петък, 29 април 2011 г.

ЖИВЕЕМ ДОБРЕ В БЪЛГАРИЯ И СИ ЗАТВАРЯМЕ УСТАТА


 
Премиерът рече и отсече – добре се живее в България... И толкоз!
Така сме си научени – за някои неща избягваме да говорим, защото не е нужно. Няма смисъл да се обсъждат обществени въпроси, които са толкова очевидни, че направо би било неудобно да го обръщаме на дебат. И за да не се излагаме излишно, а може би и за да не си хабим пипето прекалено, си траем.
От друга страна пък така се живее наистина ако не по-добре, то поне по-лесно. Когато някой те нападне с думи, хоп! Вадиш подходяща поговорка, пасваща на съответната тема-табу, и онзи си затваря устата. Красота! 
Дето има една дума, по този начин постигаме национален консенсус за чудо и приказ! Национален консенсус, подчинен на автоцензурата, в който няколко теми-табу опаковат националната мисъл в подходящ амбалаж, за да я продадат на щанда за национални сувенирчета на зажаднелите за национални измислици пишман патриоти. А излезеш ли от коловоза на правилната мисъл, ставаш различен и хората те недолюбват.
Ето няколко примера за теми-табу, чрез които със сигурност ще предизвикам справедливия гняв на не един или двама комити от бургаското ВМРО :
На първо място сред забранените теми поставям БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ. Сами разбирате, че върху нея се гради не само националният идентитет, но и личният идентитет на много българи, доколкото повечето от нас имат родова памет до едва три поколения назад. Поради тази проста, но достатъчна причина, свещената крава на българската история служи за универсална протеза при нужда от някакъв вид достоен „аз”. По-нататък логиката на сътворените за целта легенди и предания също се налага от самосебе си, а на историята се гледа не понаучному, ами през призмата на личните нужди. И ето че събитията от иначе напълно героичното ни минало се доизкусуряват, доразкрасяват, доизмислят, фантазират, фантазмират, Люси Живкова строи Царевец без да се опира на никакви исторически факти, а самозвани историци разказват за славното минало на прабългарите в централна Азия по времето на динозаврите, превръщайки науката в безподобен фарс, фантасмагория, идиотщина, пародия.
Другата забранена тема е БЪЛГАРСКАТА ПРИРОДА. Тежко и горко на тези, които се осмелят да подложат на сравнение, съмнение или опровержение неземната красота на единствените по рода си Побити камъни или ждрелото на река Ерма. Защото това са все чудеса, пред които Килиманджаро, Мачупикчу, Игуасу, Мон Блан, Тибет, Камчатка, Йелоустоун, исландските гейзери, норвежките фиорди, сибирският отмороз и Северното сияние могат единствено да си направят едно сепуко и да изпият чаша студена вода... Не, никой няма право да оспорва единствената по рода си българска природа. Плажовете са ни най-красивите и въпреки забитите от Дуранкулак до Резово чадъри бият безпроблемно остров Мавриций, Малдивите, Таити, Пукет, Пи Пи айлънд и т.н. Да не говорим за горите, които не само са красиви, но и носят солидни доходи на дървосекача Симеон Сакса. Абе, какъв смисъл има да спорим? Дори и дъщерята на Херберт фон Караян, швейцарка с австрийски произход, защити в авторитетното радио-предаване „Нощен Хоризон” българското, българщината и каракачанската овчарка. Ако в България не беше готино, щеше ли една толкова важна гуспойца да се дотътри от пасбищата на Милка чак у нас? Ами не, ами! 
Само дето не мога да си отговоря на един въпрос... Ако, да речем, Бойко Борисов нападне Либия и направи Триполитания подразделение на Пернишки окръг, ще се превърне ли и пустинята в най-красива пясъчна ивица така, както и Голо Бърдо е неповторим извор на онзи пернишки романтизъм, завладял сърцето не само на написалия най-великия роман за всички времена „Под игото” дядо Вазов, но и на Гоце, Георги Димитров и прочие чудесни хуманисти с малнихера в ръка? Означава ли също, че бившите български териториии из Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини също някога са били най-красиви на света, а сега вече не са, защото го няма бай Симеон Сакса да ги поокастри тук-таме?
Същото се отнася и за българските жени – те са най-красивите, нищо че и всеки друг народ категорично би заявил същото по отношение на собствените си майки, съпруги, дъщери (с изключение на узбекистанците, от чиято уста много пъти съм чувал фразата „хуже чем узбечки нет!”). Но и тук греховната ми душа не може да не зададе един неуместен въпрос... Като са ни толкова хубави жените, защо между 7 и 10% от брутния ни вътрешен продукт се дължи на търговията с бели робини, продавани и експлоатирани като животни? И означава ли това, че ако дадем български паспорти на узбечките, те ще станат красиви като слънчев ден през май с чуруликащи пилета и ще можем да ги пратим по булевардите на западните столици да надуват брутния ни вътрешен продукт със свежа валутка, докато дебеловратите сутеньори си пият кафето на тяхна сметка из чудесните български курорти?
Никой никога не трябва да си помисля дори да изкаже своеволно мнение и по повод БЪЛГАРСКАТА МУЗИКА  – фолклорът ни е абсолютно автентичен и съвсем леко дооправен от Филип Кутев, носиите ни са перфектни, неравноделките са неповторими и т.н. И онези, които са зърнали подобни неща в съседни или по-далечни държави, със сигурност заявяват, че другите просто са заимствали, разбирай крали, от нас. Така ни откраднаха и сиренето, и ракията, и тутманика.
Според наложената мисъл дори и в КОМУНИЗМА има хубави неща, от които не само не можем, но и не бива да се отказваме. Така например Лили Иванова е светъл пример за непреходност в посредствеността – нито умее да пее, нито композира, нито пише текстове, но всички млъкват, когато стане дума за нея или за някой друг хрантутник на тоталитаризма.
В торбата с анти-българските клевети имам и още едно такова табу, за което из официалните медии единствен писателят Димо Райков се осмелява да говори, когато наистина го оставят да говори. Става дума за ЕМИГРАЦИЯТА и за посевместните измишльотини на тази тема. От една страна емигрантите лъжат, че зад границата е рай и разпространяват грешни информации за невероятни заплати и реки от мед и масло по водосточните тръби, а в България пък  разправят точно обратното – видиш ли, у нас по думите на Б.Борисов „си живеем добре” , а в чужбина емигрантите ни страдат като скотове. И другата лъжа, разпространявана съвсем официално в ефир от разни агенти на ДС като водещия на „Нощен Хоризонт”, гласи, че българите заминавали зад граница, но неизменно се завръщали, защото навсякъде е хубаво, но в родината е най-хубаво (виж табу 1 и 2, както и изказванията на Б.Борисов в Хърватия), на което пък госпожица Караян усърдно ръкопляска, а присъстващият в студиото развъдник на каракачански песове тихо подлайва от удоволствие при мисълта за кучешката топлина, обляла живота му (винаги съм си мислел, че каракачанските овчарки са каракачански, но всъщност те били български). Признавам, малко тъпо се получава, но поне цари задушевна атмосфера! А сред цялата тази псевдо-съветска идилия писателят Димо Райков така и не успява да представи книгата си, защото написаното в нея дразни хората с бетонирани мозъци. Абе на кой му пука за книги? „Ние сме чели, когато е требвАло”.
И тук си позволявам да запитам, ако емигрантите винаги се завръщат, и при положение, че се живее толкова добре в България, къде са изчезнали над един милион души за тези толкова чудесни 20 години на преход от нищото към нищото? Или може би премиерът имаше предвид, че ТОЙ И ПРИБЛИЖЕНИТЕ МУ живеят добре. Но за това пък хептен не може да се говори, защото мизерията на народа и богатството на номенклатурата е най-забранената от всички забранени теми. По цял свят се знае, че в България живеем със символични доходи, подобни на африканските, че държавата позволява Топлофикация да изнудва старците, че се храним със сурогати и т.н., но в същото време премиерът на тази бутафорна държава има наглостта да се хвали с качество на живот, а верните поданици му ръкопляскат одобрително.
Това е то... Завесата пада, Караян е изгубил нишката и концертът остава незавършен.
В заключение - и преди да попадна под градушката от справедливо хвърлени по родоотстъпническо-хейтърския ми сурат камъни ще изкажа скромното си мнение, че темите-табу са израз на дългата мозъчна промивка, която ни лиши от критична мисъл и естетическо чувство, за да ни превърне накрая в послушно стадо овци. Дори и днес, когато живеем уж в демокрация, си налагаме автоцензура и не умеем да гледаме свободно и трезво на живота си. Склонни сме повече да вярваме на НЛО, върколаци и караконджули, врачки и екстрасенси, защото така е много по-лесно, отколкото да вземем съдбата си в ръце и да  мислим за настоящето без предрасъдъци и готови отговори. И всъщност никак дори не сме длъжни да вярваме на Б.Борисов, когато си криви душата и лъже, че въпреки че сме най-бедната страна с най-ниски доходи на глава от населението в Европа (в Хърватия минималната заплата е 385 евро, а средната 1040 евро), ние все пак сме по-щастливи от хърватите. Защото имаме чудесна природа, хубави жени, кисело мляко, свеж въздух, готин премиер, Лили Иванова пее "Детелини, детелини"...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 26 април 2011 г.

Чернобилският ад празнува рожден ден, а заедно с него играят хоро и виновниците за катастрофата

На днешната дата преди четвърт век Европа бе поразена от най-голямата ядрена катастрофа в съвременната човешка история. Става дума за замърсяване, надвишаващо 200 пъти атомната атака над Хирошима... Жертвите са стотици хиляди, но точни данни за тях нямаме, тъй като СССР се постара да скрие истината. Данни за замърсяването в България, до която тогава достигнаха и така наречените „горещи частици”, също няма.

За сметка на това обаче имаме данни за хората, които не само скриха истината от нас, но и ни пратиха да манифестираме под радиоактивния дъжд. Същите тези хора забравиха също така да ни снабдят с йод, както и да ни предупредят да избягваме силно заразените с радиация продукти. Ако искаме да направим сравнение с други държави в горе-долу същия политико-тоталитарен контекст като България по онова време, можем да кажем, че в така създалата се ситуация след катастрофата в Чернобил дори и извергът Чаушеску не постъпи толкова жестоко с румънците, както бай Тошо постъпи с нас.

Можем също така да кажем кой сложи паметник на бай Тошо в Правец и кой иска да строи ненужен АЕЦ в Белене. Същите хора сега ни управляват по същия нескопосан и вреден начин, както това се правеше и тогава от политбюро на ЦК на БКП.

(снимка от откриването на паметника на Тодор Живков...)

А ето какъв текст би трябвало да напишат на паметника онези, които жалеят за бай Тошо и гледат толкова тъжно от горната снимка :

На бай Тошо,

Селски тарикат от Правец ,

Неграмотен овчар,

Вреден простак,

Лъжец и убиец,

Интригант и кукла на конци,

Верен слуга на Москва,

Вожд и учител на цяла шайка разбойници.

Винаги ще помним твоята мерзост и ще робуваме на чужди интереси!

От опечалените ти последователи-овци с благодарност за радиацията и комунистическия режим





Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 11 април 2011 г.

ИСТИНАТА ЗА ЕМИГРАНТСКИЯ КРЪВОИЗЛИВ – ОТКЪДЕ ИДВАМЕ, КОИ СМЕ, КЪДЕ ОТИВАМЕ...



Излезе новата книга на Димо Райков „Кестени от Париж”. В нея авторът продължава да разказва за българската диаспора във френската столица, засягайки уж неволно най-болната от всички горещи теми в съвременната ни история.

Защото данните са категорични – за последните десет години и без това мъничкият български народ се е стопил с 500 000 души. Половин милион бройки липсват, изчезнали са, изпарили са се яко дим... Демографи, социолози и врачки се надпреварват да обясняват причините за тази нова национална катастрофа, политици се кахърят около липсата на „поле за изява на младите хора”, а цялото общество се вълнува от идеи за реформи, революции и Второ пришествие.

Всичко това обаче са приказки на вятъра, които по никакъв начин не предлагат отговор на въпроса за непрестанния емигрантски кръвоизлив. Защото хората не изчезват безследно, ами просто емигрират, чупят се, плюят си на петите. Така че обявените за „мъртви души” наши сънародници всъщност са съвсем живи и дори живеят втори живот зад граница.

Именно за тези хора ни разказва с вдъхновение и съпричасност писателят-емигрант-блогър Димо Райков в книгата си „Кестени от Париж” – шепа разкази за българите зад граница, от които ще разберете, че всъщност терминът „емиграция” е изключително мъглив и неподходящ, защото в него не се съдържа онази многоликост, изтъкана от всякакви съдби, започнали из различни краища на родината и достигнали чак до Франция.

Без съмнение познавате поне няколко такива хора, а може би и у вас самите се таи един такъв човек - потенциален емигрант, който при определени условия би взел съдбовното решение да замени родината за един непознат и често враждебен свят, където обаче се надява да възроди мечтите си и да започне всичко отначало.

Димо Райков посвети на баща си един от разказите в новата си книга. На снимката ги виждате двамата заедно на разходка с корабче по Сена


Както „Кестени от Париж”, така и другите книги на Димо Райков от изключително популярната му парижка поредица представляват обективен етюд на причините за емиграция, които са разнообразни, но и съвсем логично спазват един елементарен човешки принцип – „Човек от хубаво не бяга”. Всеки наш сънародник е занесъл със себе си в чужбина изключително тежък товар от болка, немотия, неправда, огорчение, разочарование, унижение... Всеки искрено съжалява не толкова за непосилния избор, колкото за предизвикалите го причини. И разбира се, всеки съжалява за родината си и би искал и тя да му предостави втори шанс, без обаче да си прави илюзии за истинското отношение на българското общество към емиграцията.

Защото, още веднъж повтарям, обективен поглед за проблемите на българите не само зад граница, но и в самата България, липсва. Липсва най-вече съпричастност, състрадание и уважение към обикновения човек. Липсва елементарно човешко разбиране. И затова често българите се чувстват емигранти в собствената си родина, а бягството зад граница е бягство от собствения си първообраз на онеправдан и ощетен роб в едно несправедливо общество.

Героите на Димо Райков са болезнено реални, защото често са вдъхновени от действителни случаи, но и най-вече защото търсят единствено щастието. Повечето от тях не забогатяват зад граница и не се прочуват, но за сметка на това откриват щастието да живеят свободни.

И всичко това се случва в Париж – град на Светлината, изживял през хилядолетията същата битка за свобода, която водят ежедневно и българските емигранти.

„Париж! Париж е осквернен! Париж е пречупен! Париж е измъчен! Но Париж е свободен! Освободи се сам, чрез собствения си народ...!”

Преди да хвърлим сетния камък върху нашите сънародници зад граница, нека си припомним тези думи на генерал де Гол, които и днес звучат със същата сила и илюстрират с небивала яркост чувствата и мислите на българските емигранти.

Прочетете книгата на Димо Райков, българската емиграция заслужава поне това уважение!

......

Интересни линкове :

Димо Райков със световноизвестни писатели

„Парижки Кестени” на издателския сайт

Блогът на Димо Райков

Вторият блог на Димо Райков

Представяне на книгата в Актуално


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 6 април 2011 г.

ДНЕС Е ЕДИН ХУБАВ ДЕН ЗА ПОДАВАНЕ НА ОСТАВКА



Ледът се пука, господа съдебни заседатели! Маските паднаха, а отзад лъсна истинското лице на премиерската мисия – да даде кесаревото кесарю. България е руска губерния и ще си остане такава, а правителството отдава почест пред другарите от Москва. Както обикновено. И пак ни продадоха на Москва. Както обикновено.
Защо все на Москва? Не може ли веднъж на някой друг да ни дадат? Просто ей-тъй, за разнообразие...
Хората си мислят, че Б.Борисов се изказва неподготвен, а всъщност той изрича на висок глас онова, което Москва тайничко си мисли. Б. Борисов е перископът на руската подводница в Европа. Така беше за Либия, за Европа, за всичко. Сега пък и за АЕЦ Белене – народът седи и се чуди, уж след катастрофата във Фукушима всички разумни държавни глави се замислиха за постепенно излизане от ядрената енергетика, Меркел категорично заяви желанието си да затвори всички ядрени реактори, дори и французите с техните 58 реактора, произвеждащи 76% от електричеството им, започнаха обществен дебат за нуждата от ядрена енергия... Единствено българското правителство заби в обратна посока. И то по особено категоричен и долен начин. Чрез лъжа.
Защото разпространеното в медиите съобщение за договор, подписан от шефа на НЕК и задължаващ България да строи АЕЦ с руснаците не е нищо друго освен долна лъжа. Как е възможно здравомислещи хора да си помислят дори за миг, че един шеф на предприятие е способен да представя държавата при подписването на междуправителствени споразумения, касаещи основата на държавната икономика и съответно на държавната сигурност? Как е възможно един обикновен шеф на предприятие да зароби цяла страна с дългове и строеж на никому ненужна атомна бомба? В чий интерес ще строим? Отговорът е очевиден – България пада отново под чуждо иго, а Красимир Първанов изпълнява ролята на кирлив пешкир, с когото правителството си избърсва ръцете.
И нека всички да благодарим на Бойко Борисов за вярното обслужване на руските интереси.
Сега, когато съмненията отстъпиха място на обективната констатация, можем спокойно да заявим, че Борисов е недостоен държавник и да поискаме да си подаде оставката. До гуша ни е дошло да ни управляват руски наемници!

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)