вторник, 15 декември 2009 г.

Приказка за Владо Змея, Таланта и Изгубеното поколение


Кой не познава Владо Змея, кой не е чувал легенди за него, вечния младеж!

Владо го обичаме или мразим, но не можем да сме равнодушни към буйната му и противоречива душа. И ще ви доверя нещо, което може би ще ви накара да се усмихнете - в други географски ширини, в други времена и при други нрави Владо щеше да бъде икона на поп-рока от ранга на Дилън, Морисън, Джоплин и дори на нивото на идола си Джон Ленън, с когото със сигурност щеше да се познава лично.


Владо Змея... Човек ще рече, че зад този толкова стряскащ прякор се крие мускулест юнак със суров поглед и ризница от стоманени люспи, адвокат или директор на динамично предприятие, страшилище за конкуренцията и строг, но справедлив закрилник на близки и роднини. Няма нищо подобно! Владо винаги е бил строен и слаб до такава степен, че при по-рязко движение часовникът му се плъзгаше от китката чак до лакътя. Впечатлителното у него обаче беше изключително експресивното лице с фин нос и живи очи и най-вече гласът му, с който пееше далеч по-добре от любимците си собствените им песни. Владо беше самоук китарист и певец, както впрочем и всеки един горд представител на нашето поколение имаше Талант и влечение към някоя муза.

...

LOST GENERATION


Качествата на веселия бард бяха особено сполучливо подчертани от многострадалното битие на нашата обречена тайфа в прокълнатия град Перник. Ето, представете си, че растете във времето на тоталитаризма, оформяте се като личност в анархията на прехода, а трябва да се реализирате професионално и социално в условията на пазарна икономика и демокрация... И всичко това в промишлен град с унищожена промишленост, ширеща се безработица, нулев културен живот, масова престъпност, пълна интелектуална и материална мизерия. Тогава обаче нямахме чалга, с която да си анестезираме мозъците, нямахме нищо друго освен приятелството и свободата да мечтаем.


Чувствахме се единствени и неповторими, пеехме и нехаехме, а там беше и клопката, защото, опиянени от Таланта, се оставихме на течението, въобразявайки си, че животът е на колене пред нас, бунтарите, пеещи най-хубавата музика, и обединени около любовта към веселбата и изкуството.


А истината беше съвсем друга. Всъщност, нашето поколение беше излишно, а нашият Талант не се вписваше по никакъв начин в политиката на идиотизиране на обществото. Кому са притрябвали художници, артисти, бардове, музиканти, поети?


И затова постепенно ни натикаха в миша дупка, повечето емигрирахме към столицата или чужбина, а тези, които все пак имаха куража да останат, преживяват все така в мизерия боледуват анахроничното си съществувание.


В Перник вече няма нито кино, нито театър.

Последната художествена галерия в града изпълнява същевременно ролята на кръчма.

Единственият претекст за среща с приятели е употребата на алкохол и алкохолизмът не се счита вече за болест.

Нормално е също така хората да умират на 20, 30, 40 години.

А най-обидното е, че за капак на всичко цялата тази трагедия е повод за подигравки и евтини критики и уроци по морал. Защото е много по-лесно да сриташ падналия човек, отколкото да му подадеш ръка.

...

Това ли е цената на Таланта?


Не, благодаря, задръжте го за някой друг, мили музи! А на мен ми дайте съдба на чиновник или средностатистически хрантутник! Нещо обикновено, сиво и спокойно, за да измина житейския си път незабележимо и полека. Защото талантът предполага Страст и Горест, постоянни жертви и лишения. Талантът търпи лицемерието на околните, лигавото умилкване на приятелската свита, паразитираща в сянката на славата. А когато талантът залезе и настъпят тежките дни на самотата и болката, околните пак ще извлекат полза от него, но този път чрез пренебрежение, омерзение, подигравки и нападки.


Не, благодаря, не искам да гледам как хората ме отбягват вместо да ми помогнат, не искам да се радват на нещастието ми и да умра в мизерия, не искам да ми завиждат и да ме мразят за неща, които не зависят от мене.


Талантливите живеят трудно и умират рано. Казват, че Господ прибира млади онези, които обича най-силно, но аз съм на мнение, че млади умират талантливите, защото талантът ги е похабил. Талантът се храни с живот, талантът е болестно състояние, предизвикано от прекалено много свобода.


...

Запознахме се с Владо нейде там, в парка. И мисля, че се влюбихме в него. Той беше нашият Паднал ангел, с когото порастнахме, разказваше ни невероятни истории, пееше и свиреше на китара, а ние бягахме от час, за да го слушаме. Неговото присъствие беше гаранция за добро настроение, както и за наличие на красиви девойки, защото Владо си беше симпатяга.


И тогава схванах какво е Талантът и реших да избягам от него, от себе си и от целия фалш на илюзорното щастие.


Омразата на завистливците беше съизмерима с нашата привързаност към този единствен по рода си бард, черпещ вдъхновение от Бийтълс и евтиното вино, което в крайна сметка се превърна в много повече от вдъхновение за него. И така стигнахме до деня, в който чарът бе заместен от егоизма на болния човек, готов да жертва приятелството ни за една чаша алкохол. Сдърпахме се на няколко пъти, а след една наша кавга дори пресякох пеш целия чипровски Балкан, след което се прибрах без пукната пара в джоба до Перник.


Знам, че не съм прав, но тогава се разсърдих на Владо, защото се чувствах излъган. Той беше моят идол и аз очаквах прекалено много от него, за да приема болестта му като природно или социално явление. След Таланта алкохолизмът беше втората му ужасна болест.


Така загубих приятеля си Владо Змея – тогава изчезна младежът, с когото съм споделял едни от най-веселите и безгрижни моменти в живота си, а преди няколко дни ни е напуснала и земната му черупка. Талантът го беше довел до просешка тояга, Владо доживя скотския си живот в адски мъки и отритнат от всички. Беше на възрастта на Джон Ленън и замина да пее с него в дует само един ден след годишнината от смъртта му.


Прощавай, приятелю, че те предадох и избрах най-лесния път. Разбери ме, не всеки може да носи кръста на Таланта си като теб. Всеки път, слушайки Джон Ленън и четейки “Малкият Принц”, ще си спомням за нашето приятелство.


Сбогом, Владо!

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

неделя, 6 декември 2009 г.

В КОЖАТА НА ДЖОН МАЛКОВИЧ И ПАВЕЛ НИКОЛОВ



Не познавам лично Джон Малкович и дори не съм го срещал, въпреки че в продължение на години сме били комшии в Екс-ан-Прованс и сме пили напитки в едни и същи заведения. (Той дори не може да си представи какво е пропуснал!)

За сметка на това обаче и аз като всички себеуважаващи се блогъри задължително следя публикациите на Павел Николов, защото са интересни, добре написани, оригинални, интелигентни... Самият персонаж също изглежда достоен за внимание – харесва хубавата музика и литература, превежда, разбира от политика, учителствува безстрашно, мрази комунистите и защитава справедливото за сметка на еснафщината, което в наши дни си е рядкост. На мен обаче ми се случва да отскачам до блога му и по други причини. Хвърлете поглед на следните две снимки и ще разберете защо.


Снимката в профила на Павел Николов



Баща ми със славната си внучка Франсис


Приликата е такава, че се почувствах като герой от бразилска сапунка – от ония, в които има вечно разминаващи се близнаци.

Така че, ако Пламен Николов има нещо общо с трънския регион, Перник, Нормандия, Каен и Дупница, като нищо може да сме роднини!

...

P.S. Надявам се, че дружеският паралел ще предизвика усмивки у заинтересованите блогъри (и Джон Малкович)!
Поздрави!

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 4 декември 2009 г.

РОДНА РЕЧ ОМАЙНА, СЛАДКА... ЕЙ СЕГИЧКА ЩЕ ТИ ВИДИМ СМЕТКАТА!


В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО

Лей се, музико на думите, гали ухото на детето и му отвори очите за красотата на живота! Дай му желание да живее и да обича себеподобните си така, както и първите слова, достигнали до крехкото му същество, са майчина любов и нежност! Развивай съзнанието му и направи от него човек, достоен създател и продължител на човешката мисъл за добро и човещина! И нека хубавото пребъде, и нека живеем всички заедно в разбирателството на Словото - во веки веков, амин!

Българският език е красив също толкова, колкото и всички останали езици на земята. Обаче както всяка майка е най-красивата на света за децата си, така и за нас българският език винаги ще е единствената и неповторима “бяла, спретната къщурка”, към която чувствата и спомените неизменно ще ни връщат до сетния ни дъх. Последното важи най-вече за емигрантите но и всеки един българин в родината съществува, работи, учи и е обвързан с обществото именно чрез Словото.

Според изследванията на лингвистите говорът съставлява едва 7% от общия обем информация, споделена в общуването ни с околните. За сметка на това обаче съм убеден, че човешката същност/душа/мисъл е изцяло изградена от Словото.
...

ОТ ОСАННА ДО РАЗПНИ ГО

Поради сложната ни история българският език има изключително интересна съдба – от обособяването си като самостоятелен език посредством азбуката до ден-днешен той не престава да се свива и да запада, лексиката му се изпълва с чуждици и заемки, граматиката се опростява до неузнаваемост, изчезват падежите, броят графеми също намалява. Писмото и четмото спират да се развиват успоредно с изкуствата, като едничък обикновеният говор в контекста на ежедневието и конкретните термини, отнасящи се до простото житие-битие, надживяват културната стагнация. Обърнете внимание на факта, че всички абстрактни термини в изкуството и културата са чуждици, а типично българските глаголи определят преди всичко действия от рода на хранене, отделяне, копулация и физически труд. И понеже в много отношения битието наистина определя съзнанието, социалните отношения на българина се опростяват и западат също толкова, колкото и писмеността, връщайки обществото с векове назад спрямо останалата част от европейската цивилизация. При това положение не е никак чудно, че видни славянофили като Константин Леонтиев с прискърбие са считали, че българите са социално недоразвити и че биха по-скоро навредили, отколкото да спомогнат за сътрудничеството на славянските народи.

След осовобождението за книжовен език приемаме търновския говор, а другите регионални диалекти се оставят на заден план и биват заклеймявани за мутирали и грозни езикови форми. Въпреки това обаче в писмеността се запазват някои особености, толериращи произношения, различни от официално установените, което очевидно дразни по-неграмотната част от населението. По разбираеми причини от селски характер първи опит за езикова реформа, целяща премахването на Голямата носовка (Ѫ) и Двойното Е (ѣ), се прави през 1921 година от аграрното правителство на Стамболийски. Тогава обаче научните среди са против «демократизацията» и правописът остава непроменен.

И ето, че с идването на Народната власт на върхови постове в НРБ се наместват очевидно озадачени от граматиката партийци, които въпреки интелектуалната си немощ имат все пак ищях да пишат доклади, рапорти, доноси, истерични стихотворения, патетични мемоари и прочие произведения на соц.реализма. И за да не си личи, че са неграмотни, през 1945 година въвеждат така лелеяната от пейзаните реформа. Готово, българският език се обезличава още повече, а на «дневен ред» идва «спуснатият отгоре» казионен език на партийната преса «Дело-Село-Труд-Фронт-Спорт-Младеж...» Освен това именно по онова тягостно време на личностно обезличаване «интелектуалец» се превърна в срамно прозвище, учителите и учените станаха за посмешище, а елитът на нацията бе чисто и просто унищожен физически. На негово място заприиждаха армиите на «природно интелигентните», «самоуките», «самосъздалите се» и прочие всеядни, готови на всичко за власт. Поради същата причина Народната власт се зае да реабилитира бай Ганя Балкански - отвратителен персонаж, събрал в себе си всички негативни черти на българина. Така няколко поколения малчугани бяха учени, че е нормално ("човещинка") да са като бай Ганьо конформисти, скъперници, завистливци, опортюнисти, търгаши, простаци, нахалници, лицемери... И въпреки всички напъни и нанесени вреди на езика и културата ни другарите бяха все така неспособни да напишат едно смислено изречение без правописна грешка. Защото и дори и сега неграмотниците не могат да проумеят, че форма и съдържание са две различни неща., и че принизявайки общото ниво, самите те пак няма да изглеждат по-умни.

...

ПЪТЯТ КЪМ ГОЛГОТА

В условията на криворазбраната демокрация българският език продължава неустоимото си падение. Някогашните комунистически мастодонти и дървеният език са заместени от мутрясал елит и жълта преса, чийто махленски тон съвсем успешно подчертава низостта на подбраните теми и нескопосаните коментари. Вестниците «Срандарт», «Трът» и «24 фаса» не само изпълняват ролята на официоз на всяка една власт, но и са нагледно доказателство за нивелировката с плебса – вместо да се борим за интелектуално развитие, ние сведохме културата си до фалшивото грачене на силиконените гърли, кичещи се с прозвището «фолк-певици».
Такава е и речта ни, такава е и мисълта ни – елитна компаньонка, която се превива покорно пред мераците на всеки Сульо-Пульо. Колкото до обществото, и то е еднопластопово, без йерархия и без обособен елит, който да се отличава с култура и да служи за пример на народа. И в крайна сметка всички живеем заедно в една хомогенна смес от еднакво прости и неграмотни хора

«Не пиша стихове за Фасулковците» беше казал веднъж Пенчо Славейков...
Ех, бедни ми Пенчо, ако живееше в наши дни, комай никой нямаше да те прочете дори. Камо ли да те разбере и оцени.

Последният спор в интернет около евентуалното премахване на пълната форма на определителния член показва още веднъж колко силно е желанието на профанската част от населението на многострадалната ни родина за окончателно опростяване на Словото и превръщането му в своего рода диалог от култовия сериал «Капитан Петко войвода», сиреч в низ от възклицания и ономатопеи. А ние, стремящите се към прогрес обикновени хора, ще трябва да се научим да мучим и цъкаме с език, ако искаме да проведем разговор с реформиращите ни сънародници. В същото време повечето букви от азбуката ще бъдат премахнати, а на мястото на думите ще използваме смайлита и съкращения - lol...

Толкоз! Завесата пада, а в ефира се носи последното ехо на Словото.
Откъдето дошло, там и отишло.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 1 декември 2009 г.

АМАН ОТ БОЛЕСТИ! Или за грипа, СПИН-а и нещастието да си беден


От няколко месеца вече се разиграва пандемична трагикомедия около така наречения свински грип. Народът се изпоразболя... за всеобща радост! Защото в условията на световна финансова криза подобно явление е равносилно на манна небесна. И човек е склонен направо да си каже, че ако болестите не съществуваха, може би щеше да се наложи да ги измислим...

През последните десетилетия светът значително се промени – преминахме от двуполюсен към еднополюсен политически модел, информацията се превърна чрез интернет в основа и смисъл на нашето битие, а войните вече не са “световни” или “студени” ами икономически, етнически, религиозни, превантивни и т.н. И така, единствената ни супер-сила САЩ бе принудена да промени стратегиите си за икономическа регулация. През миналия век беше лесно – с една малка войничка срещу слаб враг и съпровождащото я свръхпроизводство на оръжие лекувахме всяка икономичека криза, докато сега планетата ни е заприличала на голямо село и подобни действия биха предизвикали световно негодувание. Ами сега? Или както би рекъл Чернишевски - что делать?

Природата обаче си знае работата и в миг се притече на помощ, създавайки нови и нови вируси, свински грипове, луди крави, мор по добитъка и прочие загадъчни феномени, срещу които един танк едва ли би бил от голяма полза, но за сметка на това обаче появяването им по обясними причини облагодетелства фармацевтичните компании и химиците от всякакъв род и подобие, произвели милиони тонове лекарства, ваксини, мазила, сапуни, маски, кърпи и други средства за спасяване на човечеството от сигурна гибел. Мерси! Благодарение на всеобщите усилия премахнахме грозящата ни заплаха, а освен това подпомогнахме и икономиката, инвестирайки в производството на хапове и превръщайки болестите в нова стока от първа необходимост, която богатите с удоволствие “консумират”. Както впрочем стана и с компютрите, GSM-ите, плоските телевизори, хамбургерите и всички останали ненужни стоки, измислени единствено с целта да ни накарат да се чувстваме щастливи чрез материални придобивки.

Болестите са революция в социалните отношения между богатите и бедните така, както и наличието на чекова книжка е доказателство за платежоспособността на даден човек и за благосъстоянието на банковата система. Ако си платежоспособен, значи можеш да си позволиш да живееш, значи си ценен и достоен за лечение. Ако си беден, ще боледуваш на воля. Ако си богат, фармацевтите ще се избият да ти предлагат илачи. Ако си беден, ще си носиш болежките и ще се успокояваш с мисълта, че съдбата ти е такава.

Днес е редно да се сетим и за онази страшна болест, която ни изкара акъла в началото на 80-те години . Правилно сте се сетили, става въпрос за синдрома на придобитата имунна недостатъчност – СПИН. Тази болест все още съществува и убива – около 33,4 милиона души по света са болните от СПИН, като всяка година има нови 2,7 милиона заразени. И тук забелязваме, че човечността на фармацевтичната промишленост си има граници – потенциални клиенти/пациенти не липсват, но никой не се е загрижил за тях и не се престарава в търсенето на ваксина, защото те не са РЕНТАБИЛНИ. Истината е, че 70% от серопозитвните по света живеят в Африка, а африканците имат нещастието да са бедни. Това значи бил грехът да си беден – научните изследвания струват скъпо и предполагат солидни инвестиции, които в последствие да доведат до висока възвръщаемост. Т.е. въпросът наистина опира до РЕНТАБИЛНОСТ.

А кампаниите, “международните дни”, рекламите, произнесените речи, благотворителните концерти, плачещите холивудски звезди и т.н., защо е целият този цирк?! - ще попитате вие. Ами и това е своего рода лекарство, но за гузна съвест.
Може би именно в това се заключава кошмарът на Дарвин – теорията му за еволюцията на видовете до голяма степен е оборена от човека, чиито критерии за развитие и прогрес отдавна са престанали да следват естествения биологичен ред, за да отстъпят място на расовите, класовите и в последно време финансовите принципи за природна легитимност. И докато една част от човечеството се радва на здраве и хубав живот, другата боледува и служи за опитни мишки.

Няма начин, бизнес из бизнес, в наши дни дори и Гоце е готов да се здрависа с ББ в името на общите интереси и търговията с човешки чаркове. И затова се радвайте, когато ви карат да доплащате за жизненоважни лекарства, защото това е доказателство, че сте от по-приятната страна на екзистенциалната граница

Вие все пак нимавайте да не се заразите и ползвайте презервативи. А за Коледа ви пожелавам много хапчета, ваксини и солидна РЕНТАБИЛНОСТ!


....

Снимка : “Кошмарът на Дарвин” (документален филм на режисьора Юбер Сопер)
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)