понеделник, 4 април 2011 г.

ПЛЕШИВАТА МАДОНА НА НЕСБЪДНАТИТЕ СЪДБИ





Всичко тече, всичко се променя. И емигрантският поток тече ли, тече, а все не изтича...
Цели тълпи наивници си плюят на петите и изоставят тази толкова мила родина в ръцете на една банда сатрапи.
Предатели ли са? И защо вярват на разказите за Обетован Запад? Толкоз трудно ли се живее в родината на Ботев и Левски, че хората си тръгват с по-голяма охота, отколкото са напускали страната си по Турско? Или всъщност емигрантите са част от световната конспирация, решила да види сметката на българщината, защото българите са най-умните на света, българките са най-красивите, Искъро е най-длибок, а от Витоша по-високо нема. Епа нема. Затова разумни гласове, съчетани в полифонията на Подуянските баби, споделят скромното си мнение, че емигрантите са изменници, родоотстъпници, ренегати, предатели и подли страхливци. И са нагли при това – пеят бабите -, идват да те заливат с нравоучение! Те, дето до вчера гащите не можеха да си вържат, сега се хвалят как се били „уредили”, работели били. Вадят пари, фукат се и демонстрират пренебрежение към всичко българско и родно, дори и към кебапчетата, шльокавицата, салатата от домати, краставици, домати с краставици или домати с краставици и сирене... Ама ги знаем ние тях – продължават все така бойко бабите -, спят под мостовете и храстите в западните столици, немили-недраги, сънуват родината в студените зимни нощи, обаче не искат да се върнат, защото... Да, защо не искат да се върнат? Наистина ли са толкоз глупави? В България не ядем хора, ами салата от домати... И краставици... Със сирене от палмово олио...
По времето на недостроения комунизъм си мислехме, че емиграцията е нещо като клинична смърт – емигрантите трудно се връщаха в нашия безподобно красив и високонравствен свят и обикновено завръщенците приличаха на червените зомбита, които ни управляваха. Тогава зад граница всъщност се подвизаваха само най-висши другари, които съвсем логично се прибираха в полите на Партията, когато тя ги отзовеше. Невъзвръщенците пък бяха смъртни врагове и въобще нямаше смисъл да се завръщат, гадовете мръсни.
Сега обаче е различно. Сега всеки може да опита късмета си в чужбина, ако късметът в родината му докарва само ядове. И понеже човек живее по-добре, когато все пак има надежда за развитие, дори и студуващите в палатките из Венсенския лес българи се чувстват по-добре така – свободни сред чужбинската немотия. Мнозина от тях няма да сполучат и ще се приберат след време в родината с разкази за отвратителните условия и трудностите, с които са се сблъсквали. Но има и щастливци, родени под добра звезда, чийто криволичещ път достигна в крайна сметка до мечтания живот в покой с другите и себе си.
Прилагам няколко примера с мои най-близки приятели :
***
Едни от първите ми спомени са свързани с него – Емо от съседния вход. Висок, рус и снажен, винаги привличаше погледите на момичетата, а и той ги попоглеждаше, но предпочитеше приключенията пред ласкавата им компания и затова ни въвличаше винаги в детски лудории. А и ние с охота го следвахме в набезите над чуждите череши и съдбовните мачове срещу съседния квартал, които обикновено се превръщаха в масов боксов турнир без медали. И до ден-днешен, когато се прибирам в родния град, имам усещането, че Емил ще изскочи зад някой ъгъл и ухилен до уши ще извика „Момчета, хайде да ви водя до едно място!” И след това многозначително ще размаха ключовете от раздрънкания москвич на баща си... Тайнствената мисия обикновено се оказваше риболов по течението на Струма или печене на картофи нейде из Витоша, а при скорост над 50 км/ч седящият до шофьора пътник трябваше здраво да държи предния капак на таратайката, за да не се отвори ненадейно...
Много време мина оттогава, пътищата ни се засичаха все по-рядко и по-рядко, москвичът хвана бурени на паркинга зад блока. Емо стана бизнесмен и замина за ЮАР. Аз също заминах и получавах откъслечни новини за старите си приятели – след едногодишен престой на африканския континент Емо се завръща в България и завърта бизнес с дрехи. Известно време държи щанд в НДК, но успоредно с икономическите сътресения и животът му преминава през стадии на възход и падение. Развежда се веднъж, след което се жени наново, празнува раждане на син. Но бизнесът пропада и Емо отново започва да крои планове за емиграция.
И като ви казвам, че светът е малък, а вие не ми вярвате! Познайте кого срещнах при единственото си пътешествие в ЮАР? Моят приятел от детинство, Емил, по-известен с прякора Емил Гущера, славният прелъстител на всички квартални красавици и похитител на москвичи! Гледаше със съмнение един песоглавец (мандрил ли беше, павиан ли) който явно искаше да му отнеме сладоледа – в националния парк „Нос Добра надежда” е пълно с такива маймунеци. И пак по същия начин, Емо ме прегърна през раменете и ме задърпа към опашката пред лифта. Там любезно си представихме взаимно половинките, след което го ударихме на лаф. Емил беше горд собственик на ранчо близо до националния парк „Крюгер”, където приемаше заможни туристи, дошли на екзотична разходка из прекрасната южноафриканска природа. Бизнесът с дрехи не ми се отдава, каза Емо, но виж, природата наистина ме влече. При първия си престой тук се влюбих в Африка и дори занесох видео касета на приятелчетата в родината, за да им покажа какво чудо на чудесата е да отидеш на сафари сред лъвове и леопарди, антилопи, биволи и носорози... Смяха ми се, умряла работа било да се зяпат животинки. След като всичките ми планове пропаднаха и съратниците ме обраха до шушка, реших поне да пробвам нещо, което наистина ми харесва... Вдигнахме се с Борката - нали го помниш? онзи, с брадата – и си уредихме виза за ЮАР. И Иванчев трябваше да дойде с нас, но се отказа. Тук купихме на безценица една паянтова къща, направихме я на хижа и... лека-полека нещата потръгнаха! Доведохме след това жените, децата... Сега пък докато едните се грижат за хасиендата, другите, сиреч ние, дойдохме на почивка в Кейптаун. Хайде, идвайте с мен да ви покажа „Крюгер”! Ще ми останете колкото време искате на гости!
С жена ми любезно отклонихме поканата, но се заканихме да дойдем някой друг път. След това пийнахме вкусна биричка, повеселихме се, а на следващия ден Емо хвана самолета за Претория. Още сияе в очите ми лицето на моя стар приятел, който със заекване описваше как се радва на сина си. „Знаеш ли, Санде, кое е най-върховното човешко щастие тук, долу на многострадалната земя? Да слушаш песента на детето, което се отдалечава, след като си му показал пътя.”
Пустият му Емо беше станал истински поет! Запомних думите му, а когато и на нас ни се роди дъщеричка, ги записах на картичката, с която уведомихме близките си за нашето велико щастие.
*****
С Калин-Кината се познавахме първо от квартала, а след това се озовахме по случайност в едно училище и с еднакво нежелание да търкаме училищните скамейки. Бяхме загубили също така майките си в една и съща година от едно и също раково заболяване, а малко преди да се прехвърли в моето школо Калин остана кръгъл сирак – баща му загина в пътна злополука.
Първоначално и аз изпитвах към Калин страхопочитание – всички го считахме за разбойник като онези от романтите на Чейс или Чандлър, които бяха залели книжарските сергии в различните подлези и гари. По-късно разбрах, че Калин наистина си пада по криминалетата, а всичко останало са пълни измишльотини.
Не, Кината не беше никакъв разбойник! Но все пак му се искаше да стане такъв и затова кроеше планове за „велик удар”, цитираше разни невероятни случки и се изживяваше като бъдещ Ал Капоне. Всичко това бе, разбира се, чиста проба митомания. Знаех си го аз и затова веднъж му се вързах на акъла. Тръгнах с него и с един наш съученик да крадем... акумулатор на автомобил съветско производство. Кината носеше бутилка алкохол за кураж и бая се беше притеснил, а аз кротко предлагах да си намерим по-перспективна занимавка... Все пак бутилката алкохол струваше дори по-скъпо от обекта на разбойническия ни апетит. Обаче Кината твърдо беше решил да осъществи мечтите си – всичко вървеше по план, знаеше как да отвори капака на ладата, беше намерил и купувач за акумулатора... Но за жалост всичко бе осуетено от една бабка, живееща на трети етаж в съседния блок, която започна да ни бомбардира с буркани туршия, удавяйки зараждащия се у нас бандитизъм в истинска заря от оцет, джинджифил и втасало зеле.
Рядко ми се бе случвало да чуя искрена изповед от устата на моя приятел. Сякаш истинският живот му се струваше прекалено скучен за разказване. Тогава обаче - за първи и последен път! - Калин ми говори за майка си и за това как с нея си е отишъл безвъзвратно детският му свят и всичко детско и красиво, което по принцип остава да топли сърцата ни до края на земното приключение.
Представяш ли си? Толкова здрава и хубава жена...
Калин си спомняше за буйните коси на майка си, гъсти и черни, които под ефекта на химиотерапията падат на дебели кичури.
Решеше се и плачеше. А аз й казвах, че и без коса пак е хубава като Света Богородица.
Думите на моя приятел ми напомниха за онази "Мадона, заобиколена от ангели" от фантастичната картина на Жан Фуке, окачена в хола от татко – заклет любител на живописта, която в детските ми спомени също беше без коса и божествено красива и чиято светлина според баща ми предвестява наближаващия Ренесанс.
Калин изслуша с интерес сравнението на майка си с плешивата Мадона и още същата вечер се обръсна гола глава.
Времената бяха отчайващо гадни, но благодарение на непрестанните скечове на моя приятел успях да премина през тях с усмивка на лице. Всъщност Кината можеше да ме разплаче от смях и всички единодушно му пожелаваха да стане артист. За жалост обаче пътят му накрая наистина кривна от любовта към криминалните романи към новосъздадените бандитски групировки, в които много младежи намираха перспектива за спасение. И така усмивката отстъпи място на озлоблението, а хората започнаха да изпитват страх от моя приятел. Аз пък се скарах с него, когато той открито започна да изнудва наши общи познати. Дни преди да замина за чужбина го срещнах на улицата. Чух познатото изсвирване, обърнах се – беше Кината. Ела да се видим, каза. Не, не мога сега. Някой друг път тогава? Да, някой друг път.
Един ден Кината го закъсва. Заборчава и „кредиторът” си присвоява апартамента му. Това обаче съвсем не е достатъчно да покрие дълговете, а в същото време младежът се озовава на улицата. Единствената алтернатива се оказва емиграцията.
И така, озовава се в Белгия, в Антверпен, градът на Рубенс и Холандските майстори, както и на диамантите, за които толкова бе чел в криминалните романчета. Още в деня на пристигането си Калин отива да разгледа Кралския музей на изящните изкуства, където за първи път през живота си вижда и Мадоната на Фуке, заобиколена от сини херувими и червени серафими.
Започва и работа, става докер. Каква ирония на съдбата – Кината почти непрекъснато си тананикаше (Sittin’ On) The Dock Of The Bay на Отис Рединг, а ето че самият той седи на доковете, низвергнат и самотен.
Само че успоредно с работата на пристанището Калин тренира усърдно бокс, след това дори участва в мачове със залагания, чрез които си докарва прилични доходи. Но бързо си дава сметка, че няма да стане шампион, а и не му харесва да се озовава постоянно с преразкроено под формата на мекица лице. И затова решава да заложи всичко на един последен мач. Според статистиките съперникът му, белгиецът с италиански произход Салваторе, е сигурен фаворит, а Калин би трябвало да издържи не повече от три рунда. Обаче приятелят ми не се задоволява със статута си на спаринг партньор, ами започва да изучава противника, гледа всичките му мачове на видео, отдава всяка свободна минута в търсене на решение на този неразрешим проблем. Накрая стига до два извода – първо, трябва да издържи повече от три рунда, и второ, противникът му трябва да се измори... Защото Калин забелязва, че когато е уморен, някъде към седми рунд, онзи сваля дясната ръка, за да потърка челото с лявата, правейки едновременно с това защитна крачка назад. А Калин е левак и при евентуална контраатака точно в този момент, с прецизно кроше...
Така идва денят на срещата. Кината е тренирал най-вече играта с крака и глухата защита, а лявата му ръка тръпне в нетърпение да докосне онзи нерв на брадичката, който би трябвало да прати Салваторе на земята.
Началото на мача е истински кошмар, Калин бяга по ринга и избягва близкия бой, но на няколко пъти минава на косъм от непоправимото още преди първия гонг. След това нещата се усложняват, Калин се брани доколкото може, публиката започва да го освирква. Сигурен в себе си Салваторе обикаля около жертвата си като котка около мишка. След петия рунд обаче започва да се учудва на необикновената жилавост на българския си съперник, чието тяло сякаш попива ударите без да понесе никакви щети.
Сини херувими и червени серафими. Калин вижда единствено светлината на картината пред очите си, сините херувими го тласкат в защита, червените серафими му помагат да връща ударите. Всички тези фантастични същества са различни, както всеки един момент на живота е различен и неповторим, единствено любовта към Богородица остава вечна константа и осветява бъдещето ни.
Плешивата Мадона му вдъхва сили дори и сега.
Лека-полека краят на мача приближава и Салватора започва да се замисля за победа чрез съдийско решение. Очевидно е, че ще спечели по точки, а и умората започва да го завладява. Белгиецът се чувства вече победител, отпуска гарда, потрива потното си чело с ръкавица и прави очакваната крачка назад...
Серафими!
С този неистов вик Калин скача напред и нанася удар с всички сили! Първият ъперкът среща брадичката на Салваторе, следва кроше в слънчевия сплит – еуфоричният докер така и не разбира кое от двете праща съперника му на земята. Важното е, че мачът свършва десет секунди по-късно, а реферът вдига ръката му. Сбогом докове, сбогом рингове!
Няколко месеца по-късно Кината ми се обади по телефона. А сега можем ли да се видим? Може, Кина, кога по-точно? Сега, веднага... Слязох тичешком от мансардата в 17-ти арондисман в Париж, където живеехме тогава със съпругата ми. Калин ме чакаше пред лъскаво Бентли. Тръгнахме веднага и няколко часа по-късно вече бяхме в Амстердам, в огромния бар-ресторант собственост на приятеля ми, с музикална програма и чудесни танцьорки. Декорацията съвсем естествено е в синьо и червено – сини херувими и червени серафими. Там ми разказа за мача, за настоящето, за живота, а аз слушах ли, слушах в блаженство и с вяра в бъдещето, докато пред очите ми блестеше онази лунна пътека, по която от хилядолетия Йешуа Ха-Ноцри и Прокураторът Пилат продължават да крачат заедно към светлата Мадона.
*****
Запознахме се с Владо през една топла есенна вечер в навечерието на лютата зима на нашата младост. Той ни попита дали имаме китара под ръка, ние му я донесохме и дълги години бяхме хипнотизирани от неговия чудесен глас, чрез който усетихме автентичната прелест на музиката и най-вече на Джон Ленън – абсолютния идол на Владо. По-късно бяхме неразделни, но с времето се отдалечихме едни от други, поскарахме се, после пак се сдобрихме, но в общи линии вече бяхме други хора със зрели възгледи и съвсем логично излязохме един по един от бохемския живот, за да търсим пътя си сред бодлите на емиграцията.
Владо беше син на известен фотограф, пропаднал в тежък алкохолизъм. Случвало ми се е да придружавам Владо до диспансера, където лекуваха баща му, и в такива случаи ме връхлитаха изключително тъжни мисли – дали пиянството на един народ може да доведе всички ни до създаване на един такъв огромен диспансер за болни общества? Владо беше твърдо на мнение, че изход има, защото алкохолизмът според него опира до личен избор и светоглед.
Мечтата на Владо беше да прочете написаното от Селинджър след Великото оттегляне на автора от светския и литературен живот. „Представяш ли си? Селинджър продължава да пише, но не разрешава никому да го чете! Или позволява само на определн кръг от хора... Справедливо ли е това? Дали пък ако го помоля, няма да ми даде и на мен да прочета поне един разказ? Аз пък ще му изсвиря песни, които никой никога не е чувал...”
Владо така и не пожела да сподели с нас композициите си – казваше, че щял да издаде албума си в L.A., тогава сме щели да го чуем... И винаги придружаваше думите си, изкрещявайки с пълно гърло « Ladies and gentlemen, from Los Angelis, California, The Dooooors !» Въпросният цитат бе заимстван от филма на Оливър Стоун за великата калифорнийска група, чиито фенове бяхме и ние. А след прожекцията в бившия партиен дом изпитах един от най-големите страхове в живота си – пресичахме площада, Владо пееше L.A. Woman, съпровождайки си на китара, когато се разминахме с друга група младежи... „Млъквайте бе, гадни хипита! – извика един от другите. – ще ви застрелям бе!” Видях, че наистина извади пистолет, чух изстрел... Но било на майтап – младежът стрелял във въздуха, за да впечатли съучениците си. Времената бяха весели, а на мен коленете ми трепереха.
И напук на бащината си болест Владо пресушаваше бутилките вино на един дъх, за да ни докаже, че наистина всичко е въпрос на воля.
Не знам кога Владо е пресякъл границата и по какъв начин, защото той рядко предупреждаваше за каквото и да било. Най-вероятно и самият себе си е забравил да предупреди. Години по-късно ми разказаха за неговата епопея, за свиренето из улиците на Западна Европа, след това и в Бостън...
Постепенно уж криволичещият му път го отвежда до Ню Хемпшир, където Владо прекарва известно време, подрънквайки на китара пред къщата на Селинджър, който обаче така и не благоволява да отвори портите за чуждестранния бард. Неволно и аз станах свидетел на тази сцена, която по случайност се оказва заснета в документалния филм на френския писател Фредерик Бегбеде, посветен на Селинджър... И така, французинът прави безуспешни опити да влезе във връзка с автора на „Спасителят в ръжта”, но за сметка на това се сприятелява с Владо, убеждава го да се върне на Стария континент и така Владо се озовава във Франция, съвсем близо до другите си кумири – Борис Виан и Джим Морисън За последния Владо винаги се двоумеше – дали беше погребан на „Перла 6” или „Перла 7”... В крайна сметка се оказа, че е жертва на слухово недоразумение, точно като героя от „Спасителят в ръжта”, който обърква стиха на Робърт Бърнс „ако някой срещне някого в цъфналата ръж” и т.н. Владо също преминава времето си в опити да срещне някого – дали Селинджър, дали себе си. Особено забавно се получава, когато заръчва на таксиметрджията да го закара до гроба на Джим Морисън. Парижките таксиметраджии говорят английски точно толкова, колкото и българските, а пък и адрес „Пърл Сикс или евентуално Севън” в Париж не съществува. Както и да е, накрая се разбират, че става въпрос за гроба на Джим Морисън в парижкото гробище Пер Ла Шез.
След кратък, ноизключително весел престой в Париж в компанията на бохема Бегбеде, Владо отпрашва за Бордо, където и до днес доказва, че човек може да обича червеното вино без да с превръща в алкохолик. Работи с млади американци, закупили лозя в Бордоле, а през свободното си време свири в музикалните клубове на градчето. Не сме се чували с него от години, защото Владо живее само за настоящето и с приятелите си в момента. И затова знам, че едва ли ще се задържи в Бордо. Едва ли някой някога би могъл да го задържи някъде освен в цъфналата ръж – и то с разказ, който никой никога не е чел.
....
Простете, приятели мои, че все още бълнувам и мечтая за щастие, когато вас вече ви няма до мен. Знайте, че вие винаги сте значили много, съпътствали сте ме в най-трудни моменти от живота ми и затова не мога да не си представям за вас друга съдба от тази, която ни раздели завинаги. И си мисля, че може би, ако наистина бяхте емигрирали, щяхте да преминете през приключения, подобни на моите измислици. Често ви сънувам и често си казвам, че може би другаде, в някой паралелен свят и в друго измерение, животът ви продължава по сценария на моите разкази.
Признавам, излъгах. Животът не заведе приятелите ми зад граница, защото те ни напуснаха преждевременно. Оставям ви сами да решите дали истинската им съдба е справедлива.
...
След дълго издирване тленните останки на Емо бяха открити недалеч от железопътната линия нейде из плевенско. Причините за смъртта му са неизвестни. Емо остави петгодишен син-сирак.
Калин бе намерен обесен в началото на 1997г., когато страната преживя едни от най-тежките си и отчаяни мигове. Малко преди него бе починал и брат му.
Владо почина от алкохолизъм. Беше на възрастта на Джон Ленън и ни напусна един ден след годишнината от смъртта на великия бийтълс.
И тримата са погребани без аутопсия.


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

5 коментара:

  1. Сандо, неочаквания край на поста ти ме просълзи. Често се публикува за обезлюдяването като функция на емиграцията и рядко - като резултат от прекъснатия човешки живот по причини здравословни или от насилие.

    ОтговорИзтриване
  2. Тази сутрин, когато го прочетох, не само се просълзих, ами направо си се разревах. Прекрасно си го написал.

    Съжалявам за приятелите ти. Най-добрият ми приятел казваше, че за някои хора е трудно да се оцелее тук. Той не оцеля. Беше погребан след аутопсия, но какво от това.

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря за комплиментите! Всъщност, писах текста с желанието да разплача и още преди да го публикувам разплаках няколко души покрай себе си. Аз самият плаках много за тримата си приятели, а ми се стори странно, че въпреки ежедневните подобни истории хората сякаш не ронят достатъчно сълзи. Значи ли това, че са станали безчувствени за хорското нещастие, за което всеки от нас е донякъде виновен? И затова пожелах да поискам сам няколко задочни сълзи, които да ни направят отново човеци в тази Страстна Неделя, посветена на саможертвата, прошката и спасението.

    Някои съдби са по-лоши и от смъртта, защото са несправедливи. Самата смърт е грозна именно защото до нея води несправедливостта. А какво по-несправедливо може да съществува от това млади хора да ни напускат завинаги?
    Несправедливо е и същите тези млади хора да бъдат обвинявани в предателство, когато напускат страната си в търсене на основни човешки права и ценности. Започнах да пиша разказа за Мадоната, когато в прав текст един мой познат нарече емигрантите "страхливци".

    Мисля, че да избягаш пред изваден нож е напълно нормално и разумно, макар че често ми се случва да правя обратното. Да се оставиш обаче на несправедливостта да погуби съдбата ти би било престъпление срещу човешката ни същност. Затова връщам плесницата на този мой познат с пожелание да спре да се страхува да стане човек.

    ОтговорИзтриване
  4. Сандо, и аз така усетих посланието, че е отправено лично към някого, макар и да достига до всеки, който го чете.

    Тук действителността вече не е така озъбено мръсна, долна и грозна като през 90-те. И въпреки по-лицеприятната атмосфера, в статистиките, новините а и в личния ми кръг са чести новините за млади хора в разцвета на живота си, които ни напускат или се разболяват тежко и необратимо. И ни напускат, завинаги.

    Понякога си мисля, че причината е страха, от който не са избягали.

    ОтговорИзтриване
  5. И тримата ги познавах...тъжно ,много тъжно .

    ОтговорИзтриване