неделя, 14 декември 2008 г.

До края на света с надежда

Човек трудно може да си даде сметка до каква степен мирогледът му е изтъкан от стереотипи, именно защото чувството му за обективност е основният предрасъдък, който служи за гарант и катализатор на всичко останало. Въобразяваме си, че знаем повече от средностатистическия индивид, че сме единствени и неповторими, че жените не могат да паркират автомобил, че успелите мъже са дебели и арогантни, че китайците са дребни, че руснаците си имат представа какво искат и че щастието се материализира чрез закупуване на рекламираните по телевизията продукти. Е, понякога наистина се получават злощастни съвпадения, но можете да сте сигурни, че светът рано или късно ще стане по-добър! Аз лично имах известни съмнения по този въпрос, обаче едно пътуване до края на света ме направи оптимист.

Онзи ден тръгнах на работа и както обикновено се затичах, за да хвана метрото – следващото влакче щеше да дойде чак след две минути, а това ми изглеждаше толкова... уютно! Вратата се затвори автоматически зад мен и аз застанах неподвижно – все едно, че никога не съм тичал. Обикновено хората в метрото са услужливи и с охота се правят, че не са те забелязали, обаче този път срещу мен грейнаха две усмихнати лица. Датчиците на стереотипите мигом светнаха и аз разбрах, че не са „тукашни”. Сведох поглед към куфарите им – по етикетите беше видно, че хората идват чак от ЮАР. Тогава се усмихнах и аз, защото си спомних за тази чудесна страна.





Преди няколко години бях със съпругата си на пътешествие в Южноафриканската република – отседнахме на гости при братовчеди, отишли там по договор с университета в Кейптаун. Признавам си, че тръгнах с набор от стереотипи, които още с пристигането започнаха да се разсейват. Първо – от другата страна на земното кълбо хората не ходят надолу с главата. Второ – летищата им са като европейските, т.е. далеч по-големи и модерни от софийското. И трето, никой не се опита да ме застреля или изяде.

Още докато се придвижвахме от летището към жилището на братовчедите направих още няколко забележителни открития – автомобилите са с обратен волан, пътищата са в чудесно състояние, а южноафриканската природа е неописуемо красива.



Няма да ви разказвам за живота на южноафриканците – знаете, че там има много повече проблеми, отколкото бихме пожелали и на враговете си. Южна Африка е родината на отвратителни престъпления – войни, масови кланета, едни от първите в световната история концлагери (след тези в Куба по време на испанско-кубинския конфликт), апартейд... В днешно време една четвърт от населението е носител на вируса на СПИН, а според официалните статистики ЮАР е страната с най-много престъпления – през 2005-та година в страната са били извършени около 19 000 убийства, 50 000 изнасилвания и 120 000 обира. Поради всички тези цифри се наложи да внимаваме повече от обикновеното за една нормална страна, въпреки че всичко наоколо напомняше за Европа – климат (често го сравняват със средиземноморския), вино (първите винари тук са били френски хугеноти), сгради, инфраструктура... За наше щастие бяхме жертва само на една агресия и то от страна на някакъв вид сврака, която си позволи да кацне на главата на братовчед ми, привлечена от лъскавото копче върху раницата му.
Въпреки законите за позитивна дискриминация в обществото все още съществуват социално разделение на расова основа. Братовчед ми, който е русокос и по-бял от Йети, ми разказа как веднъж в магазина се наредил на опашка зад група чернокожи. Забелязали го двама стоящи встрани африканери (т.е. бели южноафриканци), които пък веднага разбрали, че братовчед ми е чужденец, чиито стереотипи му пречат да се държи като деспот със себеподобните си – били те черни, зелени или оранжеви. Без да проронят и дума африканерите хванали братовчед ми под ръка и направо го отнесли пред групата чернокожи, които дори не се и сетили да протестират срещу наглото предреждане. Както сами виждате, несправедливостта също може да е стереотип.

Първоначално с жена ми мислехме да се разхождаме сред великолепните пейзажи, както по принцип имаме навик да го правим в Европа, обаче братовчедите казаха, че е невъзможно, защото в ЮАР белите никога не ходят пеш. Даже се хванахме на бас – обещаха ни по бутилка вино за всеки забелязан извън града бял пешеходец. Така и нищо не спечелих!
През следващите дни обиколихме цялата провинция. Пекохме се на плаж с пингвини, ходихме да гледаме диви животни, дегустирахме напитки по Пътя на виното, разглеждахме Кейптаун и се качихме на Тейбъл маунтин. Най-голямото приключение обаче ни сполетя в националния парк на нос Добра надежда.

Отидохме там в ранния следобед. Стори ми се прекалено ветровито, но сигурно е такъв обичайният за мястото климат, защото от векове моряците все се оплакват, че тук им потъват гемиите. Беше много интересно – около пътя се разхождаха щрауси, а покрай лавките за сувенири обикаляха цели стада нервни бабуини, които не се притесняваха да си поискат или направо да изтръгнат от ръцете на туристите близалка, сладолед, фотоапарат или нещо друго. Вълните се рабиваха с грохот в зъбатите рифове, а многобройните туристи си представяха небивали морски катастрофи, пред които дори и „Титаник” бледнее и прилича на обърнато водно колело на плажа в Царево.


След дълга разходка сред скалите установих, че съм изтървал портфейла с парите, банковите карти и един куп лични документи. Накараха ми се, и аз се скарах и въобще... Получи се обичайната какофония, а краят на ваканцията се оцвети в неочаквано тъмни краски.
На излизане от националния парк обаче се сетихме да попитаме дали все пак порфейлът ни – или част от него – не се е оказал сред намерените вещи на пропускателния пункт. За наше най-голямо удоволствие се оказа, че накакъв човек е намерил нещо, но не го е оставил на охраната от страх намереното да не изчезне отново. За сметка на това беше дал телефонния си номер. Човекът идваше от Израел, намереният портфейл беше нашият, а в него всичко си стоеше на мястото – пари, карти, документи.
И това е най-великолепният ни спомен и най-ценният урок по човечност, който някой можеше да ни даде - дори и накрай света доброто ни чака и търси повод да се прояви, а младият израелец като че ли изпълняваше мисията да разбива на пух и прах хилядолетните стереотипи и съмнения, тежащи върху човешкото начало. В крайна сметка нос Добра надежда наистина си заслужава името и това е единственият предрасъдък, от който не искам да се отърва.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

1 коментар: