Така сме си научени – за някои неща избягваме да говорим, защото не е нужно. Няма смисъл да се обсъждат обществени въпроси, които са толкова очевидни, че направо би било неудобно да го обръщаме на дебат. И за да не се излагаме излишно, а може би и за да не си хабим пипето прекалено, си траем.
От друга страна пък така се живее наистина ако не по-добре, то поне по-лесно. Когато някой те нападне с думи, хоп! Вадиш подходяща поговорка, пасваща на съответната тема-табу, и онзи си затваря устата. Красота!
Дето има една дума, по този начин постигаме национален консенсус за чудо и приказ! Национален консенсус, подчинен на автоцензурата, в който няколко теми-табу опаковат националната мисъл в подходящ амбалаж, за да я продадат на щанда за национални сувенирчета на зажаднелите за национални измислици пишман патриоти. А излезеш ли от коловоза на правилната мисъл, ставаш различен и хората те недолюбват.
Ето няколко примера за теми-табу, чрез които със сигурност ще предизвикам справедливия гняв на не един или двама комити от бургаското ВМРО :
На първо място сред забранените теми поставям БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ. Сами разбирате, че върху нея се гради не само националният идентитет, но и личният идентитет на много българи, доколкото повечето от нас имат родова памет до едва три поколения назад. Поради тази проста, но достатъчна причина, свещената крава на българската история служи за универсална протеза при нужда от някакъв вид достоен „аз”. По-нататък логиката на сътворените за целта легенди и предания също се налага от самосебе си, а на историята се гледа не понаучному, ами през призмата на личните нужди. И ето че събитията от иначе напълно героичното ни минало се доизкусуряват, доразкрасяват, доизмислят, фантазират, фантазмират, Люси Живкова строи Царевец без да се опира на никакви исторически факти, а самозвани историци разказват за славното минало на прабългарите в централна Азия по времето на динозаврите, превръщайки науката в безподобен фарс, фантасмагория, идиотщина, пародия.
Другата забранена тема е БЪЛГАРСКАТА ПРИРОДА. Тежко и горко на тези, които се осмелят да подложат на сравнение, съмнение или опровержение неземната красота на единствените по рода си Побити камъни или ждрелото на река Ерма. Защото това са все чудеса, пред които Килиманджаро, Мачупикчу, Игуасу, Мон Блан, Тибет, Камчатка, Йелоустоун, исландските гейзери, норвежките фиорди, сибирският отмороз и Северното сияние могат единствено да си направят едно сепуко и да изпият чаша студена вода... Не, никой няма право да оспорва единствената по рода си българска природа. Плажовете са ни най-красивите и въпреки забитите от Дуранкулак до Резово чадъри бият безпроблемно остров Мавриций, Малдивите, Таити, Пукет, Пи Пи айлънд и т.н. Да не говорим за горите, които не само са красиви, но и носят солидни доходи на дървосекача Симеон Сакса. Абе, какъв смисъл има да спорим? Дори и дъщерята на Херберт фон Караян, швейцарка с австрийски произход, защити в авторитетното радио-предаване „Нощен Хоризон” българското, българщината и каракачанската овчарка. Ако в България не беше готино, щеше ли една толкова важна гуспойца да се дотътри от пасбищата на Милка чак у нас? Ами не, ами!
Само дето не мога да си отговоря на един въпрос... Ако, да речем, Бойко Борисов нападне Либия и направи Триполитания подразделение на Пернишки окръг, ще се превърне ли и пустинята в най-красива пясъчна ивица така, както и Голо Бърдо е неповторим извор на онзи пернишки романтизъм, завладял сърцето не само на написалия най-великия роман за всички времена „Под игото” дядо Вазов, но и на Гоце, Георги Димитров и прочие чудесни хуманисти с малнихера в ръка? Означава ли също, че бившите български териториии из Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини също някога са били най-красиви на света, а сега вече не са, защото го няма бай Симеон Сакса да ги поокастри тук-таме?
Същото се отнася и за българските жени – те са най-красивите, нищо че и всеки друг народ категорично би заявил същото по отношение на собствените си майки, съпруги, дъщери (с изключение на узбекистанците, от чиято уста много пъти съм чувал фразата „хуже чем узбечки нет!”). Но и тук греховната ми душа не може да не зададе един неуместен въпрос... Като са ни толкова хубави жените, защо между 7 и 10% от брутния ни вътрешен продукт се дължи на търговията с бели робини, продавани и експлоатирани като животни? И означава ли това, че ако дадем български паспорти на узбечките, те ще станат красиви като слънчев ден през май с чуруликащи пилета и ще можем да ги пратим по булевардите на западните столици да надуват брутния ни вътрешен продукт със свежа валутка, докато дебеловратите сутеньори си пият кафето на тяхна сметка из чудесните български курорти?
Никой никога не трябва да си помисля дори да изкаже своеволно мнение и по повод БЪЛГАРСКАТА МУЗИКА – фолклорът ни е абсолютно автентичен и съвсем леко дооправен от Филип Кутев, носиите ни са перфектни, неравноделките са неповторими и т.н. И онези, които са зърнали подобни неща в съседни или по-далечни държави, със сигурност заявяват, че другите просто са заимствали, разбирай крали, от нас. Така ни откраднаха и сиренето, и ракията, и тутманика.
Според наложената мисъл дори и в КОМУНИЗМА има хубави неща, от които не само не можем, но и не бива да се отказваме. Така например Лили Иванова е светъл пример за непреходност в посредствеността – нито умее да пее, нито композира, нито пише текстове, но всички млъкват, когато стане дума за нея или за някой друг хрантутник на тоталитаризма.
В торбата с анти-българските клевети имам и още едно такова табу, за което из официалните медии единствен писателят Димо Райков се осмелява да говори, когато наистина го оставят да говори. Става дума за ЕМИГРАЦИЯТА и за посевместните измишльотини на тази тема. От една страна емигрантите лъжат, че зад границата е рай и разпространяват грешни информации за невероятни заплати и реки от мед и масло по водосточните тръби, а в България пък разправят точно обратното – видиш ли, у нас по думите на Б.Борисов „си живеем добре” , а в чужбина емигрантите ни страдат като скотове. И другата лъжа, разпространявана съвсем официално в ефир от разни агенти на ДС като водещия на „Нощен Хоризонт”, гласи, че българите заминавали зад граница, но неизменно се завръщали, защото навсякъде е хубаво, но в родината е най-хубаво (виж табу n°1 и n°2, както и изказванията на Б.Борисов в Хърватия), на което пък госпожица Караян усърдно ръкопляска, а присъстващият в студиото развъдник на каракачански песове тихо подлайва от удоволствие при мисълта за кучешката топлина, обляла живота му (винаги съм си мислел, че каракачанските овчарки са каракачански, но всъщност те били български). Признавам, малко тъпо се получава, но поне цари задушевна атмосфера! А сред цялата тази псевдо-съветска идилия писателят Димо Райков така и не успява да представи книгата си, защото написаното в нея дразни хората с бетонирани мозъци. Абе на кой му пука за книги? „Ние сме чели, когато е требвАло”.
И тук си позволявам да запитам, ако емигрантите винаги се завръщат, и при положение, че се живее толкова добре в България, къде са изчезнали над един милион души за тези толкова чудесни 20 години на преход от нищото към нищото? Или може би премиерът имаше предвид, че ТОЙ И ПРИБЛИЖЕНИТЕ МУ живеят добре. Но за това пък хептен не може да се говори, защото мизерията на народа и богатството на номенклатурата е най-забранената от всички забранени теми. По цял свят се знае, че в България живеем със символични доходи, подобни на африканските, че държавата позволява Топлофикация да изнудва старците, че се храним със сурогати и т.н., но в същото време премиерът на тази бутафорна държава има наглостта да се хвали с качество на живот, а верните поданици му ръкопляскат одобрително.
Това е то... Завесата пада, Караян е изгубил нишката и концертът остава незавършен.
В заключение - и преди да попадна под градушката от справедливо хвърлени по родоотстъпническо-хейтърския ми сурат камъни – ще изкажа скромното си мнение, че темите-табу са израз на дългата мозъчна промивка, която ни лиши от критична мисъл и естетическо чувство, за да ни превърне накрая в послушно стадо овци. Дори и днес, когато живеем уж в демокрация, си налагаме автоцензура и не умеем да гледаме свободно и трезво на живота си. Склонни сме повече да вярваме на НЛО, върколаци и караконджули, врачки и екстрасенси, защото така е много по-лесно, отколкото да вземем съдбата си в ръце и да мислим за настоящето без предрасъдъци и готови отговори. И всъщност никак дори не сме длъжни да вярваме на Б.Борисов, когато си криви душата и лъже, че въпреки че сме най-бедната страна с най-ниски доходи на глава от населението в Европа (в Хърватия минималната заплата е 385 евро, а средната 1040 евро), ние все пак сме по-щастливи от хърватите. Защото имаме чудесна природа, хубави жени, кисело мляко, свеж въздух, готин премиер, Лили Иванова пее "Детелини, детелини"...
