"ВЯРВАМ В ТЕБЕ, ГЕНЕРАЛЕ МОЙ" - ЕДНО ПИСМО ДО НАШИТЕ ПАЛАЧИ

Не знам как точно чувствате вие нещата, уважаеми читатели, но аз поне виждам времето и пространството по различен начин от политиците – когато те ми казват „добър ден”, винаги се обръщам да погледна къде е слънцето. А когато пък ми дават отчети и ме убеждават в успешната си работа, изпитвам странното усещане, че ми се подиграват. Например на стотния ден от така наречените „100 дни на правителството”, на мен лично - и то при всяко ново правителство! - ме обвзема... скука и велика досада! Първо – казвам си, че никак не е нужно човек да чака 100 дни, за да се досети накъде и с какъв тропот ще тръгне каруцата, второ – всички са много изненадани и сърдити, и трето – не смятате ли, че е неуместно и нескромно всеки Сульо-пульо, докопал се до премиерския пост, да се сравнява с държавник и пълководец от световен мащаб? Защото изразът „100 дни” обозначава периода от завръщането на Наполеон във Франция след изгнанието на о-в Елба (1 март 1815) до битката при Ватерло (18 юни 1815).

Първоначално Наполеон е бил „прост пожизнен консул”, след което го повишават в чин Император. В нашата скромна родина императори си нямаме, но за сметка на това пък начело на правителството стои генерал, който поне на приказки е толкова ефикасен, колкото и Наполеон. За жалост обаче приказките могат да се тълкуват по различен начин, а понякога можем и да ги разберем накриво, та затова трябва да си имаме винаги едно наум и да попоглеждаме задължително къде зад генерала се крие слънцето и дали някой ден ще имаме щастието то да ни огрее.

Съжалявам, но мисля, че съм изгубил тотално вяра в българските политици. Когато онзи странен дядка се дотътри от Мадрид и Костов му предаде властта без бой, за мен (но не и за средния българин) беше очевидно, че човек без висше образование, без професия и без никакъв опит в политиката не би могъл да ръководи цяла една държава. Освен това ми стана ясна и цялата схема на политическия Декамерон, в която участват съвсем лоялно всички политически сили без изключение и която действа безотказно вече 20 години.

Признавам също така, че съм - простете ме за ефемизма – скептично настроен и към сегашния премиер, но не заради произхода, образованието, езика, кариерата или нещо друго, свързано с достопочтената му персона, колкото заради очевидното му бездействие. Защото колкото и да се вдига пушилка около инсценирани полицейски акции и прочие мероприятия, мен и околните ми това по никакъв начин не ни грее, а освен това е невъзможно някой някога да компенсира вече стореното зло с медийни изяви и нагли фрази.

Първото съмнение за истинската мотивация на премиера в мен се породи, когато Б.Борисов, тогавашен шеф на полицията, не си направи труда да хване поне един пладнешки разбойник, а извинението му бяха магистратите. Преди няколко месеца ми попадна един документ от този особено безславен за Б.Борисов период. Става въпрос за писмо, написано от наивна жертва, опитала се да потърси помощ от висша инстанция – в случая Б.Борисов. Моля, прочетете го :

...........................................

До г-н Главния секретар на

Министерството на вътрешните работи на Република България – София.

Копие до началника на РДВР гр. Перник

И З Л О Ж Е Н И Е

От Д*Д* , временно пребиваващ

на адрес Перник **********************,

гражданин на Република Франция, постоянно живущ

на адрес: ************************ France

Г-н Главен секретар,

На 31 юли 2002 година около два часа през нощта, аз и моята дъщеря (и двамата сме с двойно гражданство) както правим по традиция, влязохме в България на КПП “Калотина”, показвайки българските си паспорти. Пътувахме с лек автомобил BMW, производство 1997 година, собственост на дъщеря ми ***********. Аз многократно съм минавал на този пункт с автомобил и всичките формалности са се свеждали до това съответният митничар да вписва данните на колата в българския ми паспорт, съпроводени с печат, така че на излизане от страната да представя същия автомобил. Този път обаче документите на BMW-то бяха ксерокопирани. Защо – не беше обяснено. И така в последния ден от нашето пребиваване в България (26 август 2002 година) същата кола беше открадната чрез взлом от собствения ни гараж на посочения по-горе български адрес, за което на същия ден сутринта беше съставен протокол от органите на МВР в град Перник.

След като съпроводих дъщеря ми и внучето ми до Италия, аз се върнах в България на 21 септември 2002 година и влязох в страната през същия КПП “Калотина”, но този път използвах френския си паспорт и френската си кола.

Документите на автомобила не бяха ксерокопирани, по което съдя, че тази операция не е задължителна административна практика на граничния пункт. Значи се ксерокопират документите само на супер коли, на подходящи коли!? Като прибавим, че се знаят адресите на местостоенето на тези коли, то какъв извод би трябвало да си направи човек? Още на третия ден от престоя ми в Перник някой ме заплаши по телефона – да съм се махал, същото се повтори и на следващия ден. Отидох в РДВР Перник, където ме прие служителят на криминално отделение Ганев. Разказах му за заплахите, а резултат от издирването на колата нямаше. На 17 октомври 2002 година ме пресрешна млад мъж с фигура на борец. Той се представи под името Венци. Познах го, тъй като той често гостува на съседите ми Иванови, чиито зет е, живущи на улица ******, етаж първи, ап. №*.Той ми каза, че е видял колата, посочи ми за нея подробности, които бях сигурен, че само аз знам, каза, че дори знае къде се намира. Че тя била купена от “някои хора”, с които е уредил среща на другия ден. Срещата ни се състоя на големия паркинг на село Драгичево преди отбивката за село Рударци в заведението от страната на Перник, около 13 часа. Бяха двама, единият се представи като приятел на Венци и че е от Дупница. Другият, младеж с вид на наркоман, го викаха Марин. Венци обясни, че те искат да се отърват от колата, а аз да им броя парите, които те дали за нея, че Венци се явява гарант. Дадох им 3000 лева, двадесет банкноти по петдесет евро и петдесет и две банкноти по двадесет лева. Уговорката за получаването на колата така и не стана. След три дни започна издевателство над мен. Същият Венци, обяснявайки различни причини, посочвайки различни места, където се намирала колата, определяше срещи да му занеса хиляда лева. През нощта ми звънеше по телефона.

Господин Борисов, разбирам, че съм постъпил наивно, но удавникът и за сламка се лови. Заради личната си безопасност ще напусна страната веднага след като изпратя писмото си до Вас, а когато го получите, аз вече ще съм отпътувал далече на сигурно и уютно място. Но тази жестока престъпност остава тук в България, от нея тук страдат хиляди хора, България губи имиджа си на нормална страна в чужбина. Кой ще помогне? Вярата в Бога? Не, аз вярвам във Вас, мой Генерале!

25.10.2002 г. написал:

гр. Перник /ДД/

....................

Сигурно се досещате, че нито колата е била намерена, нито Б.Борисов е отговорил на това писмо. Ако едно от двете неща по чудо бе сторено, то събитието несъмнено щеше да бъде отразено както подобава в медиите. Но уви, България е все така страната на несбъднатите мечти! Интересно е да се подчертае, че вечерта преди кражбата ДД вечеря с дъщеря си и с нейна приятелка от детинство, чийто "житейски другар" – тогавашен шеф на пернишките митници, а понастоящем „бизнесмен”, претърпял атентат „по погрешка” – също присъства на вечерята и проявява жив интерес към датата и часа на тръгване, както и към моторното превозно средство.

Епилогът към историята е следният – само няколко дни по-късно авторът на писмото се поболява от мъка и получава инсулт. Изважда късмет и италианските лекари успяват да го спасят, но за сметка на това здавето му вече е окончателно разклатено. От колата няма ни вест, ни кост, а всички в града знаят кой я е откраднал и кой е излъгал ДД, че ще му я върне срещу откуп.

И така, точно преди три години на 12 юни баща ми почина вследствие на втори инсулт.

Всъщност, позволих си да напиша тези редове от негово име и се надявам този път Б.Борисов да си прочете кореспонденцията с отвъдното, за да разбере, че на този свят може и да съществуват отчаяни хора, които му вярват по неволя, но има и такива като мен, които не биха платили и пукнат грош за качествата на българските политици така, както и българските политици не биха платили и пукнат грош за живота на гражданите на бутафорната ни република.

Толкоз! Да разчитате на българската държава е все едно да чакате от умрял писмо – абсурдът е толкова голям, че може и да получите нещо, но написаното със сигурност няма да ви хареса.

...