неделя, 31 октомври 2010 г.

Гоце и Симо си пристанаха (пак)! Две партии – един търбух


Чета и рева като гайда от умиление. Симеоновата НДСВ и гоцевата АБВ, две формации – една борба. Двама лидери, а съвест никаква. Най-после се събраха, най-сетне си пристанаха.

Като Ромео и Жулиета, Квазимодо и Есмералда, Джинджър и Фред, Лаурел и Харди... Естествено и красиво!

Симеон и Първанов – Сульо и Пульо, Дървосекача и Авджията на българската политика отвориха отново сърцата си един за друг в името на общите интереси и общия келепир. Ето, че след кулминацията на политическата мерзост с доведения от чужбина цар, чрез който БСП се завърна в играта и разчисти пътя за светлото (си) бъдеще и още 100 години ходене по мъките за българския народ, пред очите на уважаемите зрители се разиграва развръзката на пълкления сценарий – картите падат и Гоце Първи се прегръща със Симеон Втори за нови чудовища от рода на Тройната коалиция.

Заедно са! Като Бони и Клайд, Марк-Антоний и Клеопатра, Пижо и Пенда...

Не, не сънувате, каквото е било писано (в партийната сметка), това и става. Защото и на идиотите вече им е ясно, че цялата система със създаването на нови и нови партии и с чинното предаване на щафетата/властта е предварително замислена и изпълнена перфектно от шепата партийни лидери и съотборници в олимпиадата по политическа мърсотия.

И когато всеки следващ дойде на власт, общите интереси на кликата отново са порядъчно обслужвани, пионките на „нашите” хора са стратегически разположени по важните службици, а към чужбина се отправят следващите вълни от разочаровани емигранти, за които родината се е превърнала в ад.

Гоце и Симо, две партии – един търбух. А надежда вече няма.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 28 октомври 2010 г.

ФРЕНСКИ ШАНСОН БЕЗ АКЦЕНТ

И до ден днешен мнозина от нас свързват френските песни с романтиката на една епоха, която за жалост ние, затворниците зад Желязната завеса, така и не успяхме да изживеем истински. Сега пък гледаме на тези песни пак с носталгия, но този път виждаме в тях доказателство за това, че все пак сме живяли и ни е имало, въпреки че съществуванието на цяло едно поколение – това на моите родители - е обезсмислено и окрадено.

Френските изпълнители бяха до известна степен толерирани от червената власт, защото пропагандата се опитваше да ни убеди, че видиш ли, много от френските хора на изкуството са хуманисти и социално ангажирани, „наши хора” демек, защитаващи нашата справедлива кауза. След кратко общуване с нас обаче, французите неизменно се отдръпваха ужасени и уплашени от истинската същност на хомо-совиетикус и неговото леговище. Така надеждите им, че откъм нашата страна на Берлинската стена се строи справедлив свят, се изпаряваха яко дим, а в червената империя на универсалното щастие пък ги задраскваха един по един от списъка на „нашите хора” и им лепваха етикета „политически невеж”. И на всички ни ставаше ясно, че нещо не е наред, че нещо ни лъжат. Защото в крайна сметка френските изпълнители са истински творци с оригинално творчество. И в повечето случаи са хора като нас, тръгващи от нищото и създали истинско изкуство без да са облагодетелствани от държавни институции и без да изпълняват политически поръчки. Мнозина от тях са с чужд произход или дори родени зад граница, но - дали по случайност или благодарение на любовта на французите към неподправеното изкуство - талантът им се проявява на френска земя. Ето няколко примера за творци, емигрирали във Франция и превърнали се в олицетворение френската естрада.

Силви Вартан

Великолепната Силви, към която всеки французин храни най-топли чувства, е родена в село Искрец, община Своге. Въпреки че баща й е с арменски произход, майка й с унгарски, а самата тя заминава за Франция на 16 години, Силви Вартан никога не пропуска да изтъкне, че е българка по рождение и душа. От брака си с Джони Халидей Силви Вартан има син - Давид, а през 1998г. с втория си съпруг осиновява българче - Дарина.

Шарл Азнавур

За него Жак Брел беше казал че „това е единственият човек, способен да стои прав в Ролс-Ройс”. Шарл е роден в Париж на 22 май 1924 по случайност, докато родителите му – арменски бегълци - са чакали виза за САЩ. Въпреки напредналата си възраст Азнавур продължава да записва музика и да издава книги.

Серж Генсбург

Генсбург е роден в семейство на руски евреи, напуснали родината си след установяването на болшевишката диктатура. Талантът му прави впечатление първо на Борис Виан, след което Серж Генсбург се превръща в символ на провокацията и анти-конформизма. Осмелява се дори да създаде реге вариант на Марсилезата... Генсбург пише също така много песни за други изпълнители, най-вече жени, повечето от които са влюбени не само в творческия му талант. Песента му „Poupée de cire, poupée de son” в изпълнение на Франс Гал печели конкурса Евровизия през 1965 г.


France Gall Poupée de cire
envoyé par YoungFool. - Regardez plus de clips, en HD !


Comic strip / Gainsbourg
envoyé par blindblind. - L'info video en direct.

Мишел Полнареф

Мишел Полнареф също е син на руски евреин – музикант и композитор, работил с Едит Пиаф и Ив Монтан и съумял да предаде на сина си любовта към изкуството. Звездата на Мишел Полнареф изгрява през 60–те години и специалистите го причисляват към поколението „йе-йе”, производно на Бийтълс. Полнареф обича да провокира – през 1972 г. е осъден да плати по 10 франка глоба за всеки един афиш (отпечатани са били общо 60 000), на който певецът гордо показва разголените си задни части... Жертва на измами и в конфликт с държавата заради неплатени данъци, Полнареф решава да емигрира в САЩ.


Жак Брел

Пристига във вагон трета класа от Брюксел. Доказателство за неговата популярност е фактът, че продажбите на дисковете му расте с всяка изминала година дори и след смъртта му, та до ден-днешен . В началото на кариерата си обаче Брел се сблъсква с изключително враждебната критика, която дори го подканва да си ходи по живо, по здраво в Белгия... „Държим да напомним на уважаемия господин Брел, че разполагаме с чудесни влакове за Брюксел...” Скоро след това обаче Брел вече притежава личен самолет, с който лети в необятния простор на таланта си.

Енрико Масиас

Напуска Алжир малко преди края на войната. Енрико е добродушен и скромен човек, често разсмива публиката с непринуденото си поведение. Винаги се е чувствал близък до левицата заради социалната си ангажираност, но на последните президентски избори застана зад кандидата на десницата в знак на благодарност за съдействието на Саркози в подкрепа на някои важни за Енрико благотворителни акции.

Далида

С италиански произход, родена в Египет. Далида е близка приятелка с президента Митеран. И дори прекалено близка и малко повече от приятелка... Съдбата й завършва трагично със самоубийство на 2 май 1987г.

Майк Брант

Израелец с полски произход, роден в Кипър и намерил поле за изява във Франция. Главоломният му успех идва ненадейно и Майк Брант не успява да издържи на напрежението. Самоубива се на 25 април 1975.

Жорж Мустаки

Роден в Александрия, Египет, в семейство на италиански евреи от остров Корфу. Замества истинското си име (Джузепе) с псевдонима Жорж в чест на кумира си Жорж Брасенс. Работи с Едит Пиаф.

Ив Монтан

Също италианец по произход, Иво Ливи, приел впоследствие творческия псевдоним Ив Монтан, е едва двегодишен, когато семейството му напуска Италия заради фашистката диктатура.

Жо Дасен

Внук на украински евреин от Одеса, Жо Дасен е роден в Ню-Йорк. По-късно семейството му напуска САЩ заради макартизма.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 27 октомври 2010 г.

А в другите държави хората действат, вършат работа, правят реформи.... Будали!

У нас пак нищо не се прави, пак се стои със скръстени ръце и нещата вървят на самотек. Пак съдиите пускат разбойниците на свобода, пак номенклатурчиците вилнеят така, както и кърджалиите навремето не са вилняли. Премиер Бойко излезе с довода, че по време на криза реформи не трябвало да се правят... Както впрочем и ремонт на апартамент. Мъдро!
В другите страни обаче са бая по-тъпи от Бат Бойко и затова се мъчат да правят нещо, когато могат да седят и да се извиняват я с кризата, я с предното правителство, я с президент, я с качеството на материала.

Абе, Бат Бойко, държава нито се прави, нито се управлява с гледане! Вземи пример от бай Сарко как във Франция се бият за реформи. Ето, ако не си имал време да видиш по телевизията друго освен собствения си образ, моля, предлагам ти кратко филмче за битките от миналата седмица в Лион. Приятно гледане и дано ти дойде ищях за реформи.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 25 октомври 2010 г.

ЕФЕКТЪТ НА РУСКАТА ПЕПЕРУДА


Писателският талант на Набоков впечатлява също толкова, колкото и другата му страст – ентомологията. Или може би именно пеперудите са основната причина набоковата проза да се лее толкова ефирно и с времето да вдъхновява и очарова все повече и повече.

Тези дни имах много поводи да се замисля за пеперудите и най-вече за така наречния „пеперуден ефект”, според който „трептенето на пеперудени крила в Бразилия би могло да предизвика торнадо в Тексас”. Пригодена към европейския гео-политически контекст, във фразата би трябвало Бразилия да се замести с Русия, а Тексас с произволна държава или регион на Стария континент.

В историята съществуват изключително много примери в подкрепа на моите думи (революции, войни, газопроводи, ядрени аварии), но в случая имам предвид най-вече пожарите от миналото лято, които бяха повод – за кой ли път? - да се възущаваме от слабата организация на руснаците.

По същото време се запознах с един пенсиониран пожарникар, работил дълги години като началник на ВиК във френското градче Оберне (Елзас). Първата му реакция на новините за бушуващата огнена стихия беше да прогнозира незабавната мобилизация на доброволци и намесата на армията... Които наистина влязоха в борбата с пожарите, но няколко дни по-късно. И старецът искрено се възмути от ненавременната реакция – според него такова бавене при бедствено положение е чисто нехайство. В страна, където всеки гражданин си тежи на мястото, подобно поведение би било счетено дори за умишлено престъпление. В Русия обаче на проблемите се гледа през призмата на всемогъщата държава, грижеща се за всичко и всички – нещо като мечка, яхната от як бабаит-държавник. Е, да, обаче огън се гаси от пожарникари, а не от депутати, министри, президенти и т.н., от което един обикновен французин-пенсионер, чиято мисъл е подчинена на картезианската традиция, си вади заключението, че работата не се върши заради мудността на обикновените труженици.

А защо според вас хората не си вършат работата? Защото са безотговорни. Защото в страните от бившия соц.лагер липсва тази култура на отговорностите, която кара западняка да работи, да спазва законите, да си плаща данъците и да уважава социалната и професионална йерархия. А държавата е само онази законова рамка, в която сме избрали да живеем заради предимствата на социума пред дивата джунгла. (Или може би не сме си избрали? И затова мнозина от нас напуснаха страната?). Самото наличие на подобна социална и държавническа пасивност обяснява донякъде защо болшевишкият режим намери толкова благоприятна почва за развитие у дадени народи и защо и до ден-днешен същите тези народи са социално осакатени.

Руското нехайство не е от вчера. Американският журналист Джон Рийд например разказва как през Първата световна война в Архангелск са били стоварени няколко батареи оръдия, изпратени от Съюзниците в помощ на закъсалата руска армия, която след битката при Таненберг бере душа... Въпросните оръдия изчезват безследно. Откриват ги много години по-късно в Бразилия (при пеперудите).

В България пък болшевишкото нехайство се опря на османското наследство – централизирана държава, посевместна корупция, кърджалии и чорбаджии дерат народа, който си трае и чака търпеливо да спечели от държавната лотария справедлив владетел със силна ръка, широка кесия и добро настроение за през ваканцията.

Пожарите от миналото лято още не бяха съвсем утихнали, когато един мой познат готвач (пак французин) изведнъж започна да проявява неочакван интерес към руската демография, география и история – колко е населението, какво е селското стопанство, как я карат руснаците... С удоволствие му дадох безплатна лекция за Киевска Русь, Русия, СССР, Евразия, Москва-Трети Рим, Перестройката и реката Емба, а накрая се поинтересувах на свой ред какво е предизвикало любопитството на иначе не чак толкоз любопитния готвач, чието основно удоволствие в живота е да заведе многодетното си семейство на пътешествие с къмпинг-кар.

Как така, не се ли досещаш защо питам? – изуми се човечецът, за когото логиката беше очевидна. – Това е така нареченият „Ефект на пеперудата”, т.е. когато при руснаците стават пожари, пушекът може и да не достига до нас, но за сметка на това тяхната реколта е отишла „на кино”, а всичките тези милиони хора трябва да се хранят. От което трябва да си извадим заключението, че ще дойдат да купуват зърно при нас и че цените на всички хранителни продукти ще скочат драстично, портмонето ще ни се изпразни, а в Африка хората пак ще измират от глад, защото няма да им е по джоба.


Месец по късно фирмите-снабдителки разпратиха писма на всички свои клиенти, с които уведомиха, че цената на зърното се е покачила с 60%. А на мен пък ми стана ясно защо едни народи просперират, а други тъпчат на място – всичко е въпрос на мислене и мироглед, които обаче не растат по дърветата, ами се възпитават с векове.

Те ти, булка, Ефект на руската пеперуда.

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 19 октомври 2010 г.

От Брюксел до Маркизките острови - Жак Брел


В петък вечер гледахме спектакъл, посветен на белгийския певец Жак Брел (роден на 8.04.1929 в Брюксел, Белгия, починал на 9.10.1978 в Бобини, Франция).

Гарантирам ви, че е изключително приятно и забавно човек да се наслаждава насред Париж на френски шансони, изпълнени напълно в традицията на парижкото кабаре/кафе-театър от истински професионалисти.

Представлението разказва чрез песни и анекдоти за живота и творчеството на Жак Брел. Често публиката на подобни постановки е съставена от върли почитатели на Брел, така че не се учудих на постоянните припявания и съучастнически подвиквания към актьорите. Самата зала беше сравнително малка, пратиха ни не в истинския Théâtre des variétés, който е построен по каноните на италианския театър, ами някъде на трети етаж под гредите. В Париж се намират доста такива сцени-сателити, помещаващи се в сградата на някой голям театър, в мазето, на тавана и т.н. Големината на залата обаче по никакъв начин не е критерий за качество, защото на всяка една сцена (а в Париж има десетки и стотици такива) можете да попаднете на чудесен спектакъл или на изгряваща звезда, която след време ще заеме полагащото й се място на небосклона на драматичното изкуство, киното или естрадата.

Дори и да не харесвате този вид музика, едва ли ще останете безразлични пред силата на песните на Брел. Всъщност в това се крие и тайната на неговото творчество – Брел не вярва в таланта, ами в къртовския труд.

Нали не си въобразявате, че с подобен външен вид ще пробиете? – го питат при първото му прослушване в Париж... Обаче Брел вярва и дерзае. В началото на певческата си кариера е работел по 18 часа дневно, пишел е текстовете си прав, с минимален конфорт, в пълна изолация от околния свят и с два-три пакета цигари. След всеки концерт пък е отслабвал с около осемстотин грама... При подобно себераздаване не е никак чудно, че Брел престава да пее съвсем млад и на върха на славата си, за да се отдаде на други изкуства – първоначално на театъра, след това на киното. По време на едно околосветско пътешествие решава да се установи на Маркизките острови, където основно се занимава с безплатно разнасяне на поща и поръчки с частния си самолет между Ива-Оа и Таити (1430км).

Умира на 49 години от рак на белите дробове.

А ето и няколко песни в изпълнение на великолепния Жак Брел. Сигурен съм, че дори и да не говорите френски, в мимиките на Брел ще прочетете смисъла на текстовете му.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 12 октомври 2010 г.

НАУКАТА БЕЗ СЪВЕСТ ВОДИ ДО... ПОЛИТЕХНИКА В ПЕРНИК


Готово! И Перник стана научен център, а първи с диплома (хонорис кауза) се сдоби най-учениО в държавата – премиер Бойко.

От толкова много умни глави на човек да му се отще да учи. Вече не е модерно. А и покрай купищата ВУЗ-ове дипломите и качеството на образование взеха да страдат от жанвиденовска инфлация. Но така поне си намерихме занимавка за цял един народ – половината население преподава, а другата половина учи и се весели по студентски. И затова никой не работи – кой е луд да се трепе при толкова много наука?!

Перник доскоро се гордееше с жизнерадостни футболни запалянковци, безработица и престъпност, а сега към всички тези качества ще се прибави и висше учебно заведение. Вижда се, че в държавната политика има приемственост – както Тато превърна Правец в MIT, така и Гоце ще направи от Перник граовската версия на Харвард (Боце пък охраняваше единия и откри ВУЗ-чето на другия).

Колкото и да се напъваме и да строим пършиви ВУЗ-ове обаче, интелектуалното ниво ще е все там, някъде около това на амебата, чехълчето и Мара Отварачката. Целият цирк с никнещите като гъби след дъжд псевдо-университети представлява перфектно работеща схема за крадене на пари – чрез фиктивно образование се създават фиктивни службици за „наши” хора, които често са зачислени на две-три места и прибират по няколко заплатки. А защо никой не вдига врява ли? Ами ходете да се оплачете на някой прокурор, който със сигурност също се води „преподавател” я в каспичанския, я в чуйпетловския университет, и ще видите какво ще ви се случи.

А Рабле, моля ви се, казва, че „науката без съвест е разруха за душата”... Бунак! Каква душа може да има в гущерите и змиите, които „преподават” в подобни университети и крадат парите на данъкоплатците, питам аз?

Това е то, българската Алма Матер – развъдник на политически проститутки.

А! И да не забравя – на печелившите, честито!

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)