Приказка за Владо Змея, Таланта и Изгубеното поколение

Кой не познава Владо Змея, кой не е чувал легенди за него, вечния младеж!

Владо го обичаме или мразим, но не можем да сме равнодушни към буйната му и противоречива душа. И ще ви доверя нещо, което може би ще ви накара да се усмихнете - в други географски ширини, в други времена и при други нрави Владо щеше да бъде икона на поп-рока от ранга на Дилън, Морисън, Джоплин и дори на нивото на идола си Джон Ленън, с когото със сигурност щеше да се познава лично.

Владо Змея... Човек ще рече, че зад този толкова стряскащ прякор се крие мускулест юнак със суров поглед и ризница от стоманени люспи, адвокат или директор на динамично предприятие, страшилище за конкуренцията и строг, но справедлив закрилник на близки и роднини. Няма нищо подобно! Владо винаги е бил строен и слаб до такава степен, че при по-рязко движение часовникът му се плъзгаше от китката чак до лакътя. Впечатлителното у него обаче беше изключително експресивното лице с фин нос и живи очи и най-вече гласът му, с който пееше далеч по-добре от любимците си собствените им песни. Владо беше самоук китарист и певец, както впрочем и всеки един горд представител на нашето поколение имаше Талант и влечение към някоя муза.

...

LOST GENERATION

Качествата на веселия бард бяха особено сполучливо подчертани от многострадалното битие на нашата обречена тайфа в прокълнатия град Перник. Ето, представете си, че растете във времето на тоталитаризма, оформяте се като личност в анархията на прехода, а трябва да се реализирате професионално и социално в условията на пазарна икономика и демокрация... И всичко това в промишлен град с унищожена промишленост, ширеща се безработица, нулев културен живот, масова престъпност, пълна интелектуална и материална мизерия. Тогава обаче нямахме чалга, с която да си анестезираме мозъците, нямахме нищо друго освен приятелството и свободата да мечтаем.

Чувствахме се единствени и неповторими, пеехме и нехаехме, а там беше и клопката, защото, опиянени от Таланта, се оставихме на течението, въобразявайки си, че животът е на колене пред нас, бунтарите, пеещи най-хубавата музика, и обединени около любовта към веселбата и изкуството.

А истината беше съвсем друга. Всъщност, нашето поколение беше излишно, а нашият Талант не се вписваше по никакъв начин в политиката на идиотизиране на обществото. Кому са притрябвали художници, артисти, бардове, музиканти, поети?

И затова постепенно ни натикаха в миша дупка, повечето емигрирахме към столицата или чужбина, а тези, които все пак имаха куража да останат, преживяват все така в мизерия боледуват анахроничното си съществувание.

В Перник вече няма нито кино, нито театър.

Последната художествена галерия в града изпълнява същевременно ролята на кръчма.

Единственият претекст за среща с приятели е употребата на алкохол и алкохолизмът не се счита вече за болест.

Нормално е също така хората да умират на 20, 30, 40 години.

А най-обидното е, че за капак на всичко цялата тази трагедия е повод за подигравки и евтини критики и уроци по морал. Защото е много по-лесно да сриташ падналия човек, отколкото да му подадеш ръка.

...

Това ли е цената на Таланта?

Не, благодаря, задръжте го за някой друг, мили музи! А на мен ми дайте съдба на чиновник или средностатистически хрантутник! Нещо обикновено, сиво и спокойно, за да измина житейския си път незабележимо и полека. Защото талантът предполага Страст и Горест, постоянни жертви и лишения. Талантът търпи лицемерието на околните, лигавото умилкване на приятелската свита, паразитираща в сянката на славата. А когато талантът залезе и настъпят тежките дни на самотата и болката, околните пак ще извлекат полза от него, но този път чрез пренебрежение, омерзение, подигравки и нападки.

Не, благодаря, не искам да гледам как хората ме отбягват вместо да ми помогнат, не искам да се радват на нещастието ми и да умра в мизерия, не искам да ми завиждат и да ме мразят за неща, които не зависят от мене.

Талантливите живеят трудно и умират рано. Казват, че Господ прибира млади онези, които обича най-силно, но аз съм на мнение, че млади умират талантливите, защото талантът ги е похабил. Талантът се храни с живот, талантът е болестно състояние, предизвикано от прекалено много свобода.

...

Запознахме се с Владо нейде там, в парка. И мисля, че се влюбихме в него. Той беше нашият Паднал ангел, с когото порастнахме, разказваше ни невероятни истории, пееше и свиреше на китара, а ние бягахме от час, за да го слушаме. Неговото присъствие беше гаранция за добро настроение, както и за наличие на красиви девойки, защото Владо си беше симпатяга.

И тогава схванах какво е Талантът и реших да избягам от него, от себе си и от целия фалш на илюзорното щастие.

Омразата на завистливците беше съизмерима с нашата привързаност към този единствен по рода си бард, черпещ вдъхновение от Бийтълс и евтиното вино, което в крайна сметка се превърна в много повече от вдъхновение за него. И така стигнахме до деня, в който чарът бе заместен от егоизма на болния човек, готов да жертва приятелството ни за една чаша алкохол. Сдърпахме се на няколко пъти, а след една наша кавга дори пресякох пеш целия чипровски Балкан, след което се прибрах без пукната пара в джоба до Перник.

Знам, че не съм прав, но тогава се разсърдих на Владо, защото се чувствах излъган. Той беше моят идол и аз очаквах прекалено много от него, за да приема болестта му като природно или социално явление. След Таланта алкохолизмът беше втората му ужасна болест.

Така загубих приятеля си Владо Змея – тогава изчезна младежът, с когото съм споделял едни от най-веселите и безгрижни моменти в живота си, а преди няколко дни ни е напуснала и земната му черупка. Талантът го беше довел до просешка тояга, Владо доживя скотския си живот в адски мъки и отритнат от всички. Беше на възрастта на Джон Ленън и замина да пее с него в дует само един ден след годишнината от смъртта му.

Прощавай, приятелю, че те предадох и избрах най-лесния път. Разбери ме, не всеки може да носи кръста на Таланта си като теб. Всеки път, слушайки Джон Ленън и четейки “Малкият Принц”, ще си спомням за нашето приятелство.

Сбогом, Владо!

...