понеделник, 11 април 2011 г.

ИСТИНАТА ЗА ЕМИГРАНТСКИЯ КРЪВОИЗЛИВ – ОТКЪДЕ ИДВАМЕ, КОИ СМЕ, КЪДЕ ОТИВАМЕ...



Излезе новата книга на Димо Райков „Кестени от Париж”. В нея авторът продължава да разказва за българската диаспора във френската столица, засягайки уж неволно най-болната от всички горещи теми в съвременната ни история.

Защото данните са категорични – за последните десет години и без това мъничкият български народ се е стопил с 500 000 души. Половин милион бройки липсват, изчезнали са, изпарили са се яко дим... Демографи, социолози и врачки се надпреварват да обясняват причините за тази нова национална катастрофа, политици се кахърят около липсата на „поле за изява на младите хора”, а цялото общество се вълнува от идеи за реформи, революции и Второ пришествие.

Всичко това обаче са приказки на вятъра, които по никакъв начин не предлагат отговор на въпроса за непрестанния емигрантски кръвоизлив. Защото хората не изчезват безследно, ами просто емигрират, чупят се, плюят си на петите. Така че обявените за „мъртви души” наши сънародници всъщност са съвсем живи и дори живеят втори живот зад граница.

Именно за тези хора ни разказва с вдъхновение и съпричасност писателят-емигрант-блогър Димо Райков в книгата си „Кестени от Париж” – шепа разкази за българите зад граница, от които ще разберете, че всъщност терминът „емиграция” е изключително мъглив и неподходящ, защото в него не се съдържа онази многоликост, изтъкана от всякакви съдби, започнали из различни краища на родината и достигнали чак до Франция.

Без съмнение познавате поне няколко такива хора, а може би и у вас самите се таи един такъв човек - потенциален емигрант, който при определени условия би взел съдбовното решение да замени родината за един непознат и често враждебен свят, където обаче се надява да възроди мечтите си и да започне всичко отначало.

Димо Райков посвети на баща си един от разказите в новата си книга. На снимката ги виждате двамата заедно на разходка с корабче по Сена


Както „Кестени от Париж”, така и другите книги на Димо Райков от изключително популярната му парижка поредица представляват обективен етюд на причините за емиграция, които са разнообразни, но и съвсем логично спазват един елементарен човешки принцип – „Човек от хубаво не бяга”. Всеки наш сънародник е занесъл със себе си в чужбина изключително тежък товар от болка, немотия, неправда, огорчение, разочарование, унижение... Всеки искрено съжалява не толкова за непосилния избор, колкото за предизвикалите го причини. И разбира се, всеки съжалява за родината си и би искал и тя да му предостави втори шанс, без обаче да си прави илюзии за истинското отношение на българското общество към емиграцията.

Защото, още веднъж повтарям, обективен поглед за проблемите на българите не само зад граница, но и в самата България, липсва. Липсва най-вече съпричастност, състрадание и уважение към обикновения човек. Липсва елементарно човешко разбиране. И затова често българите се чувстват емигранти в собствената си родина, а бягството зад граница е бягство от собствения си първообраз на онеправдан и ощетен роб в едно несправедливо общество.

Героите на Димо Райков са болезнено реални, защото често са вдъхновени от действителни случаи, но и най-вече защото търсят единствено щастието. Повечето от тях не забогатяват зад граница и не се прочуват, но за сметка на това откриват щастието да живеят свободни.

И всичко това се случва в Париж – град на Светлината, изживял през хилядолетията същата битка за свобода, която водят ежедневно и българските емигранти.

„Париж! Париж е осквернен! Париж е пречупен! Париж е измъчен! Но Париж е свободен! Освободи се сам, чрез собствения си народ...!”

Преди да хвърлим сетния камък върху нашите сънародници зад граница, нека си припомним тези думи на генерал де Гол, които и днес звучат със същата сила и илюстрират с небивала яркост чувствата и мислите на българските емигранти.

Прочетете книгата на Димо Райков, българската емиграция заслужава поне това уважение!

......

Интересни линкове :

Димо Райков със световноизвестни писатели

„Парижки Кестени” на издателския сайт

Блогът на Димо Райков

Вторият блог на Димо Райков

Представяне на книгата в Актуално


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

4 коментара:

  1. В крайна сметка емиграцията е една от изявите на свободата. Човек може да избира къде му е добре да живее и да отиде там. Или пък да прецени къде не му е добре и да си вдигне чукалата. Ето това вече е проблем и минава границата на свободния избор, защото представлява своебразен вид принуда. И си мисля, че именно второто е основния движещ мотив за съвременната българска емиграция. Накратко казано, тук ще цитирам себе си с нещо написано онзи ден:

    "След двадесет и няколко години преход, българинът мрази двата фундамента на развития западен свят, към който по правило винаги се е стремял. Това са капитализма и демокрацията. Болшинството от българите мразят тези две неща и виждат в тях причнината за проваления им живот.
    Демокрацията успя да се случи и да заработи идеално през тези две десетилетия. И въпреки, че принципът й на действие е елементарен, тя се оказа в ролята на високотехнологична IT играчка в ръцете на неандерталец. Българинът за двадесет години не се научи да я употребява правилно и продължава да отказва да се научи.
    Капитализмът успя да се развие и да заработи, но в най-лошата си възможна форма - големи частни монополи и обслужващи ги законодатели. Нашият капитализъм е нещо средно между онова, което е ставало в края на 19 век в САЩ и онова, което се случва днес в Русия."


    Някои българи си знаят какво искат и в каква държава им е мястото и именно те емигрираха съзнавайки, че в България няма скоро да ивдят онова, което са чакали толкова време. Други като мен все още не са запалили гумите, но и това е до време. А основната маса на неудовлетворените от начина, по който се случиха нещата, бълнува за социализма. Жалко е, но е обяснимо. Все пак до преди две поколения четирима от всеки пет българина живял на село и нещата може да поемат в една друга посока, когато се оформи първото масово градско поколение на хора родени, израстнали и възпитани в града без всяка седмица да тичат на нивата. Не, че е лошо да се копа, но за всеки влак си има пътници и е нереалистично да се очаква, че хората с галошите и мотиките биха могли да поддържат и едно адекватно гражданско поведение, тоест да поемат отговорността за контрола по организацията и управлението на всички сфери на обществения живот (на обществения, а не на чуждия).

    ОтговорИзтриване
  2. Цитатът от Дьо Гол е смехотворен пример за представяне на желаното за действително. Може да стимулира въображението, но е далеч от истината. Тя рядко е подходяща за лозунги.

    ОтговорИзтриване
  3. Балтазаре, напълно съм съгласен с теб, Забравил си само да цитираш онази категория хора, които изкупват парвенющината и нечестния социален възход, кривейки си душата с изказвания за "чудесните" условия на живот в България. Т.е. неуспелите там неминуемо са лузъри, а успелите са гиганти на мисълта и уменията. Е да, ама не е така.

    Спас Колев, разбирам за какво намекваш, дори не е нужно да навлизаш в обяснения за Блицкрига, десанта в Нормандия и т.н. Само че думите на де Гол са поетични и искрени, а Париж ще остане завинаги символ на свободата, нищо че Франция е била окупирана от нацистите. (А за България пък руснаците все още твърдят, че е шеснадесетата ССР...)

    ОтговорИзтриване
  4. Във Франция демокрацията се гради стотици години и все още се променят нещата. Българите бягат от държавата. Тук остават много малко хора, които да са лидери и да пледират за демокрация. Така, че не знам докога ще съществува омагьосаният кръг. Всъщност не спирам да вярвам, че хубавото винаги предстои!

    ОтговорИзтриване