петък, 1 април 2011 г.

КОГАТО МУЗИКАТА СВЪРШИ, ВСИЧКО УГАСВА ЗАЕДНО С НАС

Ограбиха ме! Не сега, не в къщи. Откраднаха ми момчешката мечта.

Това се случи преди много години, в началото на пъкления преход. Тогава в Тексас се гордееха със Стиви-Рей, в добрата стара Англия боготворяха Бавната ръка, а ние в окръжното градче *** си имахме нашия Иван (1) – местната рок звезда. Иван беше чудесен китарист и, смея да твърдя, в родината на Орфей никой не можеше да се мери с неговия талант - нито старите хиени-номенклатурчици, доживели до наши дни с подаянията на Партията, нито новото поколение ентусиасти, които съвсем скоро щяха да бъдат пометени от вакханския, всеунищожаващ вихър на поп-фолка и удавени в пиянство и наркотици. Това всъщност е разказ за началото на края и за кражбата на едно поколение.

Беше гадно и мръсно, също толкова гадно и мръсно, колкото и сега, но с тази разлика, че тогава бяхме все още наивни и в очакване на новото време. И всички се надявахме на нещо неочаквано хубаво и универсално като рекламите по телевизията. Все едно бяхме прескочили от другата на страна на стената, откъдето ни чакаха с отворени обятия. И през ум не ни минаваше, че никой не ни ще такива мърляви и бедни, защото все още не бяхме осъзнали, че има и една друга, материална страна на проблема. И затова основното ни занимание беше музиката, а най-удачният способ за интеграция в този чудесен, нов свят се изразяваше в слушането й в компанията на други млади хора.

Нашето мини-общество бе разделено на две – от едната страна стояха музикантите в целия си блясък, а от другата се събираше стадото на слушащата публика. От едната страна лъхаше на снизхождение, а от другата на неподправена завист. Само че двете групи бяха жизнено зависими една от друга и затова се оплитаха в постоянната игра на „обича ме-не ме обича”, събираха се, обсъждаха, имаше и дразги, и хвалби, а животът беше мелодичен и пълен с живец.

В центъра на този музикален свят стоеше нашият Иван – истински китарен герой с дълга коса, високи маратонки, тесни дънки, кожено яке и прочие атрибути на всеки себеуважаващ се музикант. Най-ценното в него обаче беше музикалната му дарба – Иван умееше да свири всичко на всички световно известни рок групи. Освен това не пиеше, не пушеше и не говореше мърсотии. В общи линии сигурно повечето от момичетата в онази шантава епоха си представяха именно по този начин белия принц на красив кон... Или обратното – в зависимост от личните предпочитания на всяка кандидат-принцеса. Факт е, че повечето девойки даваха мило и драго да са в компанията на Иван. И съвсем естествено всички му завиждаха, Иван заемаше прекалено много място както на сцената, така и в сърцата на нежния пол. Наистина беше дразнещо – всяка изсвирена нота предизвикваше овации, всеки негов поглед или дума бяха повод за коментари сред простосмъртните наоколо.

Иван се прочу и стана музикант от национално значение, виждахме го на сцената до местни и световни величия, дори и на онзи афиш „Времето е наше” се беше наредил заедно с цялата соц.естрада и всички млади музиканти... Даваха го и по телевизията в различни предавания и реклами - в една от тях рекламираше известна марка бира, а той всъщност пиеше само кола, което също бе повод за общоградски размисли и обсъждания. Издигна се нашият Иван, но не се наду, както някои упорито разправяха, ами просто предпочиташе да си мълчи, защото вместо него говореше заслужената слава. В знак на победа над прокобата, тегнеща над окръжното градче ***, Иван се сдоби с някаква луксозна джипка, с която доразби сърцата на мадамите и автоманиаците от целия регион. И всички донякъде се поуспокоиха, когато в натрупания сняг джипката не успя да вземе един завой и се заби в най-близкото дърво – от една страна Иван беше невредим, а от друга джипката беше извън строя за неопределено време и девойките може би щяха да ни обърнат малко внимание и на нас, онеправданите и лишени от китарен талант и джипка средностатистически пубери.

Годините бавно минаваха, а рокът тъпчеше на едно място и все около Иван, промяна в социалната тегоба нямаше, но в негово лице виждахме надеждата и конкретния пример за успял чрез таланта и страстта си млад човек.

Постепенно взе да се смрачава и както в очите, така и в сърцата започна да нахлува онзи страх, онзи ужас от закъсняващото бъдеще и от необратимото тлеене на мечтите. Дните изтичат, а съдбата не ни дарява с нищо ново, с нищо позитивно, с нищо красиво.

И точно тогава музиката свърши и светлините напълно изгаснаха. В един студен декемврийски ден на проклетата 1995 г. всички в градчето се вцепениха от покъртителната новина. Иван е катастрофирал. Оставил приятелката си да подкара новия автомобил... Във владайския сняг колата излязла от пътя... Момичето е със сериозни наранявания, а Иван бере душа с тежка фрактура на черепа. Иван умира! Приятелите му се мобилизират да даряват кръв, информацията се предава от уста на уста, цялата общност от аутсайдери е притихнала в очакване на най-лошото.

Иван все пак оживява. Прекарва дълги месеци в болница на животоспасяващо лечение, след това на рехабилитация. Когато обаче се завръща най-сетне сред своите, вече нищо не е същото. Младежите пак го срещат на улицата и с радост установяват, че преодолява все по-дълги разстояния, питат го как е, всеки ден чакат от него да излезе Магията... Но това вече не е Онзи Иван, ами Този, по чийто пример цяло едно поколение преживя младините си под знака на горчивото разочарование. Редом с Иван крачеха и младите хора, уморени и смачкани, изпълнени с болка и обида. Вследствие на травмата организмът на Иван вече не беше в състояние да произвежда музикалната храна, от която черпехме сили, и съвсем логично всичко се разпадна. Едновременно с тези събития огромен брой младежи напуснаха града и страната, разпиляха се навсякъде, отнасяйки със себе си и спомена за нелепата съдба на нашия Иван.

Тогава си мислех, че едва ли реалността би могла да е по-грозна и по-несправедлива, но всъщност всеки от нас знае, че по-лошо винаги може да стане. Или дори е било. Спомних си също за Сашо Сладура – онзи брилянтен цигулар, убит по зверски начин в комунистически концлагер. Смъртта му щеше съвсем казионно да се впише в листата на жертвите на тоталитаризма, ако преди да го убият палачите не бяха отрязали пръстите на музиканта. По този начин Сашо Сладура се превръща в мъченик и символ на погубената България, в която жестокостта е надминала фазата на простото физическо убийство. В България умеем да убиваме изкуството и творците, а в това се изразява и висшият продукт на едно общество, достигнало до разцвета на своята мерзост.

Дълго време след това в разговор със стар приятел споменах за чудесната музика на Иван, която толкова ми липсва, както и за невероятната несправедливост, която ни лиши от нея.

- За каква катастрофа говориш? – прекъсна ме нервно моят приятел. - Иван никога не е катастрофирал, тези приказки ги разправяхме, за да не му навлечем допълнителни неприятности и да не се върнат ония изроди, които убиха гениалния музикант, а на нас ни оставиха само черупката, бродеща наоколо да ни напомня колко сме нещастни и самотни без музиката... Тогава Иван се беше запознал с една невероятна красавица, в която неизбежно се влюби. За жалост към нейното благоразположение се стремеше и известен главорез. И мутрите предупредиха Иван да се държи далече от нея, но за жалост той нехаеше, показа им среден пръст и продължи да живее опасно. Малко след това са ги причакали и пребили почти до смърт. На момичето също е нанесен побой, но състоянието на Иван беше критично, защото комай просто са искали да го убият. Знаеш, че оживя по чудо. Господ го спаси, за да му покаже, че и без китарата го обича. Иван е жив, а изчезнахме ние, цяло едно ненужно поколение с ненужни мечти и таланти, заместено от славитрифоновщината в държавата Булгаристан.

Трудно ми беше да повярвам, но скоро започнах да си припомням откъслечни фрази и подмятания, които би трябвало да ме насочат към истината. Обаче погледнем ли веднъж истината в очи, губим надеждите си завинаги. Така и Орфей погледна зад себе си и бе осъден повече никога да не види Евридика.

Легендата не спира дотук. И до ден-днешен някогашните младежи продължават да срещат Иван и да говорят с него в царството на мъртвите под открито небе. Той е все така интересен събеседник, който би ви разказал интересни подробности за Милена Славова или Васко Кръпката, за срещите си с великани на рока или тънкости в изпълнението на някое и друго известно рок парче. Само че колкото повече говорите с него, толкова по-голяма е болката ви за опропастените години и несбъднатите момчешки мечти. Защото цяло едно поколение бе обречено, обезверено и съсипано, а редом с него изчезна и цял един свят, заместен с жалката палячовщина на псевдо културата в това псевдо общество без творество, в което вече не можем да си завиждаме, защото нямаме за какво да завидим. Празнуват единствено палачите на Иван, а ние, ограбените му слушатели, се мъчим да дочуем в ехото на сълзите си отговора на единствения останал въпрос. А сега, когато музиката свърши, ние живи ли сме още?

....

(1) Името е променено


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

10 коментара:

  1. Това са същите,които са убили Сашо Сладура.Нали мутрите ги създаде ДС.

    ОтговорИзтриване
  2. Абсолютно съм съгласен. От 9.09.44 до днес няма никаква промяна.

    ОтговорИзтриване
  3. Катастрофата е тъжен факт и никой никого не е пребил в тази история. На какво е подчинен животът, на справедлива логика, на случайност или на мистична предопределеност не знам, но Иван понася достойно съдбата си.

    ОтговорИзтриване
  4. Сигурен съм, че прототипът на героя в моя разказ понася достойно съдбата си, както впрочем и всички ние носим кръста си като него. Иначе катастрофата също е реална, само че засяга цяло едно поколение, смачкано от политици, групировки и бандити от всякакъв род и подобие. Просто метафората ми се стори прекалено удачна, за да я подмина.

    ОтговорИзтриване
  5. Не мога да се съглася, че поколението е смачкано и катастрофирало. Примерите са пред мен, това са живи, действащи, реализирани по един или друг начин хора от същото поколение. Докато продължаваме да се възприемаме като жертви на системата и обстоятелствата и не поемаме собствената си роля и отговорност за това, което се случва в живота ни, ще бъдем жертви във всяка една система, колкото и демократична да е тя. Без значение в коя точка на света сме.

    ОтговорИзтриване
  6. Анонимен, радвам се за твоите примери, които обаче по никакъв начин не обясняват защо хората масово напускат страната. Аз също имам много примери за реализирали се хора от моето поколение, НО ЗАД ГРАНИЦА. Както виждаш, ние не сме жертва на "всяка една система", ами само на нашата собствена.

    И колко казаха (след лека подправка на цифрите де...)са се изнесли за последните 10 години? Само половин милион? Нищо работа! Мерси все пак за... хъм... авторитетния коментар!

    ОтговорИзтриване
  7. Изразих лично мнение, което по ред причини не съвпада с твоето. Не виждам проблем тук. Иронията ти е излишна. Искаш да си жертва? Ами бъди, явно те кара да се чувстваш добре. Хората, за които говоря, са в България. А тук, където живея, има достатъчно много примери за тотално нереализирани хора и то в една от най-успешните социални и политически системи в света. Как мислиш, защо? Прави си, точно това е въпроса - защо българите си хващат шапките и напускат, а тези тук не? А правилният отговор на този въпрос ще започне лека-полека да ни измъква от блатото на собствените ни лайна. Достатъчно 'авторитетно' ли го казах? Няма нужда да ми благодариш.

    ОтговорИзтриване
  8. Авторитетно - хич, наивно-вулгарно - да.
    И не, не се чувствам жертва. Жертви са онези мои приятели, които умряха като кучета съвсем млади, закопани като добитък, без аутопсия и без разследване, жертви са и всички онези граждани, окрадени институционално чрез съвсем легален държавен рекет, жертви са и всички онези пенсионери, живеещи със смешни пенсии, жертви са и... Да изброявам лли всички форми на измама? Образование, здравеопазване, правосъдие... Именно от уважение към жертвата на цял един народ не би трябвало да цитираме България като възможен за прилична екзистенция свят.

    Иначе мнение има всеки. Доколко то е меродавно обаче, това може да го оцени единствено съвестта ни.

    ОтговорИзтриване
  9. Ще се съглася напълно само с последното изречение. Но пък смятам, че не е искрено, за разлика от останалите ти претенции, Сандо. За финал ще ти цитирам нещо, което приемам и за своя истина: "В българската, в балканската природа има огромна доза греховност и много малко енергия за покаяние." Убедена съм, че докато опяваме страната, народа и съдбите си, нищо добро няма не само да се случи, но и да се зададе на хоризонта. Толкова от мен, бъди здрав.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Моите аплодисменти за точния и ясен отговор към анонимен!

      Изтриване