понеделник, 29 юни 2009 г.

КОМПИЛАЦИЯ НА СИНЯТА БАБИЧКА - BLUE GRANDMA’S COLLECTION

По случай предстоящите избори ви предлагам няколко клипа на синя тематика. Умолявам най-любезно почитателите на казачоците, чалгата, червените знамена, индианските вождове от Ковачевци и Сирищник, покупко-продажбата на гласове и политическата проституция да не си губят времето да ги преглеждат! Защото не сме социалисти и защото все още чакаме Станишев да построи магистралата до Гърция за олимпийските игри, дето минаха преди пет години...

За останалите – приятно гледане! Чакам с нетърпение вашите предложения за допълване на компилацията.





























Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 26 юни 2009 г.

Майкъл Джексън да умре? Глупости!


Миналата нощ се събудих съвсем ненадейно – навън беснееше страшна буря, а телефонът звънеше на пожар. От другата страна на жицата Чочо Койота истерично крещеше : “Разправят по телевизията, че Майкъл Джексън е починал, ама ти не им вярвай! Нали съм ти казвал истината...”

Майкъл Джексън да умре? Глупости!

Чочо е нещо като екстрасенс – гледа телевизия и вижда онова, което никой друг не може да види. Погледът му прониква далеч зад електроните, протоните, фотоните, плазмите, вазата с цветя на масичката в хола, нареждащата с укор в гласа баба и всички други частици на физиката, чрез които телевизията се опитва да вникне в невроните и да изпие капчиците здрав разум на гордия човешки дух.

Обикновено се отнасям скептично към гръмките заявления на Чочо, но не защото има проблеми с алкохола, нито защото се фука с “жълта книжка”. Просто ми е трудно да следвам странната му логика, предавана чрез необичайни метафори.

Майкъл Джексън... Завистта на дивия ми пубертет, човекът с хиляди таланти. В природата нищо не се губи, ами само променя формата си, и затова бях убеден, че за да притежава всички тези качества, значи някой друг и даже много други са били лишени от тях. И затова умирах от яд, нищо че харесвах съвсем друга музика.
Съседките бяха издраскали стените на входа с MJ-MJ-MJ, инициалите на Mickael Jackson ме преследваха навсякъде, а аз упорито ги преправях на Mick Jagger. И страдах – все така от завист! Чувствах се лично засегнат и жертва на световен поп-комплот, както впрочем всички се чувстваха измамени от съдбата пред това неоспоримо доказателство за гениалност.

Накрая успях да се преборя с Майкъл, направо го тръшнах на земята и - като Херкулес след разчистването на Авгиевите обори - стегнах бицепс. Победа!
Ожених се за най-голямата и най-красива почитателка на Майкъл Джексън! Някъде по това време подписах мирен договор с доскорошния си съперник и признах с охота, че музиката му е единствена и неповторима.

Такива мисли ме връхлитаха, докато Чочо настойчиво повтаряше осъществената си теория за

ИЗВЪНЗЕМНИЯ ПРОИЗХОД НА МАЙКЪЛ!

Преди време забелязах нещо, убягнало на милионите и милиарди почитатели на Краля на поп-музиката. А беше толкова очевидно! Движенията му, мимиките му, излъчването му, всичко подчертаваше тази екстравагантност, зад която се криеше истинското и перфектно скрито лице на Майкъл-магьосника. И докато публиката на планетата ни се унасяше по постоянния фокус на дясната ръка, лявата прикриваше истинската му същност на паднал ангел, на заключено в земен затвор същество. Гледах Лунен пътешественик десетки, та дори и не си спомням колко пъти, и се убеждавах все повече и повече.
Мястото му не беше тук, а талантите му не трябваше да бъдат експлоатирани така.
Не трябваше да го
лишават от детство.
Не трябваше да си правят експерименти с него.
Не трябваше да превръщат изкуството му в бизнес.
За Бога,
оставете го да си ходи!

Чочо продължаваше да разказва, но гласът му вече удряше на кресчендо.

Сетих се, че Стивън Спилбърг се е вдъхновил от Майкъл Джексън за филма си – Е.Т. Извънземното... Същата клопка, същата болка, същия живот. Попитах го – Стивън, така и така, кажи, ти си вътре в нещата... Правилно ли му хванах спатиите, извънземен ли е?
Прав си, отговаря Стивън, но няма смисъл да го разправяш под път и над път, че ще си навлечеш неприятности...
Опасно е! Пазят го в тайна, защото Майкъл е златната кокошка, и са готови на всичко, за да ти затворят устата... Най-вероятно ще те изкарат луд, лунатик и шизофреник, ще ти бутнат жълта книжка връцете, пък иди после доказвай, че си нормален.
Кой го държи, кой дърпа конците, кой ме заплашва? - питам пак, а Стивън уплашено се оглежда.
Как кой? Шоу-бизнесът, издателските къщи, филмовите продукции, цялата поп индустрия, ти, аз – цялото ни удоволствие и всичко почива на извънземния продукт на Майкъл. А когато се опитва да им избяга, те го тормозят. Издевателстват над него от най-ранно детство, превърнаха го в палячо, в Човека-който-се-смее, в панаирска смешно-тъжна атракция...

Така и се получи впоследствие, затвориха ми устата. А Майкъл страдаше все повече и повече, докато не намери начин да избяга – точно като във филма за Извънземното. Напусна телесната си черупка и полетя към други светове, където децата получават дължимата им обич и където изкуството не е валута. На добър път Майкъл!

Навън бурята продължаваше – изсипваха се огромни капки сълзи, по-късно падна и градушка. Според Чочо дъждът бил резултат на трансгалактическото пътешествие на Майкъл Джексън. Не знам, може би е прав... При вас валя ли?

Да, в природата нищо не се губи, ами само променя формата си... И, дай Боже, съвсем скоро да се роди нов гений с талантите на Майкъл.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 25 юни 2009 г.

ТЪМНАТА СТРАНА НА СИЛАТА






Всички сме гледали “Междузвездни войни” и като деца сме си играли на джедаи с пръчки вместо лазерни мечове и със скалъпени от стари гуми и щайги за домати космически кораби. В тази детска и наивна игра обаче се крие и ключът към бараката на феномена Доган, защото в подобна постановка той - неприкосновеният, надменният, непобедимият – с удоволствие би изпълнявал ролята на императора, концентрирал в себе си властта.

Доган олицетворява тъмната сила – т.е. обратното на демокрацията и всичко онова, което опошлява и обезсмисля демократичния процес. В неговите ръце корупцията се превръща в бизнес, демагогията – в предизборен маркетинг, а избирателите - в подкупено стадо овци. И след като успя да наложи тази неморална норма на политическо поведение, Доган пристъпи към най-сладката част от омаскарителния процес – самодоволното грухтене в локвата на собствената си бълвоч.

Политическото анти-тяло Доган, или просто "Сава" за колегите от ДС, запълни със съществото си появилата се липса на морална норма в гражданското общество. Той е производно на най-грозните въжделения за цинично пълновластие и безнаказаност, които изкушават много от нас да затворят очи пред престъплението с надеждата да получат в замяна облаги – всекиму според висотата на нуждите – и чието единствено противодействие би била гражданската съвест... Ако въобще я има... Или с други думи казано, Доган е проекцията на тъмната страна на човешката ни същност, на лошите помисли, от които би трябвало да се срамуваме, а най-голямата му заслуга е, че институционализира безнравствието на държавно ниво.

Така че Доган е нашата рожба - обществото си го създаде по свой образ и подобие и му вдъхна мерзост на търгаш вместо граждански дух.


Пред тази тъжна констатация можем единствено да пляскаме с ръце и да благодарим на господин Доган за изнесения урок по безскрупулност, защото сега вече и най-големите магарета на прехода би трябвало да си дадат сметка за перверзния ефект на свободията и за крехкостта на демокрацията. При тежки социални сътресения като тези, които вече 65 години ни докарват морска болест, се раждат и гении, и чудовища. Е, ние имахме шанс 50 на 50 да спечелим от тотото на демокрацията някой Люк Скайуокър или Хан Соло, но за жалост съдбата ни натресе Доган.




Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 22 юни 2009 г.

Трагедията на полет AF447, или как самолетна катастрофа може да се превърне в медиен цирк

Жаждата за хляб и зрелища често води до цинични отстъпления и липса на критичен поглед. Точно по този начин - в стремежа си да блесне в информационното пространство - колумбийски телевизионен канал излъчва извънредни снимки от самолетната катастрофа на френския самолет (Ербъс А320, полет AF447), които са представени като автентично дело на загинал пътник. Впоследствие се оказва, че снимките са взети от... телевизионния сериал "Изгубени"! Междувременно обаче фалшификатът е представен за истина и от полски телевизионен канал.

Като страничен наблюдател мога да предложа следното - колумбийците да спрат употребата на кокаин, а поляците - на водка!

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 18 юни 2009 г.

ТЕМИТЕ ОТ ДНЕШНИЯ ЗРЕЛОСТЕН ИЗПИТ ПО ФИЛОСОФИЯ ВЪВ ФРАНЦИЯ - МОЯТ ГРАЖДАНСКИ ПОГЛЕД


Граждански увод

Училището, учителите, учениците...
Не е необходимо да ви обяснявам на вас, смислените и отговорни граждани, че учебният процес е преди всичко граждански процес, чрез който се цели социализирането на нашите малчугани. В училището можем да получим много знания, повечето от които рано или късно ще забравим, и единствено чувството за принадлежност към обществото остава дълбоко запечатано в съзнанието ни. В училището се научаваме да правим разлика между доброто и злото, да уважаваме себеподобните си, обществената норма и законите на държавата. Именно в училището детето излиза от естественото си, диво състояние, за да влезе в рамките на обществото.

Тези кратки обяснения би трябвало да ви помогнат да разберете защо във френската образователна система гражданската насоченост често взема надмощие над науката. Надявам се също така управляващите в България да си дадат сметка, че инвестициите в образованието имат далеч по-големи и важни гражански последствия от харченето на бюджетния излишък за превоз на пенсионери например.

Така че, войната срещу мислещите глави на учителите води неизменно до обезсмислянето на гражданското общество.



ДНЕШНИЯТ ЗРЕЛОСТЕН ИЗПИТ ПО ФИЛОСОФИЯ ВЪВ ФРАНЦИЯ

(учениците трябва да изберат един от трите въпроса)

1) Абсурдно ли е да се желае невъзможното?
2) Има ли въпроси, на които нито една наука не може да даде отговор?
3) Анализирайте следния текст:

Големите дела на една страна касаят само първенците. Те се събират съвсем бегло на едно и също място и – понеже често се случва да си изгубят дирите – между тях не могат да се поддържат стабилни връзки. Но когато делата на един кантон трябва да се решат от живеещите в него хора, същите индивиди са винаги в контакт едни с други и се чувстват едва ли не задължени да се опознаят и симпатизират.

Не е лесно да откъснем човек от самия него, за да го накараме да се интересува от съдбата на цялата държава, защото му е трудно да разбере правилно какво влияние може да окаже съдбата на държавата върху неговото лично бъдеще. Когато обаче му се наложи да прокарва път до частното си имение, човек си дава сметка от пръв поглед за връзката между това обществено дело и неговите най-важни лични интереси, и открива от само себе си, без да му го посочваме, тясната зависимост между частните и обществените интереси.

И натоварвайки гражданите с администрирането на малките дела повече, отколкото големите дела са в ръцете на държавата, създаваме у тях интерес към общото благо и им показваме, че имат постоянна нужда едни от други, за да го създават.

Възможно е с едно бляскаво действие да спечелим благоразположението на един народ, но за да спечелим любовта и уважението на заобикалящото ни население е нужна цяла поредица от малки услуги, от мрачно посредничество, непрекъснато внимание и стабилна репутация на безпристрастност.

Местните свободи, които карат много граждани да ценят благоразположението на съседите и близките, сближават постоянно хората за сметка на инстинкта за разединение и ги подтикват към взаимопомощ.

Алекси дьо Токвил, “За демокрацията в Америка”


Преводът ми е любителски и съвсем претупан. Затова предлагам текста в оригинал на френски :

Sujet de dissertation numéro 1 :Est-il absurde de désirer l'impossible ?
Sujet de dissertation numéro 2 :Y a-t-il des questions auxquelles aucune science ne répond ?

Commentaire de texte :Tocqueville sur l'articulation entre intérêt particulier et général.

« Les affaires générales d'un pays n'occupent que les principaux citoyens. Ceux-là ne se rassemblent que de loin en loin dans les mêmes lieux; et, comme il arrive souvent qu'ensuite ils se perdent de vue, il ne s'établit pas entre eux de liens durables. Mais, quand il s'agit de faire régler les affaires particulières d'un canton par les hommes qui l'habitent, les mêmes individus sont toujours en contact, et ils sont en quelque sorte forcés de se connaître et de se complaire.




On tire difficilement un homme de lui-même pour l'intéresser à la destinée de tout l'État, parce qu'il comprend mal l'influence que la destinée de l'État peut exercer sur son sort. Mais faut-il faire passer un chemin au bout de son domaine, il verra d'un premier coup d'oeil qu'il se rencontre un rapport entre cette petite affaire publique et ses plus grandes affaires privées, et il découvrira, sans qu'on le lui montre, le lien étroit qui unit ici l'intérêt particulier à l'intérêt général.




C'est donc en chargeant les citoyens de l'administration des petites affaires, bien plus qu'en leur livrant le gouvernement des grandes, qu'on les intéresse au bien public et qu'on leur fait voir le besoin qu'ils ont sans cesse les uns des autres pour le produire.




On peut, par une action d'éclat, captiver tout à coup la faveur d'un peuple; mais, pour gagner l'amour et le respect de la population qui vous entoure, il faut une longue succession de petits services rendus, de bons offices obscurs, une habitude constante de bienveillance et une représentation bien établie de désintéressement.




Les libertés locales, qui font qu'un grand nombre de citoyens mettent du prix à l'affection de leurs voisins et de leurs proches, ramènent donc sans cesse les hommes les uns vers les autres, en dépit des instincts qui les séparent, et les forcent à s'entraider. »




De la démocratie en Amérique, Alexis de Toqueville
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 17 юни 2009 г.

ЗВЕЗДИ ПОСРЕД БЯЛ ДЕН




18-годишна белгийка отишла с баща си и гаджето да си направи татуаж на лицето. Поръчала си три звездички до лявото око, а като се събудила... установила с ужас, че разполага с цяло съзвездие от 56 звезди, покриващи половината й лице!

Момичето обещава да даде под съд татуировчика. Според жертвата недоразумението произлиза от факта, че френскоговорящият създател на звездите не говори добре езика на региона, в който практикува, т.е. фламандски.

Татуировчикът обаче отрича момичето да е заспивало по време на татуирането и е убеден, че не е сбъркал при броенето. Според него момичето поискало точно толкова звездички, а проблемът избухнал, когато бащата и гаджето се озовали пред резултата...

На снимката : звездното момиче Кимбърли с татуировчика Руслан Туманянц...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

ОБАМА ОБЯВИ ВОЙНА НА... МУХИТЕ!!!

По време на интервю пред New York Times и CNBC американският президент Барак Обама започна да раздава шамари и пристъпи към ефективен геноцид на насекомите от семейство мухи!


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 15 юни 2009 г.

ЮНСКИ ИМПРЕСИИ - ДЕСАНТЪТ В НОРМАНДИЯ


На 6-ти юни съюзниците от Втората световна война отбелязват тържествено десанта в Нормандия. По този случай представители на засегнатите държави, сред които задължително присъства и американският президент, пристигат във Франция и отдават почит на загиналите съюзнически войници.

От нашата страна на Желязната завеса десантът винаги е бил омаловажаван по идеологически причини, защото на преден план задължително се поставяше ролята на Червената армия, а заслугата на “капиталистите” се свеждаше до минимум и дори ни криеха редица неоспорими факти - например военната и логистична помощ, оказана на СССР, за да може Сталин да удържи немците.

Десантът накратко

Съюзниците знаят много добре, че без втори фронт войната срещу нацистка Германия би продължила прекалено дълго и затова решават - по време на срещата в Техеран и по настояване на Сталин -да организират масивен десант в западна Европа. След победата в северна Африка, превземането на Сицилия и успешния десант в южна Италия, следващата решителна стъпка е десантът в Нормандия, който отваря пътя към сърцето на Райха.

Първоначално Чърчил държи съюзниците да отворят втори фронт на Балканите, но предложението му бързо бива отхвърлено заради липсата на солидна тилова база и сложността на операцията. Изборът на южните нормандски плажове (Бас Норманди) е най-логичен поради няколко причини – северните части на Франция (Па-дьо-Кале) са по-добре укрепени и по-високи, Белгия също, а в Холандия теренът във вътрешността на страната е прекалено насечен и труден за военни действия. Освен това Великобритания е в непосредствена близост и служи за отправна точка.

След един пробен десант в Диеп (19 август 1942), чиято цел е да изпробва скоростта на ответната реакция на немската армия, на 6 юни 1944 година съюзническите армии извършват най-мащабния превоз на жива сила и оръжие в историята на военното дело (операция Нептун), в която вземат участие 195 701 души (съюзнически бойци и моряци), 11 590 летателни апарата (бомбардировачи, изтребители, планери...), 6 939 плавателни съда.


Въпреки огромните мащаби на операцията и пословичната неприязън между Айзенхауър и Монтгомъри съюзниците дебаркират изключително бързо и успешно. Немците оказват ожесточена съпротива само на един от плажовете (Омаха), където американците дават 2500 жертви (от общо 3000 за цялата операция).


Успехът на десанта се дължи преди всичко на неадекватната реакция от страна на немците, които предпочитат да изчакат до последно, защото са убедени, че операцията в Нормандия е с диверсионен характер и че истинската атака ще бъде нанесена в Па-дьо-Кале.

В наши дни можете да посетите бреговете, където съюзническите войски са дебаркирали, и да разгледате различните немски отбранителни съоръжения от Атлантическия вал. На няколко крачки от Омаха бийч ще видите огромното американско гробище, което официално е територия на САЩ – надгробните кръстове на войниците светят от белота и тревата е изрядно окосена. Все по-често американските ветерани отдават чест и на загиналите немци, чиито гробища се намират по-далеч, но са също толкова добре поддържани, а кръстовете са от гранит.

Ако минавате през Каен, задължително се отбийте в Мемориалния комплекс.
....

Няколко линка относно десанта:

http://www.normandie44.net/
http://en.wikipedia.org/wiki/Normandy_Landings
http://www.dday-overlord.com/
http://www.6juin1944.com/

За да получите по-добра представа за действието, вижте първите двадесетина минути от филма “Спасяването на редник Райън”.









Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 10 юни 2009 г.

РОЖДЕН ДЕН В СТИХОВЕ


По случай рождения ден на Петър Иванчев, който чукна днес - без да му мигне окото - 33 лета, си позволявам да публикувам едно негово стихотворение от времето, когато бяхме на 22 и въобще не си правехме илюзии за новия век. Светът така и не ни изненада - остана безкомпромисно един и същ, но с тази разлика, че хубавите филми вече сме ги гледали.
Честит рожден ден!

.....



Несвоевременна епитафия

Защо се бавиш, моя сладка смърт,
нали през тебе аз прецеждам дните,
сега усмихнати стени пред мен мълчат
и двадесет и две години в мен въздишат.

Не мога сам, без твоя чер безкрай,
в душата ми не ще покълне зрънце,
ти нови цветове за мен създай
да сушат погледа ми като старо слънце.

Към теб вървя, макар да ми е тъжно,
че всеки стих отдавна бе изпят,
нелепо е, но трябва да се лъжа,
че има Господ в този глупав свят.

Пресит съм бил и твърде лицемерен,
когато съм твърдял, че любя пръст -
животът ми е равен и премерен,
от вярата остана само кръст.

Но ти не бързай, моя честна смърт,
ръцете ми сега самички пишат
и мислите не могат да се спрат,
че двадесет и две години в мен въздишат.


Октомври 1998г.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 9 юни 2009 г.

Най-после! Анулират изборни резултати поради законови нарушения - корупция и клевета. Във Франция...


Седя и цъкам с език... Гледай ги ти, маскарите му с маскари, гласове ще купуват! И ще лъжат и обиждат представителите на опозицията! Така им се пада – анулирани изборни резултати и съд, нищо че представляват партията на управляващия премиер и президент...

А вие сигурно си мислите, че бълнувам или съм се захванал да пиша научна фантастика с утопични елементи. Съвсем не, разказвам за неща, които действително се случват, обаче в други страни, където демокрацията не е параван за корумпрани номенклатурчици, ами реална и успешно прилагана политическа система.

Цитираните примери от сутрешните новини са свързани с решението на френския Държавен съвет (Conseil d’Etat) да анулира местните избори в две населени места поради законови и етични нарушения. В първия случай кметът на Корбей-Есон си позволил да “дарява скромни суми” на избиратели, което му коства и една година лишаване от право да се явява на избори. Втората потърпевша е кметицата на Екс-ан-Прованс (градът на Зола и Сезан), която пък водила прекалено яростна и изпълнена с обидни изказвания кампания – клеветницата си позволила дори да прави намеци относно личния живот на съперник.

Маскари значи имало навсякъде... Разликата между чуждите и нашите маскари обаче се състои в начина, по който се отнасяме към тях, т.е. в нашия поглед. И ако някой е виновен за славата и неприкосновеността на родните маскари, то това сме ние и никой друг.

Да, да, драги читателю, знам, на всички ни е ясно, че от Европата ни резнаха паричките, защото надушиха, че нашата демокрация е прах в очите... Знам също така, че поучителното цъкане звучи претенциозно-поучително-патетично, но не мога да не си вдъхна вяра, че един ден и нашите родни хубавци (сещате се за кого става дума) ще имат щастието да заживеят в условията на истинска демокрация, за да си платят вересиите и да напълнят дранголника с многострадалните си особи.

А иначе примери за истинска демокрация – дал Господ! Сега остава само да намерим сили и да се проявим като отговорни граждани на парламентарните избори.








Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 8 юни 2009 г.

Европейските избори във Франция - десницата мачка


Изборните резултати във Франция потвърдиха всеобщата тенденция, че вотът за европейски парламент не беше политически, ами граждански и прагматичен. Поради тази причина гласоподавателите гласуваха за нуждаещата се от подкрепа в условията на криза управляваща десницата (28%) и за зелените (16,2%), които пък поставят на преден план жизненоважния екологичен проблем.

...



Губещите на европейските избори са... всички останали. На първо място по разочарование са социалистите, който за първи път не минават символичната граница от 20% (16,8%) и спорят за второто място със зелените на франко-германеца Даниел Кон-Бендит. Другите политически сили с подвити опашки са центристите на Франсоа Байру и крайната десница на Жан-Мари Льо Пен, чиито депутати стават два пъти по-малко (от 7 на 3).

Френският изборен ден премина прекалено спокойно с едва 40% активност.



С жена ми отидохме да гласуваме в 15 часа и президентът на бюрото ни се оплака от липсата на гласуващи. Попита ни дали искаме да участваме в преброяването на гласовете.
Във Франция гласуването протича по следния начин : първо член на журито проверява дали гласоподавателят фигурира върху избирателните списъци. След това гласоподавателят взема плик и по една от всички бюлетини и се усамотява в клетката за гласуване, където слага една бюлетина в плика, а останалите ги хвърля (аз обикновено си ги нося с мен, за да им хвърля един поглед на спокойствие в къщи). Пред урната гласоподавателят бива проверяван още веднъж, президентът казва „Може да гласува” и отваря урната, а след като пликът падне вътре казва „Гласува”. След това гласоподавателят се подписва, слагат му печат върху изборната карта и с това се приключва.


(В малките селца всички гласоподаватели заедно изчакват края на изборния ден, преброяват бюлетините, бъзикат се кой за кого е гласувал, след което слагат софрата и си пийват и хапват с граждански апетит. Присъствал съм няколко пъти на такива селски избори и именно там се сдобих с вкус и желание за истинска демокрация)

А днес се прибрах у дома и, пак така похапвайки, осъзнах, че Европа вече е дори в чинията, и ме досмеша : Българин във Франция яде испанска диня с турско сирене. Да ви е сладко!
...


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 5 юни 2009 г.

НЕОБИЧАЕН ИЗЛЕТ В ПАРИЖ



Френската столица е известна с паметниците на културата, с кабаретата, с творците, с нощния живот, с кучешките фекалии по улиците, с модата, с арогантните келнери, с най-различни хубави и не чак толкоз неща, които я превръщат в кипяща от живот многоцветна мозайка.




Сред цялото това изобилие от форми и впечатления обаче човек може лесно да мине покрай удивителна забележителност без дори да я погледне! И точно по този глупав начин бихте подминали и една от зелените артерии на Париж, защото и през ум не би ви минало, че някъде над главата ви се вие в продължение на километри цяла висяща градина.




Става въпрос за бивша железница, спасена от разрушението благодарение на една налудначива идея – през 1990 година кметството решава да превърне виадукта в творческо средище, а на мястото на релсите (на 9 метра над улиците) изникват дръвчета, бамбукови горички, фонтани и розови храсти, сред които хората могат да се разхождат високо над тротоарите и очи в очи с фасадите на достолепните сгради. Благодарение на насажденията виадуктът се превръща в част от Зеления поток (дълъг около 4,5 км), свързващ Площад Бастий с Венсенския лес.




Под всяка арка на Виадукта на изкуствата (71 на брой) различни творци-занаятчии намират поле за изява – за радост на ценителите на културата и на случайните минувачи. Над главите им пък се разхождат влюбени двойки, майки с деца, тичат спортисти, спят клошари, старци четат вестник.


В Париж всичко е изкуство и живот, дори и изоставените железници!







Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 2 юни 2009 г.

КЪРДЖАЛИ - РАЗХОДКА ДО КРАЯ НА ЕВРОПА



И друг път съм бил турист в родината си, и друг път съм бил гид, но преди един месец станах водач на група от 17 човека (14 ученика - все момчета, двама учители и моя милост) в едно незабравимо и единствено по рода си пътуване до Кърджали. Така се завъртяха нещата, че виртуалното сътрудничество по един европейски проект на френското с българското училище съвсем логично приключи с желание за реална среща и запознанство. И понеже френската образователна система е далеч по-състоятелна от българската (там учителите даже получават истински заплати и могат да се прехранват от труда си!), взехме решение да организираме пътуване до страната на киселото мляко, Христо Стоичков, розовото масло и... разни други все така несъществуващи вече неща, за които ще стане дума по-късно.

И така, французите решиха да ги заведа на посещение в Кърджали.

В началото бях скептично настроен – самият аз никога не бях стъпвал в източните Родопи, а и от малък Партията ме е закърмила с цял набор от стереотипи относно този регион. Притесненията ми бяха свързани с евентуални расистки изяви на местните спрямо французите, защото групата беше особено добра извадка на френските предградия – всички разцветки на кожата и косите в една сякаш оживяла реклама на United Colors Of Benetton. Впоследствие се оказа, че страховете ми са били съвсем напразни и че хората в Кърджали са значително по-симпатични и гостоприемни от средното за България (и особено спрямо Несебър, София и пернишкото село Дивотино). Навсякъде ни приеха радушно и с внимание, а цветнокожите от групата се чувстваха като филмови звезди - всички (и най-вече момичетата) се натискаха да се снимат с тях и дори им искаха автографи. Настроението наистина беше идилично и нямаше нищо общо с грозните сцени и идиотското отношение спрямо цветнокожи, на които съм бил свидетел преди 15 години в окръжния град *** (където със сигурност и до ден-днешен единственото успокоение за непрокопсаниците е, че по незнайни причини бялата кожа им изглежда по-ценна от черната).

Е, стори ми се, че и в Кърджали едни работници-каналокопачи подвикваха „Негър, негър!”, но с такъв акцент, че едва ли някой от визираните младежи се е досетил за какво става дума. Реално погледнато каналокопачите по цял свят говорят горе-долу с еднакъв акцент едни и същи простотии.




Истинско удоволствие за мен бе не само да открия един непознат край от родната ми страна, но и да го видя през очите на младежи, на чиято възраст бях и аз, когато с баща ми се качихме на полския фиат и запрашихме за чужбина. А оттогава почти нищо не се е променило и, повярвайте ми, панелките изглеждат все така грозно и стряскащо на фона на всеобщия хаос и безстопанственост. Тази песен обаче съм я пял толкова пъти, че в един момент започнах да се питам дали самият аз нещо не съм изкукал, а панелките всъщност да представляват все пак някаква скрита архитектурна стойност... Затова оставих френските младежи сами да открият истината за българския трамвай на историята, чиито кабели преди време някой сряза. По задаваните от тях въпроси можете да си направите заключение за впечатленията им.

Още в самолета момчетата почувстваха силата на българския характер – стюардесата се правеше, че не ги забелязва, и не пожела да им даде вестник, а някакъв дядка им се развика, че вдигали много шум. Инцидентът приключи изключително благополучно, имайки предвид, че в определени ситуации някои от нашите ученици имат склонност към палежи на автомобили.

Следващата интригуваща среща бе пак със стюардеса – учениците с учудване забелязаха присъствието на млада дама в автобуса, която очевидно разполагаше с много свободно време, защото основното й занимание беше свързано с пушене на цигари и дъвчене на дъвка.

- Господине, какво прави тази млада госпожица в автобуса?
Обясних им, че и аз не съм наясно с тези неща, но че по принцип и в България май е забранено да се пуши в автобуса...
По пътя за Кърджали станахме свидетели на българското шофьорско майсторство, както и на участието на домашни животни в уличното движение.

- Господине, кои са тези хора? Дали не са обявени за издирване? Да не са отвлечени?
Некролозите определено заинтригуваха младежите. В началото си мислеха може би, че наистина става дума за изчезнали хора. Леката тревога обаче се превърна в див ужас, когато попаднахме пред спирка, изцяло тапицирана с некролози. Побързах да ги успокоя, че това не са жертви на геноцид...



- Господине, каква е тази... музика?
От висоговорителите на покрива на Общината се лееше музика, наподобяваща мелодия от GSM първо поколение. С леко усилие разпознах „Къде си вярна ти, любов народна”, „Велик е нашият войник”, „Стани, юнак балкански” и други шлагери от детската ми песнопойка. Оказа се, че на всеки кръгъл час местни велможи-християни се наслаждават на възрожденска музика, чиято роля е да противодейства на ходжата, който пък пее от минарето на джамията. Учениците ме попитаха дали има предвидено противодействие и срещу биенето на православната камбана. Замислих се, че със същия успех други хора в други страни и времена биха пуснали Вагнер.


- Бас ловя, че това е паметник на съветската армия!
- Не, това е паметник на българската армия, освободила града от турците.
- Господине, тук нещо не е наред... Ами нали повечето жители на града са си турци? Как е възможно българи да ги освободят от тях самите?!

И да им обяснявам, пак няма да разберат...

Останалите въпроси на французите бяха най-вече от битово-социален характер. Питаха ме например какви са изискванията за поддръжката на сградите. Във Франция съкооператорите са задължени да се грижат за сградите според изискванията на общината (цвят, материал и т.н.), като общо взето фасадата трябва да се измазва и пребоядисва веднъж на всеки десет години, защото подобни ремонтни работи са с гаранция за качество от... десет години. В случая на българските блокове обаче естетиката отдавана е престанала да бъде критерий при ремонтирането, санирането, остъкляването, смяната на дограмата и т.н., което пък от своя страна води до един цялостен разпад и негодувание срещу хипотетични и морални лица от рода на Държавата и Всевишния.



На учениците им направиха също толкова силно впечатление и няколко странни несъответствия – от една страна жилищата изглеждаха в окаяно състояние, а от друга парковете на град Кърджали бяха идеално обработени и поддържани. Това пък беше удобен повод за пояснение относно ролята на Европа, евро-фондовете, общата европейска политика и чудесните европейски инициативи, използвани успешно във Франция, които за жалост бяха спрени в България поради злоупотребите и некомпетентността на управляващите. Накарах ги да обещаят, че не само ще уважават гражданските си права, гласувайки, но и че ще гласуват интелигентно, за да не ми се налага да емигрирам и от Франция...


Другото набиващо се на очи несъответствие бяха, разбира се, автомобилите – редом с каруците и соц.таратайките човек можеше да забележи и съвсем новички автомобили. Тук обаче им стана ясно и без пояснения, защото не е нужно да си гений, за да се сетиш, че хората зад затъмнените стъкла на мерцедесите не работят към Озеленяване (освен ако евентуално не се наложи да заровят под някое борче представител на конкурентна фирма).



Отидохме на разходка до Перперикон. Не очаквах да впечатля ученици от техникум с археологическите разкопки и затова наблегнах най-вече на историята и природата. Хареса им, но приеха с резерва значимостта на археологическата находка – ами тъй де, ако наистина е толкова важна, защо никой не я охранява и защо хората си изхвърлят модерните боклуци в античните дупки?


Нощувахме в чисто новия манастир/хотел на отец Боян Саръев. Бях помолил момчетата да се държат прилично поради духовния характер на комплекса, построен (без съмнение...) със скромните дарения на миряните. И останах много доволен от тях... Само дето последната вечер разбрах, че си лягат късно не защото играят – както ми бяха казали - карти и пишат домашни, ами поради богатия избор на телевизионни канали, сред които въпреки духовния характер на комплекса, с ужас открих и откровено порно. С колегите-учители запалихме по една свещ и благодарихме комуто трябва, че учениците ни са пълнолетни, защото в противен случай родителите им можеха направо да ни осъдят...

Най-ценното в пътуването беше срещата ни с българските ученици и колеги, които въпреки нищожните средства и окаяното състояние на базата продължават да правят невъзможното, за да продължат учебния процес. Учителите са последните мислещи хора в тази страна и затова дразнят. И може би поради същата причина ги оставиха с мизерни заплати и настроиха обществото срещу тях. Само че, в разправата с тях най-много страдат децата, а без тях пък се обезсмисля не само училището, но и съществуванието на страната България.

Виктор Юго беше казал, че едно изучено дете е един спасен човек... В този ред на мисли се питам кого би трябвало да изучим, за да спасим държавата?

Въпреки непривичната храна, неописуемите нужници, безпричастните стюардеси, нахалните сервитьорки и другите странности французите си тръгнаха от Кърджали с нежелание, защото основното в една среща е човешкият фактор, а в случая посрещането беше повече от радушно и гостоприемството надмина всичките ни очаквания.

От друга страна пътуването ги научи да ценят това, с което разполагат във Франция, и да осмислят истинското значение на европейската идея.

Написвайки тези редове, си спомням за първата ни вечер в Кърджали и за равносметката от изтеклия ден. Учителката попита учениците какво им е направило впечатление.

- Голяма мизерия е! – спонтанно изстреля Бенжамен...
- Мизерия е, но хората са добри – поправи го Беноа.
- Не, хората са МНОГО добри! – намеси се Джефри.
- Как може толкова добри хора да живеят толкова зле?! – пак толкова спонтанно извика Бенжамен и с това разговорът приключи.

И чак сега разбирам, че отговор на последния въпрос няма, защото, ако имаше отговор, щеше да има и изход.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)