
И друг път съм бил турист в родината си, и друг път съм бил гид, но преди един месец станах водач на група от 17 човека (14 ученика - все момчета, двама учители и моя милост) в едно незабравимо и единствено по рода си пътуване до Кърджали. Така се завъртяха нещата, че виртуалното сътрудничество по един европейски проект на френското с българското училище съвсем логично приключи с желание за реална среща и запознанство. И понеже френската образователна система е далеч по-състоятелна от българската (там учителите даже получават истински заплати и могат да се прехранват от труда си!), взехме решение да организираме пътуване до страната на киселото мляко, Христо Стоичков, розовото масло и... разни други все така несъществуващи вече неща, за които ще стане дума по-късно.
И така, французите решиха да ги заведа на посещение в Кърджали.
В началото бях скептично настроен – самият аз никога не бях стъпвал в източните Родопи, а и от малък Партията ме е закърмила с цял набор от стереотипи относно този регион. Притесненията ми бяха свързани с евентуални расистки изяви на местните спрямо французите, защото групата беше особено добра извадка на френските предградия – всички разцветки на кожата и косите в една сякаш оживяла реклама на
United Colors Of Benetton. Впоследствие се оказа, че страховете ми са били съвсем напразни и че хората в Кърджали са значително по-симпатични и гостоприемни от средното за България (и особено спрямо Несебър, София и пернишкото село Дивотино). Навсякъде ни приеха радушно и с внимание, а цветнокожите от групата се чувстваха като филмови звезди - всички (и най-вече момичетата) се натискаха да се снимат с тях и дори им искаха автографи. Настроението наистина беше идилично и нямаше нищо общо с грозните сцени и идиотското отношение спрямо цветнокожи, на които съм бил свидетел преди 15 години в окръжния град *** (където със сигурност и до ден-днешен единственото успокоение за непрокопсаниците е, че по незнайни причини бялата кожа им изглежда по-ценна от черната).
Е, стори ми се, че и в Кърджали едни работници-каналокопачи подвикваха „Негър, негър!”, но с такъв акцент, че едва ли някой от визираните младежи се е досетил за какво става дума. Реално погледнато каналокопачите по цял свят говорят горе-долу с еднакъв акцент едни и същи простотии.

Истинско удоволствие за мен бе не само да открия един непознат край от родната ми страна, но и да го видя през очите на младежи, на чиято възраст бях и аз, когато с баща ми се качихме на полския фиат и запрашихме за чужбина. А оттогава почти нищо не се е променило и, повярвайте ми, панелките изглеждат все така грозно и стряскащо на фона на всеобщия хаос и безстопанственост. Тази песен обаче съм я пял толкова пъти, че в един момент започнах да се питам дали самият аз нещо не съм изкукал, а панелките всъщност да представляват все пак някаква скрита архитектурна стойност... Затова оставих френските младежи сами да открият истината за българския трамвай на историята, чиито кабели преди време някой сряза. По задаваните от тях въпроси можете да си направите заключение за впечатленията им.
Още в самолета момчетата почувстваха силата на българския характер – стюардесата се правеше, че не ги забелязва, и не пожела да им даде вестник, а някакъв дядка им се развика, че вдигали много шум. Инцидентът приключи изключително благополучно, имайки предвид, че в определени ситуации някои от нашите ученици имат склонност към палежи на автомобили.
Следващата интригуваща среща бе пак със стюардеса – учениците с учудване забелязаха присъствието на млада дама в автобуса, която очевидно разполагаше с много свободно време, защото основното й занимание беше свързано с пушене на цигари и дъвчене на дъвка.
- Господине, какво прави тази млада госпожица в автобуса?
Обясних им, че и аз не съм наясно с тези неща, но че по принцип и в България май е забранено да се пуши в автобуса...
По пътя за Кърджали станахме свидетели на българското шофьорско майсторство, както и на участието на домашни животни в уличното движение.
- Господине, кои са тези хора? Дали не са обявени за издирване? Да не са отвлечени?
Некролозите определено заинтригуваха младежите. В началото си мислеха може би, че наистина става дума за изчезнали хора. Леката тревога обаче се превърна в див ужас, когато попаднахме пред спирка, изцяло тапицирана с некролози. Побързах да ги успокоя, че това не са жертви на геноцид...

- Господине, каква е тази... музика?
От висоговорителите на покрива на Общината се лееше музика, наподобяваща мелодия от GSM първо поколение. С леко усилие разпознах „Къде си вярна ти, любов народна”, „Велик е нашият войник”, „Стани, юнак балкански” и други шлагери от детската ми песнопойка. Оказа се, че на всеки кръгъл час местни велможи-християни се наслаждават на възрожденска музика, чиято роля е да противодейства на ходжата, който пък пее от минарето на джамията. Учениците ме попитаха дали има предвидено противодействие и срещу биенето на православната камбана. Замислих се, че със същия успех други хора в други страни и времена биха пуснали Вагнер.

- Бас ловя, че това е паметник на съветската армия!
- Не, това е паметник на българската армия, освободила града от турците.
- Господине, тук нещо не е наред... Ами нали повечето жители на града са си турци? Как е възможно българи да ги освободят от тях самите?!
И да им обяснявам, пак няма да разберат...

Останалите въпроси на французите бяха най-вече от битово-социален характер. Питаха ме например какви са изискванията за поддръжката на сградите. Във Франция съкооператорите са задължени да се грижат за сградите според изискванията на общината (цвят, материал и т.н.), като общо взето фасадата трябва да се измазва и пребоядисва веднъж на всеки десет години, защото подобни ремонтни работи са с гаранция за качество от... десет години. В случая на българските блокове обаче естетиката отдавана е престанала да бъде критерий при ремонтирането, санирането, остъкляването, смяната на дограмата и т.н., което пък от своя страна води до един цялостен разпад и негодувание срещу хипотетични и морални лица от рода на Държавата и Всевишния.

На учениците им направиха също толкова силно впечатление и няколко странни несъответствия – от една страна жилищата изглеждаха в окаяно състояние, а от друга парковете на град Кърджали бяха идеално обработени и поддържани. Това пък беше удобен повод за пояснение относно ролята на Европа, евро-фондовете, общата европейска политика и чудесните европейски инициативи, използвани успешно във Франция, които за жалост бяха спрени в България поради злоупотребите и некомпетентността на управляващите. Накарах ги да обещаят, че не само ще уважават гражданските си права, гласувайки, но и че ще гласуват интелигентно, за да не ми се налага да емигрирам и от Франция...

Другото набиващо се на очи несъответствие бяха, разбира се, автомобилите – редом с каруците и соц.таратайките човек можеше да забележи и съвсем новички автомобили. Тук обаче им стана ясно и без пояснения, защото не е нужно да си гений, за да се сетиш, че хората зад затъмнените стъкла на мерцедесите не работят към Озеленяване (освен ако евентуално не се наложи да заровят под някое борче представител на конкурентна фирма).

Отидохме на разходка до Перперикон. Не очаквах да впечатля ученици от техникум с археологическите разкопки и затова наблегнах най-вече на историята и природата. Хареса им, но приеха с резерва значимостта на археологическата находка – ами тъй де, ако наистина е толкова важна, защо никой не я охранява и защо хората си изхвърлят модерните боклуци в античните дупки?

Нощувахме в чисто новия манастир/хотел на отец
Боян Саръев. Бях помолил момчетата да се държат прилично
поради духовния характер на комплекса, построен (без съмнение...) със скромните дарения на миряните. И останах много доволен от тях... Само дето последната вечер разбрах, че си лягат късно не защото играят – както ми бяха казали - карти и пишат домашни, ами поради богатия избор на телевизионни канали, сред които
въпреки духовния характер на комплекса, с ужас открих и откровено порно. С колегите-учители запалихме по една свещ и благодарихме комуто трябва, че учениците ни са пълнолетни, защото в противен случай родителите им можеха направо да ни осъдят...
Най-ценното в пътуването беше срещата ни с българските ученици и колеги, които въпреки нищожните средства и окаяното състояние на базата продължават да правят невъзможното, за да продължат учебния процес. Учителите са последните мислещи хора в тази страна и затова дразнят. И може би поради същата причина ги оставиха с мизерни заплати и настроиха обществото срещу тях. Само че, в разправата с тях най-много страдат децата, а без тях пък се обезсмисля не само училището, но и съществуванието на страната България.
Виктор Юго беше казал, че едно изучено дете е един спасен човек... В този ред на мисли се питам кого би трябвало да изучим, за да спасим държавата?
Въпреки непривичната храна, неописуемите нужници,
безпричастните стюардеси, нахалните сервитьорки и другите странности французите си тръгнаха от Кърджали с нежелание, защото основното в една среща е човешкият фактор, а в случая посрещането беше повече от радушно и гостоприемството надмина всичките ни очаквания.
От друга страна пътуването ги научи да ценят това, с което разполагат във Франция, и да осмислят истинското значение на европейската идея.
Написвайки тези редове, си спомням за първата ни вечер в Кърджали и за равносметката от изтеклия ден. Учителката попита учениците какво им е направило впечатление.
- Голяма мизерия е! – спонтанно изстреля Бенжамен...
- Мизерия е, но хората са добри – поправи го Беноа.
- Не, хората са МНОГО добри! – намеси се Джефри.
- Как може толкова добри хора да живеят толкова зле?! – пак толкова спонтанно извика Бенжамен и с това разговорът приключи.
И чак сега разбирам, че отговор на последния въпрос няма, защото, ако имаше отговор, щеше да има и изход.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)