е намирал далеч от Париж, а както е добре известно Русо си е имал проблеми с пикочния мехур). И по време на тези почивки са му идвали разни щури идеи от рода на “обществен договор” и други такива, които той е бързал да сподели с приятеля си.

И аз сега обикалям насам-натам, но идеите ми не са кой знае колко впечатляващи. За сметка на това обаче споделям с вас радостта си от зеленината, чистотата и прекрасното чувство за свобода, което го обхваща човек, когато пред очите му се отварят свободни пространства и красиви сгради, улици, паркове и градинки...

........................

И понеже наскоро четох разни интерсени статии за съвременната българска урбанизация, та се сещам да спомена, че вместо да хвърля пари, време и усилия на вятъра, кметът на София би могъл да назначи един чуждестранен специалист, който да му направи градоустройствен план с канализация, пътища и т. н. Защото в един момент нещата може би не опират само до пари и добра воля, но и до естетика, кадърност и интелектуални капацитети.

Не е възможно, а и не е нужно София да прилича на Париж, но нека поне да заприлича на нещо.

.....

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

По повод икономическата криза...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

Run, Obama, run !


Напоследък все ми се случва да залагам на губещи играчи, защото светът просто не върви в желаната от мен посока. И в повечето случаи хората все някога идват на моето мнение, но за жалост е прекалено късно... Иначе е очевидно, че от тази банда сатрапи (Буш, Саркози, Берлускони, Путин...) нищо добро не може да излезе.

Затова пак залагам на кандидата, който отговаря на критериите ми за политик – демократичен, интелигентен, либерален, динамичен и отворен към света. А Барак Обама е именно такъв!

За разлика от него МакКейн е представител на консерваторите, бивш военен, презастарял и популист... Направо ми писна да му слушам глупостите за “водопроводчика Джо”, който не само не е водопроводчик, но и не се казва Джо. Освен това въобще не съм сигурен, че един промит от армията мозък може да е гарант на демокрацията...

Е, в съседна Турция демокрацията се крепи все още благодарение на армията, но това е един доста частен случай.

Освен това ми е трудно да повярвам, че човек, подкрепил войната в Ирак и извращения от рода на Гуантанамо и Абу Граиб, може да измисли нещо позитивно в световен мащаб.

Страх ме е само, че ефектът на Брадли пак ще изиграе лоша шега на прогресивно мислещите. Защото все още не е по силите на човечеството да се преборим с низостта и примитивните инстинкти за расова и етническа омраза. И в последния момент, когато останеш сам със себе си, осъзнаваш че е много по-лесно да мразиш, отколкото да обичаш и да правиш компромиси...

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 31 октомври 2008 г.

Like A Rolling Stone….

...


Скоро ще станат 15 години, откакто емигрирах в родината на Виктор Юго .


Ех, Франция... Страната на Човешките права, Просвещението, наполеоновата Велика армия, Айфеловата кула и редица други архитектурни забележителности, гилотината, изтънчената кухня и великолепните вина; на ненадмината литературна и художествена традиция, която във всеки един момент на световната история е раждала безброй изключителни творци...

Но колкото и да се възхищавам на световното културно наследство, аз все пак не забравям откъде идвам. Защото човек може да е “търкалящ се камък”, но не и “дърво без корен”. Затова и често следя ставащото в България и се опитвам да видя събитията с обективното око на страничния наблюдател, като същевременно отпивам и се радвам на родната ракия като познавач.

Това са мойте корени – родният Перник, долината на Струма, Земенската планина, Витоша, Голо бърдо...

Годините наистина се изтъркаляха, а националната ми принадлежност постепенно избледня, за да остави място на чисто човешка съпричастност. И в крайна сметка както природата е едно неразделно цяло и не познава граници, така и човечеството е една хомогенна смес, чието богатство се състои в различните култури и в общата история на всички народи.

Съвсем умишлено споменах в началото на текста Виктор Юго – този французин е част и от българската история, защото той е от малцината, издигнали глас след Априлското въстание в защита на българите.

Юго е също така сред първите радетели за “Съединени европейски щати”, където войната ще бъде само един тъмен спомен от миналото. А сега и България, и Франция са част от обединена Европа и преследват общи цели.

Така погледнато, аз комай не съм странник в чужда страна. Така погледнато, преди 15 години аз съм емигрирал към себе си.


...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)