вторник, 29 юни 2010 г.

НАРИСУВАЙ МИ ОВЧИЦА! - казал Малкият принц - АМА ДА Е РУНТАВА КАТО БЪЛГАРСКО ИЗДАТЕЛСТВО...


Днес е рожденият ден на Антоан дьо Сент-Екзюпери – ако този чудесен писател не се беше жертвал за родината си през Втората световна война, сега щеше да навърши 110 години.


Във Франция културата и в частност литературата и френският език са в основата на френската нация. Затова и се говори за „френско изключение“ на фона на американизираното световно кино и т.н. Английският език отдавна вече е цар на езиците, но твърдоглавите французи продължават да се дърпат, защото такива изключителни личности като Сент-Екзюпери са писали на френски дори и в емиграция, дори и без изгледи да припечелват от авторски права, дори и без да знаят дали сънародниците им ги четат. Затова и френската литературна традиция е единствена по рода си.


А състоянието на българската литература е горе-долу обратното, т.е. Надолу с главата – автори няма, но издателите искат да печелят от авторски права, а еснафщината е основен двигател на издателската дейност.


Дебатът около българската писменост ми напомня на онзи стар виц от времето на болшевишката диктатура – какъвто и проблем да се повдигне, опонентът ви контрира с железния довод „... А вие защо биете негрите?“

На болшевишки жаргон това се нарича „диверсия“ - отклоняваш темата, убиваш дебата и опонетът престава да съществува. Долна стратегия, но ефикасна.


Българска литература почти няма, авторите не могат да се препитават от произведенията си, защото издателите ги мамят и им подхвърлят жълти стотинки, а вместо да се заемем със спасяването на българския език, ние се мъчим да отговорим на един безсмислен въпрос, зададен ни от унищожителите на писмеността ни „... А вие защо не искате да плащате авторски права?“


На всичкото отгоре всезнайковците си позволяват да ни бутат под носа френската литературна традиция и да ни я дават като пример за подражание.


Моля, другари, помислете трезво и бъдете поне веднъж през живота си интелигентни!


За да се направи качествено сравнение на двата културни субекта (Франция vs България), трябва първо да намерим обща база, на която да обосновем нашия анализ. А такава няма! Културалната разлика е толкова огромна, че можем дори да се запитаме дали въобще в случая става дума за един и същ вид творчество, за един и същ животински вид, за един и същ континент, за една и съща планета... Не, не подценявам българската литература, не се опитвам да я омаловажа или поставя на еди-кое си място в някакво жалко подобие на класация от рода на „Голямото четене“, което едва ли може да послужи за нещо повече от изкуствен фалос на една интелектуално кастрирана нация. Обаче формата и съдържанието на онова духовно нещо, което и във Франция, и в България наричаме „писменост“, до такава степен нямат нищо общо, че всеки разумен човек би счел сравненията за безсмислени и безпочвени.

....

Първо, литературната традиция в двете страни следва различен път и се влияе от различни исторически събития. Тук се сещам за една френска книжка (превод на български), която баща ми използавше при отглеждането на канарчета и чието първо издание е видяло бял свят малко преди „История славяноболгарская“ на Паисий. Логично е, че в дадения исторически контекст французите са имали възможност и ищях за писане на орнитологична и всякаква друга литература, докато на българите хич не им е било до канарчета, защото са се борели за физическо и национално оцеляване в една архаична и жестока държава.


Така че на мен поне не ми се вижда никак чудно, че френската литература е далеч по-развита от българската и че механизмите за нейното създаване и подпомагане са сред най-ефикасните в света. Всъщност, не би звучало превзето или претенциозно, ако кажа, че френската литературна традиция е една от основните в световното литературно наследство.

...

Второ, Издателските къщи във Франция са стотици. Бях тръгнал да ги броя, но се отказах. Съществува също така и синдикат на издателите, както и различни писателски асоциации (например La maison des écrivains).

ОБЩО ЗА 2008г. ВЪВ ФРАНЦИЯ СА ИЗЛЕЗЛИ ОТ ПЕЧАТ 63 602 НОВИ ЗАГЛАВИЯ.


Когато издаването на книгата е за сметка на издателя, печалбата на авторите е около 10-15% от коричната цена на продадена книга. При изданията с илюстрации печалбата пада до 6%, а при бестселърите може да надмине и 20% печалба за автора. Издателят може да предплати на автора част от евентуалните печалби под формата на хонорар, след което изплащането на авторските права се осъществява едва след като реалните продажби изплатят предплатения хонорар.

Останалите печалби покриват разходите по оформянето, печатането, превоза и договорите с книгоразпространителите, но най-голямата част от приходите отива, разбира се, у търговците.

...

Трето, библиотеките във Франция (често ги наричат „медиатеки“, защото освен книги предлагат и вестници, и дискови носители с музика и филми) са над 2700 с около 8 милиона абонирани посетители. Абонаментът струва към 20 евро на година. Разбира се, консултацията на място е безплатна. Библиотеките се финансират от държавата (министерство на културата), университетите и общините, а символичният абонамент на потребителите служи единствено за закупуване на нови книги и попълване на колекциите.


Копирането на 10% от едно произведение се толерира от закона. При надвишаване на тази квота обаче се плаща такса – не на издателя, ами на държавен организъм.

...

Четвърто, всички тези културни институции може да защитават нечии частни интереси, но като цяло основният заинтересован от целия този сложен механизъм без никакво съмнение е литературата.

...

Пето, французите уважават писателите си – във всеки един обществен дебат участват и популярни писатели, съществуват също така десетки литературни списания, радио и телевизионни емисии, панаири и т.н.

Някои от големите френски интелектуалци са погребани в Пантеона, а всички останали са обект на особено внимание и уважение. Не, не ги считат за светци, но на погребението на Виктор Юго например са дошли 2 милиона души (по онова време хората не са се придвижвали с влакове, самолети и автомобили).

...

А КАК СТОЯТ НЕЩАТА В БЪЛГАРИЯ?


Никак! В България говорим за авторски права, когато в продължение на десетилетия кражбата на интелектуална собственост бе официална държавна политика. Така беше и в началото на прехода – новоизлюпените „издатели“ се впуснаха да заливат пазара с „безплатна“ чужда литература, а в същото време българските автори издъхнаха в неравния бой с преведените за жълти стотинки чуждестранните мастодонти. Подобна беше и ситуацията при музикалната продукция, само че в това отношение Западът почувства интересите си засегнати и затова ни набута в Черния списък на пиратите (точно зад Китай), та се наложи Костов да забрани незаконната звукозаписна индустрия в построените още при бай Тошо заводи на ДЗУ (1968г.!), чието съществуване официално целеше „саботирането на западите технологии“. В крайна сметка саботирахме най-вече себе си, лоботомизирайки цяло едно поколение – бъдещето на страната – с ориенталски ритми и позволявайки на музикалните къщи да печелят от простащината и за сметка на морала в културата.


И както навремето в болшевишка България „Съюзът на българските писатели“ определяше кой става за писател и кой хич, така и сега преродилите се в „издатели“ тогавашни номенклатурчици печелят чрез продажба на чуждестранни произведения, а в същото време държат и доят българската литература, само че не толкова с издаване на книги, колкото чрез измислени „проекти“ и всякакви схеми за източване на държавната хазна. Печелят и директно от авторите, ощетявайки ги с неизплащане на авторски права и държейки ги в неведение за реалния брой продадени книги, „допечатки“ и „препечатки“...


Същите „издатели“ закриха и „Читанка“ (без съд и присъда и с безропотното съдействие на бутафорната полиция) под претекст, че защитавали правата на „творците“... Де ги тези „творци“, питам аз? Защо самите те не тръгнат да протестират и не посочат едно откраднато произведение?

Отговорът е прост – истински автори, създаващи истинско изкуство, почти вече не съществуват!

...

Толкоз! Издателските гъсеници опоскаха литературата ни и читателите ще видят качествен български писател от ранга на Сент-Екзюпери, когато цъфнат налъмите. А докато го чакаме, можем да кликнем на ей-този БЕЗПЛАТЕН линк към „Малкият Принц“ на френски...


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 25 юни 2010 г.

АУТОДАФЕ ЗА ЧИТАНКИ И БУКВАРИ В РОДИНАТА НА КИРИЛИЦАТА


Колкото и да си затваряме очите и да се правим на ударени, обществото ни винаги ще се опира на морални принципи, които гарантират човешкото развитие и прогреса на мисълта.

И това в общи линии различава човека от маймуната, амебата и чехълчето, от плесента в хладилника и мухъла в носната кухина на Божидар Димитров – ние сме хора размуни, т.е. ХОМО САПИЕНС, а не хомяк с херпес. Човекът мисли, създава и предава мислите на потомците си, като най-удачното средство за запаметяване на този единствен по рода си човешки процес е писмеността.

....

Не знам дали писмеността е наистина свещена, дали наистина всяко посегателство над буквите, послужили да се изпише Божието Слово, поезията на Ботев, „Майстора и Маргарита” или Читанката на първокласника, може да се счита за богохулство. Знам само, че лишат ли ме от словото и книжнината, ще се превърна в бездушна амеба, участваща безропотно в хранителния хоровод на продуценти-консументи-редуценти под ритъма на примитивната чалга – искрен израз на животинското/маймунско начало както у някои наши сънародници, така и на недоразвитото ни общество и държава.

„Собрать все книги бы да сжечь!“ (Да събереш всички книги и да ги изгориш!) - беше казал Фитусов - герой на Грибоедов в пиесата „От ума си тегли“ („Горе от ума“).

Същата е логиката и на всички радикални религиозни институции и тоталитарни режими, използвали аутодафе в борбата си със свободната мисъл. Така е сега и в „демократична“ България – понякога явно (както в случая с „Читанка“), понякога и подмолно – с целенасочено поощряване на простащината. Това е то, новата форма на тоталитаризма – от тотална диктатура над тялото и духа преминахме към нежната лоботомизация. Просто, евтино и ефикасно. Няма нужда от концлагери, от истерични речи и манифестации, от постоянна бойна готовност, от бодлива тел и зли кучета по границата, от постоянно слухтене... Изпий му мозъка на народа, пък нека след това учените глави се опитват да му обясняват какво е демокрацията и защо печатната машина на Йохан Гутенберг представлява по-голям интерес за науката от чушкопека на бай Ставри.

....

В постоянните опити да открия разковничето на сбъркания „преход“ винаги спомените ме връщат кам онзи плакат „Времето е наше“, събрал в себе си всички надежди за бъдеще и призраци от миналото, хора с желание за промяна и псевдо-дисиденти/конформисти/опортюнисти... Тогава се надявахме, че ще започне нова ера в изкуството, че всички „забранени“ произведения ще видят най-сетне бял свят, че ще се роди ново поколение творци, необременено от теглещия ни към дъното на безличието сталинистки чугун и вдъхновено от ценностите на свободата. Знаете обаче какво се получи – дисидентско творчество така и не видяхме, защото впрочем никога не е имало, старите апаратчици скалъпиха няколко песни за новото време, а младежите заминаха за чужбина. Издателставата преминаха в ръцете на „наши“ хора и започнаха да бълват любовни романчета, езотерични бръщолевеници и псевдоисторически трактати за българския корен на Адам и Ева, пресата пожълтя до охра, електронните медии придобиха облика на плешив селтак.

...

Най-лесното обяснение за липсата на съвременна литература и младо поколение автори би било самосъжалението, т.е. да си кажем, че не сме народ, ами клекало, или че има световен заговор срещу нас, или пък турското робство ни е превърнало в овце, или комунизмът ни е промил мозъците и т.н. Набеждаваме често миналото и хипотетичната държава, но не и конкретното общество, съставено от конкретни индивиди и в частност от мен, от теб, от нас. Защото „Читанката“ бе затрита от конкретни хора така, както и всичко останало в тази страна, както и издателствата са в нечии конкретни ръце и защитават нечии конкретни интереси.


В началото на демокрацията много хора станаха изведнъж богаташи, а сред тях имаше и един куп бъдещи издатели. Издателствата изапочнаха да никнат като гъби след дъжд, а по сергиите и лавиците на книжарниците пак конкретни хора наредиха по строго определен начин смислена литература редом с откровена помия. И цялата тази прилежно спретната организация спря почти напълно издаването на български автори (освен, разбира се, в случаите, когато авторът сам заплащаше за издаването на книгата си), което логично доведе до сегашната пустееща нива на българската литература. Единици са авторите, издавани без „самофинансиране“ и припечелващи нещо от творчеството си. За сметка на това обаче съществуват и хиляди хрантутници, лауреати на измислени конкурси, носители на държавни отличия и награди за напълно фиктивно творчество. Номенклатурчиците са се загнездили толкова дълбоко в литературата, че от доста години насам именно това фалшиво лице ни представя в чужбина с натрапени преводи и „творчески“ командировки все за сметка на данъкоплатците.

Това е, товарищи, нашата родна културна революция – аплодисменти, моля!

....

Цветан Тодоров е известен френски интелектуалец. В родината на Виктор Юго дори го считат за голям интелектуалец, т.е. далеч над средното ниво, а дейността му е оценена както във философията, така и в лингвистиката, социологията, психологията, историята... А в родината на Алеко пък бай Ганьо и хабер си няма от Цветан Тодоров. Но ето че миналата седмица в Българския културен център в Париж бележитият ни сънародник най-сетне представи книгите си и се срещна с част от българската общност. А българският му издател пък скромно представи издателството си, като в определени моменти Цветан Тодоров направо бледнееше пред интелектуално-културната аура на това (цитат) „издателство с главно И“, което е каймакът на българския интелектуален продукт и е единственото ценно нещо на фона на всеобщия крах на ценностите, еврото, сиренето в саламура и прочие. Насреща (и наоколо) абонираните за всички мероприятия - било то в посолството, в културния център или на друго стратегическо място с почерпка - местни български величия клатят усърдно и с разбиране умните си глави, промърморвайки от време на време някой въпрос на развален френски, просто ей-така, колкото да се разбере, че и ний сме дали нещо на света все пак.

Дали сме нещо, което усърдно ние самите затриваме ден след ден.

...

Сбирката в Българския културен център пък ме наведе на една друга мисъл за издатели и издателства. Борбата за създаването на центъра бе поведена от тогавашния (и сегашен) посланик М.Райков, но лаврите и кандидатурата за шеф на ЮНЕСКО (заедно с няколкостотин хилядарки в зелено) обра И.Бокова. Първият директор на центъра бе печално известният издател-писател-преводач К.Кадийски (набеден във фалшификация на литературни произведения от реномирания вестник „Фигаро“), който също задаваше въпроси на развален френски и раздаваше псувни на чист български. Впоследствие българският културен елит го оневини – бил, кай, жертва на антибългарски заговор и постепенно обществото забрави за инцидента. Как обаче г-н Кадийски е превеждал цели поеми с жалкия си френски – не знам! Може би си е помагал с други езици, които явно владее по-добре, например руски (нали и той, горкият, е ходил навремето да учи немил-недраг като всички наши велможи в Москва и другаде из Советском союзе).

И тук кръгът на издателското проклятие окончателно се затваря около изпостялата шия на българската писменост. Влезлите уж в открито стълкновение вражески армии на изгубилия топлото си местенце в Центъра К.Кадийски и веЖдесъщия министър на културата Вежди Рашидов (по прякор Мултака) изведнъж захвърлиха оружието, заведените дела се прекратиха, пълководците се ивиниха един-другиму, пляснаха с ръце и се прегърнаха. Сега очакваме столчетата да се завъртят и Кадийски пак да седне на удобна службица. Народът го е казал : "Където е текло, пак ще тече" и "Вълкът козината си мени, но Центъра никога” и тъй нататъка.

...

Толкоз! Господството на номенклатурата в литературата ни вече е тотално, а мимолетните и безобидни явления като „Читанката“ нямат никакъв шанс в борбата с програмираната простащина. Но надеждата умира последна и затова от сърце се надявам, че закриването на сайта ще събуди най-сетне у хората желание да защитават духовното. Защото, честно казано, другото наистина не струва!

...


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

неделя, 20 юни 2010 г.

ФУТБОЛНА РЕВОЛЮЦИЯ В ЮЖНА АФРИКА - ПЕТЛИТЕ СНЕСОХА ЯЙЦЕ!


Свикнали сме със странностите на френския футбол и с вечните му драми – с хубаво или с лошо французите винаги ще ни изненадат.


Спомнете си драматичния мач Франция – Германия от Испания през 1982г., европейската титла през 1984г. с магическия гол на Платини, висшето спортно майсторство от мача Франция-Бразилия през 1986г., гола на Костадинов секунди преди края на мача Франция-България през 1993г. и отстраняването на „петлите” от пътя към световното в САЩ, световната титла на французите от собственото им първенство във Франция през 1998г. и „странната” болест на бразилската звезда Роналдо, втората европейска титла през 2000г. със „златен гол” на Трезеге в продълженията, безславното отпадане още в групите на световното първенство през 2002г., трагичния финал на световното първенство през 2006г. с незабравимо глупавия атентат на Зидан срещу Матераци, пак безславно отпадане още в групите на европейското първенство през 2008г., незаслужената победа срещу Ирландия и гола след игра с ръка на Анри, благодарение на който французите се класираха за мондиала в ЮАР...


И този път „петлите” ще влязат в историята на световния футбол с единствения по рода си метеж, некадърната си игра, довела до загубата от Мексико, отпадането от световното първенство и тотално разпадане както на френския отбор, така и на треньорския състав и на френската футболна федерация.


Всичко започва оттам, че на полувремето Никола Анелка теглил една майна на треньора си Раймон Доменек, вследствие на което бива сменен и не се завръща на терена. След това аферата попада във вестниците и федерацията отлъчва Анелка от отбора. И всичко щеше да изглежда само странно, но не и идиотско, ако днес (неделя, 20 юни 2010) френските футболисти не бяха обявили бойкот на тренировката! За първи път в историята на световните първенства по футбол (също замислени от остроумни френски глави) един отбор отказва да се яви на тренировка два дни преди последния си мач (защото едва ли някой си прави все още илюзии за спортните качества на „петлите”) и в публична декларация заявява подкрепата си за Никола Анелка. В момента около отбора вее леден вятър, френските фенове открито заявяват не само желанието си да скалпират Доменек, но и всички футболисти, представители на федерацията подават оставки, различни помощници напускат потъващия кораб, а журналистите упражняват ораторското си майсторство около футболния апокалипсис.


Или с други думи казано, Франция днес прилича на пометена от футболен Блицкриг страна, а ние, искрените любители на качествен футбол, си задаваме следния въпрос : след главата на Зидан, ръката на Анри и сексуалните подвизи на Рибери КОГА НАЙ-ПОСЛЕ ФРАНЦУЗИТЕ ЩЕ ЗАПОЧНАТ ДА ИГРАЯТ ФУТБОЛ?!

Мерси за цирка и до нови срещи с пооскубаните „петли” из планетата Футбол!



Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

събота, 12 юни 2010 г.

"ВЯРВАМ В ТЕБЕ, ГЕНЕРАЛЕ МОЙ" - ЕДНО ПИСМО ДО НАШИТЕ ПАЛАЧИ


Не знам как точно чувствате вие нещата, уважаеми читатели, но аз поне виждам времето и пространството по различен начин от политиците – когато те ми казват „добър ден”, винаги се обръщам да погледна къде е слънцето. А когато пък ми дават отчети и ме убеждават в успешната си работа, изпитвам странното усещане, че ми се подиграват. Например на стотния ден от така наречените „100 дни на правителството”, на мен лично - и то при всяко ново правителство! - ме обвзема... скука и велика досада! Първо – казвам си, че никак не е нужно човек да чака 100 дни, за да се досети накъде и с какъв тропот ще тръгне каруцата, второ – всички са много изненадани и сърдити, и трето – не смятате ли, че е неуместно и нескромно всеки Сульо-пульо, докопал се до премиерския пост, да се сравнява с държавник и пълководец от световен мащаб? Защото изразът „100 дни” обозначава периода от завръщането на Наполеон във Франция след изгнанието на о-в Елба (1 март 1815) до битката при Ватерло (18 юни 1815).


Първоначално Наполеон е бил „прост пожизнен консул”, след което го повишават в чин Император. В нашата скромна родина императори си нямаме, но за сметка на това пък начело на правителството стои генерал, който поне на приказки е толкова ефикасен, колкото и Наполеон. За жалост обаче приказките могат да се тълкуват по различен начин, а понякога можем и да ги разберем накриво, та затова трябва да си имаме винаги едно наум и да попоглеждаме задължително къде зад генерала се крие слънцето и дали някой ден ще имаме щастието то да ни огрее.


Съжалявам, но мисля, че съм изгубил тотално вяра в българските политици. Когато онзи странен дядка се дотътри от Мадрид и Костов му предаде властта без бой, за мен (но не и за средния българин) беше очевидно, че човек без висше образование, без професия и без никакъв опит в политиката не би могъл да ръководи цяла една държава. Освен това ми стана ясна и цялата схема на политическия Декамерон, в която участват съвсем лоялно всички политически сили без изключение и която действа безотказно вече 20 години.


Признавам също така, че съм - простете ме за ефемизма – скептично настроен и към сегашния премиер, но не заради произхода, образованието, езика, кариерата или нещо друго, свързано с достопочтената му персона, колкото заради очевидното му бездействие. Защото колкото и да се вдига пушилка около инсценирани полицейски акции и прочие мероприятия, мен и околните ми това по никакъв начин не ни грее, а освен това е невъзможно някой някога да компенсира вече стореното зло с медийни изяви и нагли фрази.


Първото съмнение за истинската мотивация на премиера в мен се породи, когато Б.Борисов, тогавашен шеф на полицията, не си направи труда да хване поне един пладнешки разбойник, а извинението му бяха магистратите. Преди няколко месеца ми попадна един документ от този особено безславен за Б.Борисов период. Става въпрос за писмо, написано от наивна жертва, опитала се да потърси помощ от висша инстанция – в случая Б.Борисов. Моля, прочетете го :

...........................................


До г-н Главния секретар на

Министерството на вътрешните работи на Република България – София.

Копие до началника на РДВР гр. Перник

И З Л О Ж Е Н И Е

От Д*Д* , временно пребиваващ

на адрес Перник **********************,

гражданин на Република Франция, постоянно живущ

на адрес: ************************ France

Г-н Главен секретар,

На 31 юли 2002 година около два часа през нощта, аз и моята дъщеря (и двамата сме с двойно гражданство) както правим по традиция, влязохме в България на КПП “Калотина”, показвайки българските си паспорти. Пътувахме с лек автомобил BMW, производство 1997 година, собственост на дъщеря ми ***********. Аз многократно съм минавал на този пункт с автомобил и всичките формалности са се свеждали до това съответният митничар да вписва данните на колата в българския ми паспорт, съпроводени с печат, така че на излизане от страната да представя същия автомобил. Този път обаче документите на BMW-то бяха ксерокопирани. Защо – не беше обяснено. И така в последния ден от нашето пребиваване в България (26 август 2002 година) същата кола беше открадната чрез взлом от собствения ни гараж на посочения по-горе български адрес, за което на същия ден сутринта беше съставен протокол от органите на МВР в град Перник.


След като съпроводих дъщеря ми и внучето ми до Италия, аз се върнах в България на 21 септември 2002 година и влязох в страната през същия КПП “Калотина”, но този път използвах френския си паспорт и френската си кола.

Документите на автомобила не бяха ксерокопирани, по което съдя, че тази операция не е задължителна административна практика на граничния пункт. Значи се ксерокопират документите само на супер коли, на подходящи коли!? Като прибавим, че се знаят адресите на местостоенето на тези коли, то какъв извод би трябвало да си направи човек? Още на третия ден от престоя ми в Перник някой ме заплаши по телефона – да съм се махал, същото се повтори и на следващия ден. Отидох в РДВР Перник, където ме прие служителят на криминално отделение Ганев. Разказах му за заплахите, а резултат от издирването на колата нямаше. На 17 октомври 2002 година ме пресрешна млад мъж с фигура на борец. Той се представи под името Венци. Познах го, тъй като той често гостува на съседите ми Иванови, чиито зет е, живущи на улица ******, етаж първи, ап. №*.Той ми каза, че е видял колата, посочи ми за нея подробности, които бях сигурен, че само аз знам, каза, че дори знае къде се намира. Че тя била купена от “някои хора”, с които е уредил среща на другия ден. Срещата ни се състоя на големия паркинг на село Драгичево преди отбивката за село Рударци в заведението от страната на Перник, около 13 часа. Бяха двама, единият се представи като приятел на Венци и че е от Дупница. Другият, младеж с вид на наркоман, го викаха Марин. Венци обясни, че те искат да се отърват от колата, а аз да им броя парите, които те дали за нея, че Венци се явява гарант. Дадох им 3000 лева, двадесет банкноти по петдесет евро и петдесет и две банкноти по двадесет лева. Уговорката за получаването на колата така и не стана. След три дни започна издевателство над мен. Същият Венци, обяснявайки различни причини, посочвайки различни места, където се намирала колата, определяше срещи да му занеса хиляда лева. През нощта ми звънеше по телефона.

Господин Борисов, разбирам, че съм постъпил наивно, но удавникът и за сламка се лови. Заради личната си безопасност ще напусна страната веднага след като изпратя писмото си до Вас, а когато го получите, аз вече ще съм отпътувал далече на сигурно и уютно място. Но тази жестока престъпност остава тук в България, от нея тук страдат хиляди хора, България губи имиджа си на нормална страна в чужбина. Кой ще помогне? Вярата в Бога? Не, аз вярвам във Вас, мой Генерале!

25.10.2002 г. написал:

гр. Перник /ДД/

....................


Сигурно се досещате, че нито колата е била намерена, нито Б.Борисов е отговорил на това писмо. Ако едно от двете неща по чудо бе сторено, то събитието несъмнено щеше да бъде отразено както подобава в медиите. Но уви, България е все така страната на несбъднатите мечти! Интересно е да се подчертае, че вечерта преди кражбата ДД вечеря с дъщеря си и с нейна приятелка от детинство, чийто "житейски другар" – тогавашен шеф на пернишките митници, а понастоящем „бизнесмен”, претърпял атентат „по погрешка” – също присъства на вечерята и проявява жив интерес към датата и часа на тръгване, както и към моторното превозно средство.


Епилогът към историята е следният – само няколко дни по-късно авторът на писмото се поболява от мъка и получава инсулт. Изважда късмет и италианските лекари успяват да го спасят, но за сметка на това здавето му вече е окончателно разклатено. От колата няма ни вест, ни кост, а всички в града знаят кой я е откраднал и кой е излъгал ДД, че ще му я върне срещу откуп.


И така, точно преди три години на 12 юни баща ми почина вследствие на втори инсулт.


Всъщност, позволих си да напиша тези редове от негово име и се надявам този път Б.Борисов да си прочете кореспонденцията с отвъдното, за да разбере, че на този свят може и да съществуват отчаяни хора, които му вярват по неволя, но има и такива като мен, които не биха платили и пукнат грош за качествата на българските политици така, както и българските политици не биха платили и пукнат грош за живота на гражданите на бутафорната ни република.


Толкоз! Да разчитате на българската държава е все едно да чакате от умрял писмо – абсурдът е толкова голям, че може и да получите нещо, но написаното със сигурност няма да ви хареса.

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 11 юни 2010 г.

ДНЕС Е СВЕТИ ФУТБОЛЕЙ!

Честит празник на всички ритнитопковци и техните почитатели!

...

Днес започна футболното тържество, което със сигурност ще е в центъра на световните новини през следващия месец (и дано нищо лошо не го измести оттам!).

Мондиалът е символичен и с това, че за първи път подобно по мащаб спортно първенство се провежда на африканска територия, което пък дава повод за надежда на всички жители на черния континент, както и на нас, техните искрени приятели, за едно по-добро бъдеще на общия ни земен дом.

За жалост обаче, колкото и да се опитват да ни докажат африканската същност на ЮАР чрез различни „автентични” репортажи за престъпност, бедност, СПИН и прочие официализирани предрасъдъци за Африка, истината е съвсем друга. Преди известно време имах щастието да посетя Кейптаун и да се убедя, че ЮАР е далеч по-космополитна страна от това, което човек може да види в няколко изсмукани от пръстите телевизионни предавания. Представете си само един модерен град като Кейптаун с всички постижения на техниката, инфраструктури, търговски центрове, ресторанти и т.н., заобиколен от чудесната африканска природа. На юг се намира нос Добра надежда, на север пък ще попаднете на Пътя на виното, където френски хугеноти преди много време са пригодили към местния климат европейски сортове грозде, от които и днес се произвежда висококачествено вино вино. ЮАР е двадесет пъти по-голяма от България по площ, но и разнообразието на климата е в пъти по-голямо – можете да попаднете и на пустиня, и на савана, а в Кейптаун ще почувствате умерена мекота, подобна на средиземноморската.

Всъщност икономически ЮАР се различава коренно от всички други африкански държави и затова много наблюдатели подлагат под съмнение африканската същност на южноафриканската държава. ЮАР е втора В СВЕТА (след САЩ) по износ на селскостопанска продукция, а същевременно с това разполага и със значителни залежи на полезни изкопаеми. И като вземем предвид, че икономиката на ЮАР представлява почти половината от икономиката на африканския континент като цяло, можем наистина да се запитаме доколко ЮАР прилича на останалите африкански държави и доколко на развитите страни от северното полукълбо.

Въпреки всички тези объркващи въпроси световното първенство по футбол е още един повод човечеството да се обедини поне за месец около нещо кръгло, наподобяващо планета, топка, яйцеклетка и други все тъй човешки символи.


Да живее Африка и да живее цар Футбол!

....




Кейптаун - модерни сгради и къщи в колониален стил

Планината Тейбъл над Кейптаун


Двегодишно бебе носорог


...

Снимките са от личния фонд.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 9 юни 2010 г.

«ДУПКИ ПРОБИВАМЕ ВСЯКАКВИ» - ИЛИ КАК ЩЕ ПРЕБОРИМ ДОГАНЩИНАТА, РАЗРУШАВАЙКИ БАРБЕКЮ В БОЯНСКИТЕ САРАИ


Както казват иронично в родния край на Гоце "Епа нема що!"

Голяма работа, демек.

Само това ли успяха да измъдрят и само толкова ли им стигат силиците срещу Доган? Да му бутнат един навес? Това ли е потресающият резултат от заканите за война, мъст, бомбардировки, разчекване със слонове, забиване на кол и лишаване от десерт?


На мен пък ми хрумна една друга идея. Нищо чудно самият Сокол да е искал да го бутне, но с държавната намеса мероприятието ще му излезе съвем на кяр, защото колегата Цветанов ще довтаса с багера и ще му свърши работата безплатно... А останалото е прах в очите на данъкоплатците, финансирали още веднъж преко волята си строителния гений на агент Сава. Бас ловя, че цялата съдебна процедура е излязла по-скъпа от фамозния навес-барбекю.


Припомням на уважаемите граждани, че Доган е философ по образование, доносник по професия, а по призвание влиза в категорията "специалист по всичко", способен както да си даде мнението за построяването на цял един язовир, така и да получи необходимото възнаграждение от няколко милиончета за иначе безценната си намеса. Защото е добре известно, че Доган да ти построи язовир е все едно архангел Михаил да ти нареди плочките в банята – след това и бомба да ги удари, пак ще издържат, та даже и църква ще ти построят до блока в памет на Великото Чудо, а Светият Синод ще ти цака пари за восъчни свещи и тамян.

В случая с Доган най-вероятно ще вдигнат минаре с петолъчка отгоре.


Хак да му е на Сокола! Как ли ще преживява сега без скара в двора си? Предлагам следващия път да му конфискуваме и джезвето, защото без кайве със сигурност ще му стане още по-неконфортно и горчиво ще се разкае за придобитите милиони.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 7 юни 2010 г.

ОБЩИЯТ ПЪТ НА КЛОД ФРАНСОА, ФРАНК СИНАТРА И СИД ВИШЪС

Какво общо може да има между любимците на френските лелки, на американските мафиоти и на английските пънкари? Освен че всички гореупоменати субекти са понастоящем покойници, а преди да станат такива правят кариера в музиката, тях ги свързва и една песен, която според специалистите се счита за втората най-интерпретирана мелодия след Yesterday на Бийтълс.


Става въпрос за My Way.


Първоначално композиторът Жак Рево предлага музиката си на френските изпълнители Мишел Сарду и Ерве Вилар, но в крайна сметка тя допада единствено на Клод Франсоа, който я преработва и дава идея за текст към нея на текстописеца Жил Тибо. Така през 1967 г. се ражда «Comme dhabitude».

На следващата година Дейвид Боуи се заема да направи първата, но не особено сполучлива адаптация на английски - Even a fool learns to love.

При следващия опит за адаптация обаче Пол Анка създава световно известната версия My Way, която и до ден-днешен се изпълнява от малки и големи по различните краища на планетата.

Сред най-известните й изпълнители можем да отчетем Елвис Пресли, Франк Синатра, Сид Вишъс, Лучано Павароти, Енгълбърт Хъмпърдинг, Нина Симоне, Рей Чарлз, Роби Уйлямс, Том Джоунс, Джипси Кингс...

...


Само няколко от всички тези изпълнители фигурират във фонотеката ми, но въпреки това не мога да не изкажа безкрайното си уважение към тях, защото те са пример за обединяващата сила на творческата страст и любовта към музиката.

И в крайна сметка песента живее свой живот, надживява автори и изпълнители, прелита над океана, прескача епохите, преведена е на различни езици и е слушана от различни поколения, а силата й остава винаги една и съща. Какъв по-добър пример за универсалност?

...


...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 2 юни 2010 г.

ЖУРНАЛИЗЪМ БЕЗ МАСКА И БЕЗ ГРИМ...


За първи път от много години насам (или може би дори и за първи път през живота си?!) гледах цяло публицистично предаване по българската национално-държавна телевизия. И понеже по принцип съм голям любител на чужбинските обществени дебати, а от българските си нямам никакъв хабер, та затова си помислих, че може би ще ви бъде интересно да чуете разказа на един наивен наблюдател, разглеждащ проблемите на българската журналистика понаивному.


“Свободата на печата е майка на всички свободи” беше казал навремето Бакунин, чиято свобода на словото обаче (барабар с разни други неща от анархистки характер) му създава редица неприятности и го праща на заточение в Сибир, а след това и в изгнание зад граница. При българските журналисти явно няма такава опасност – от една страна свободата на словото хич не ги интересува, защото предпочитат да са зависими, но богати, а от друга страна и словото им е едно такова... никакво. Но все пак - от благоприличие, от кумова срама, или както се оказа по-късно от желание да си разчистят политическите сметки - журналистическата гилдия, представена от “цвета” на журналистиката, се събра в предаването с особено претенциозното име “Референдум” и се опита да заформи дебат с елементи на разсъждение около независимостта на медиите.


Самото предаване очевидно не разполагаше със сценарий, нито с режисьор, всичко вървеше на самотек, водещата ръсеше произволни реплики (понякога дори от личен характер за отношенията й с премиера), а случайно попадналите в кадър лица от публиката излъчваха такова отегчение, че направо ми скапаха настроението. Участниците в дебата пък изглеждаха като поканени на друго предаване, но все едно са пристигнали с леко закъснение от около 30 години. Или поне облеклото, езикът и липсата на грим ми напомниха за късния соц.


Вярвате ли в обективността на медиите в България

Първо трябва да уточним, че дебат не можеше да има, защото зададеният въпрос предполагаше една единствена интерпретация – “не, не вярваме” (при обратен отговор предаването би завършило за броени секунди с неосъществената усмивка на водещата, а гостите щяха да се разотидат по живо, по здраво или да седнат да пият кафе).

След това е логично да погледнем кои са участниците в дискусията – в случая дори и един стар емигрант като мен не би могъл да се почувства в непознати води, защото люде като Иван Гарелов, Виза Недялкова или Велислава Дърева са до болка познати всекиму (липсваше само Кеворк). Присъстваха също и Иван Михалев, Веселин Стойнев и шефът на СЕМ доц. Георги Лозанов.


Нататък вече всичко е ясно. Дебатиращите вкупом постигнаха съгласие по повод отчайващата действителност, всичко било всъщност един октопод (но без Корадо Катани), загадъчно отбелязаха наличието на корпоративни интереси и спуснати “отгоре” директиви, Велислава Дърева сподели, че при Тодор Живков й е било даже по-добре, а основен виновник за всичко е Бойко Борисов, който бил инициатор на тази дискусия, дразнеща хората с ненужни въпроси и мероприятия. Цитираха се и сводки на международни организации за свободата на словото, където съответно България със сетни сили бори недоразвиващите се страни за заветното 70-то място. Като основни фактори за натиск върху медиите присъстващите посочиха политическите и икономически интереси на държавни институции и частни предприятия.


Дотук добре... Само че анализът на положението в медийното пространство не струва и пукнат грош, когато медиите се разглеждат извън социалния и икономически контекст на страната. Участниците в дебата явно прекалено дълго време са се трудили под сянката на съешаващите се сърп и чук, за да си дадат сметка за съществуващите вече свободни пазарни отношения, подчинени на закона на търсенето и предлагането. Медиите вече не могат да просъществуват с материали за “развяващи се червени флагове на първомайската манифестация” нито със смирено придържане към партийната линия или чинно преписване на чужди статии. Но понеже в България журналистите само това си могат, та затова им се налага да послъгват за това-онова.


Велислава Дърева дори обвини правителството в рекет. И може би е права – в тази държава всеки рекетира някого. Само че мен лично ме притесни фактът, че никой не се сети да упомене и обратния рекет, т.е. от журналистите към останалия свят, чрез който много редакции си изкарват прилични доходи и по двата начина – ако не дадеш, ще пуснат компрометиращата статия, а ако дадеш, толкоз по-добре, редакцията гушка парсата без дори да си дава труда да пише компромати. Подобни “пиар акции” носят често по няколко десетки хилядарки за ненаписана статия.


Известни са също така и случаите за “скандални” разкрития с подкупени свидетели (в това число и деца), или за придворни журналисти, или за уж-опозиционери, които обаче си пият напитките с току-що нежно разкритикуваните големци. Не се сетиха да споменат и за агентите, и за мошениците, и за изведнъж забогателите и сдобили се с цели медийни групировки “колеги-журналисти”. И как така никой не се престраши да каже в заключение, че положението на медиите е съвсем логично и справедливо в една нео-тоталитарна страна, където корупцията е основен регулатор на социалните отношения, а гражданското общество – медии, култура, икономика, политика, правосъдие, образование - е затиснато под задника на вездесъщите динозаври?!


Или може би и дебатиращите са част от същото това комунистическо наследство и затова не пожелаха да плюят в супата, с която се изхранват.


Като цяло участниците в дискусията дълго ровиха в медийните гащи, но вместо заек с карирана жилетка и пенсне извадиха китка увяхнал магданоз. Едва ли някой им е повярвал за нещо, а и едва ли някой освен мен е разполагал с необходимата доза любопитство, за да догледа предаването до падането на завесата (стори ми се, че под прикритието на сумрака водещата притича до Дърева и двете дори се държаха за ръце, но... млъкни сърце!).


Аз лично останах разочарован от типичното за номенклатурчиците чешене на езиците и запълване на програмно време. Не знам дали хората вярват на БНТ, но със сигурност няма защо да я харесват. За едно предаване събрах нерви и кураж, за второ – надали ще успея...

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 1 юни 2010 г.

ПЕРНИК, ЛИЦЕТО НА БЪЛГАРИЯ

"Откъде идваме, какви сме, къде отиваме?" Пол Гоген
...

През годините “перничанин” се превърна в мръсна дума, а жителите на този град са официално обявени за отрепки от всички модерни журналисти, живеещи от бакшишите на властта.

Това е повече от нормално – в търговското дружество с ограничена отговорност “Земен рай”, по-известно сред широката общественост с наименованието Република България, дискриминацията, стигматизацията и евтините подигравки са неизменна част от социалната норма, та затова и славитрифоновците не се притесняват да удрят с лопатата, където сварят.


Нормално е също така и президентът Гоце-Агенто да произлиза от същия този толкова “отвратителен” граовско-радомирски регион, защото хората (от цялата страна, а не само перничани) си го избраха такъв, какъвто им трябваше, т.е. лика-прилика.

Нормални са и безработицата, и престъпността, и алкохолизмът, и постоянното обезлюдяване.


Нормално е и в Перник, както впрочем и из цялата задунайска губерния, да няма културен живот – пернишкият театър изгоря, кината са затворени, художествените галерии представляват картинопродавници, а Арт-салонът е заведение за обществено хранене и най-вече пиене, украсено с творби на местни творци.


Нормално е, разбира се, културата да се замести с анти-култура (славитрифоновщина демек), а основният й производител/отделител хем съвсем редовно се подиграва на перничаните за сполетялото ги нещастие, хем печели на гърба на същата тази публика, заливайки я с тонове чалгарски буламач.


По-нормално от това би било ненормално за нашето житие-битие. Защото Перник е огледален образ на българското общество и затова може би ни боли толкова, когато се оглеждаме в него необръснати, недоспали и недоизтрезнели, за да си зададем екзистенциалното въпросче от картината на Гоген “Откъде идваме, какви сме и къде отиваме?” или с други думи казано “Какво точно стана снощи и къде се е дянала лявата ми обувка?!”

...

При цялата тази ненормална нормалност обаче аз имам особен повод за празник и гордост, защото големият поет и писател Борис Христов – друг един граовец –направи онази гигантска крачка към човешкото достойнство, която ние, дребнавите пъзльовци, вече толкова години се страхуваме да направим. Отказвайки пършивия орден, окачен на врата на цяла плеяда от мухльовци, Борис Христов ми напомни, че всъщност винаги съм искал да бъда представян пред света от достоен човек като него и че неговото лице би трябвало да е истинското лице не само на моя роден град, но и на чистата и неподкупна култура на народа ни.

За жалост обаче птичка пролет не прави и мутрата на българската ни реалност се изкривява в безподобен риктус при такива рицарски прояви, защото те по никакъв начин не се вписват в прагматичната норма на новобългарския чорбаджилък. Борис Христов обаче това едва ли го притеснява, а и той със сигурност знае, че върнатият орден не струва и прашинка от ревера на Времето в сравнение с вечния медал на нашите сърца.

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)