За естествения стремеж към свобода, или как Джон Ленън се опита да ме направи дисидент

Днес в България е празникът на студентите. Аз лично съм на мнение, че студентстването и без това е вечен празник, а младите хора имат нужда да почетат най-вече свободолюбието си, благодарение на което и светът е все още млад и живее с надежда.

През 1968-ма година именно младите хора са тези, които събуждат залинялото и застинало от двете страни на Желязната завеса следвоенно общество – в Париж наново и за кой ли път издигат барикади, в Прага се изправят срещу танковете на Варшавския договор.


На днешната дата през далечната 1980-та година, прибирайки се у дома при сина си, един друг вечен бунтар умира нелепо. Джон Ленън е едва на 40 години, когато Марк Дейвид Чапман го застрелва почти от упор с 5 куршума калибър 38.


За мен Джон Ленън и Бийтълс имат по-особено значение.


През 1988-ма бях като всички останали – пионерче и отличник. Комунизмът очевидно бе решил да си ходи, перестройката загатваше предстоящи промени, а обществото живееше в обичайния идеологически ритъм на директиви, пленуми, конгреси, партийни линии, решения и прочие истерии. В къщи имахме порочния навик да слушаме подривните радиостанции, излъчващи на български език – БиБиСи, Дойче веле, Гласът на Америка... От всички обаче най-много ми харесваше Свободна Европа, защото кореспондентката от Лондон Ани Арнолд водеше серия от

предавания за митичната ливърпулска банда Бийтълс... А в последните епизоди от

поредицата имаше и игра с въпроси, на които само най-умните и запознати с историята на „четириглавия Орфей” можеха да отговорят. Придизвикателството бавно започна да ме яде... Не си спомням дали бяха обявили награда за верен отговор, обаче тогава от пасивен „слушател” реших да взема думата и да направя нещо нечувано – да се обадя на журналистката в Лондон!


С Пешо Политиканчото подготвихме бърз списък с отговорите и набрахме номера, обаче той в последния момент ме помоли да не споменавам името му! Хвана го страх и започна да подскача нервно покрай мен – точно преди това бяха свикали родителска среща заради един изчезнал кибрит (учехме се да пушим...), а представяте ли си сега какво можеше да стане?


Стана това, че се обадих. В следващата емисия Ани Арнолд даже - за ужас на баща ми - спомена името ми, а няколко седмици по-късно получих една касета на Бийтълс за награда. На следващата година дойде и промяната. В крайна сметка не се изпатих, ами просто разбрах самичък какво е човек да разполага сам със себе си и да прави свободен избор. Мерси Ани и мерси Джон!


Наскоро забелязах образа на Джон Ленън върху книгата на един виден български социалист. Корицата имитира обложката на Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band, но в случая проблем представлява не толкова липсата на въображение, колкото опитът за “инструментализиране” на чисто човешкия стремеж към свобода и хуманност.


Популистична политика за присвояване на универсални ценности е провеждана от десницата (в религиозен аспект), но и най-вече от левицата, която особено често бърка “човечност” със “социализъм”. По този повод Валери Жискар д’Естен изрича известната фраза, която може би дори му помага да спечели президентските избори : “Вие нямате монопол над сърцата на хората, господин Митеран!”


Самият Джон Ленън никога не е бил член на партия и за запознатите с творчеството му не е тайна, че неговата човечност и борбата му за мир никога не са били ограничавани от кадъра на политическите интереси.


След два дни ще имаме реален повод за празнуване – тогава Светът ще отбележи 60 години от подписването на Всеобщата декларация за правата на човека. В този ред на мисли си позволявам да цитирам един друг хуманист, несправедливо набеден в симпатии към левицата. Чарли Чаплин е жертва на макартизма, защото защитава безкористно човечността и мира. Цитатът е от филма “Великият диктатор” – забранен от американското правителство преди Втората световна война поради риск от международен скандал... И днес филмите на Чарли Чаплин са актуални, защото носят в себе си универсалните човешки ценности – надежда, истина, любов и справедливост.

.....


Надежда... Съжалявам, но не искам да бъда император. Това не е моя работа. Не искам да управлявам или завоювам никого. Бих искал да помогна на всички: евреи, неевреи, черни, бели. Ние всички искаме да си помагаме взаимно. Такива са хората. Искаме да живеем един до друг щастливи, а не в нищета. Не искаме да се мразим. В този свят има много плодородна земя и тя може да изхрани всички. Животът можеше да бъде свободен и красив, а сбъркахме пътя. Лакомията отрови човешката душа, издигна стени от омраза, накара ни да маршируваме в кръв. Израстваме бързо, а се затваряме в себе си. Изобилието от блага ни остави незадоволени. Нашите знания ни направиха цинични, нашите умения - груби и жестоки. Мислим толкова много, а чувстваме толкова малко. Повече се нуждаем от хуманност отколкото от машини. Повече се нуждаем от доброта и нежност отколкото от интелигентност. Без тези качества, животът би бил насилие, а ние - изгубени...


Самолетът и радиото ни сближиха. Тези изобретения изискват добрината на човека, изискват всеобщо братство, единство на всички ни. Даже сега гласът ми достига до милиони отчаяни мъже, жени и деца, жертви на системата, която кара човек да измъчва и затваря невинни хора. На тези, които ме слушат казвам: не губете надежда!


Нашите страдания се дължат само на алчността, на отмъстителността на хората, които се страхуват от човешкия прогрес. Омразата ще отмине, диктаторите ще умрат, а тяхната власт ще се върне в хората. Докато хората са смъртни, свободата никога не ще загине. Войници, не се оставяйте на тези гадове! Тези, които ви презират, поробват и контролират живота ви, казват ви какво да мислите и чувствате, които ви третират като добитък и ви използват като пушечно месо. Не се давайте на тези хора - хора-машини с глави-машини, със сърца-машини.


Вие не сте машини, не сте добитък, вие сте хора! Носите любовта на човечеството в себе си. Не мразете! Само необичаните и неестествените мразят.


Войници, не воювайте за робството, борете се за свобода!


Свети Лука в евангелието казва : "Царството божие е в човека." Не в един човек, не в група, а във всички хора. Във вас! Имате силата да създавате машини, силата да създавате щастие. Силата да направите този живот свободен и прекрасен, да го превърнете в чудесно приключение. Нека използваме тази сила в името на демокрацията. Нека се обединим и да се борим за един нов свят, свят, който ще даде шанс на човека да работи, който ще даде на младежта бъдеще, а на възрастните сигурност.


С тези обещания, гадовете се издигнаха. Но те лъжат! Няма да изпълнят това обещание. Никога! Диктаторите са свободни, но заробват народа.


Сега нека се борим за изпълнението на това обещание! Нека се борим за освобождаването на света, да премахнем националните граници, да се отърсим от алчността, омразата и нетърпимостта! Нека се борим за свят на разума, свят, където науката и прогреса ще донесат щастие на всички.


Войници, в името на демокрацията, нека се обединим!


Хана... Чуваш ли ме? Където и да си, вдигни очи, Хана! Облаците се разпръсват, слънцето си пробива път. Ние излизаме от мрака, за да влезем в по-светлия нов свят, където човек ще се извиси над омразата, алчността и насилието.


Погледни нагоре, Хана! На човешката душа и поникнаха криле и накрая тя полетя към дъгата, към светлината на надеждата, към бъдещето, славното бъдеще,което принадлежи на теб, на мен и на всички нас.


Вдигни очи, Хана, погледни нагоре!


(Скалъпил и превел: stanpet, коригирал: Веско К)

Коментари

  1. Прочетох с много голям интерес как през 1988 г. Сандо като пионерче се обадил в Свободна Европа, за да помоли за Битълс - защото донякъде и с мен се случи нещо подобно, ама 20 години преди това. Все пак през 1988 г. радио "Хоризонт" пускаше западен рок и поп на поразия ...
    Това, което се случи с мен, беше през 1968 г. (мисля, към края). Бях осми клас в английска гимназия, а през цялата тази година, във връзка с Пражките събития и Световния конгрес на младежта в София, по радиото не пуснаха НИТО ЕДНА песен на английски език! Изключителна рядкост беше песен на френски или италиански, почти всичко беше от българската и руската естрада.
    А по някакви странни обстоятелства в английската гимназия (в Русе) ни бяха "разглезили" (или по-скоро трябва да се каже "развращаваха идеологически"), като непрекъснато ни пускаха по вътрешната уредба Битълс. Няма майтап никакъв! И ние си бяхме свикнали на Битълс, а по радиото, разбираш ли, соц-бози там някакви :-)))
    А тази година беше излязла песента Hey Jude, една от най-невероятните и красиви в цялата съвременна музика. И един ден аз се взех в ръце и написах едно сърцераздирателно писмо до бате Асен (Асен Кисимов), който водеше предаването "Час на слушателя". Обясних му колко много обичам Битълс, колко важни са те за моята подготовка в английската гимназия, и го помолих да пусне Hey Jude! А, не ми я ли пусне тая песен, непременно да обясни защо не я пуска! Щото аз, разбираш ли, никак, ама никак не мога да си обясня що така не я чувам тая песен по Бг-радиото! А тя е толкова популярна и хубава!
    Бях абсолютно сигурен, че епистоларната ми дейност е отишла напразно. Затова беше огромно удивлението ми, когато още по време на следващото предаване бате Асен изведнъж обяви: "А сега за Красимир Янков - Hey Jude на Битълс". И я пусна!
    Невероятно, но факт! Може би това беше единственият случай, в който песен не просто на английски, но на самите Битълс прозвуча в българския ефир!
    Нарочно се бях написал и аз Красимир Янков, а не Кабакчиев, за да не ме открият ... Сега всичко това съвсем младите вероятно изобщо не могат да го разберат ...
    Радостта ми обаче беше мъничко помрачена - затова, защото бате Асен спря песента там, където почват едни "звънчета", продължаващи още четири минути след като свърши пеенето. Явно не е посмял човекът да раздразни още повече цензорите - комуно-главанаци, та песента вместо 7 минути трая само три. Но и това беше невероятен пробив! Като разказах за случилото се на съучениците, те се убиха да ме поздравяват, а ония, които бяха слушали предаването, страшно се ядосваха защо бате Асен не е пуснал и "звънчетата" ...
    Такива ми ти работи. Има един сайт "Как живяхме комунизма" - или нещо подобно. Трябва повече такива да има. И сега тук става нещо подобно.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар