петък, 26 юни 2009 г.

Майкъл Джексън да умре? Глупости!


Миналата нощ се събудих съвсем ненадейно – навън беснееше страшна буря, а телефонът звънеше на пожар. От другата страна на жицата Чочо Койота истерично крещеше : “Разправят по телевизията, че Майкъл Джексън е починал, ама ти не им вярвай! Нали съм ти казвал истината...”

Майкъл Джексън да умре? Глупости!

Чочо е нещо като екстрасенс – гледа телевизия и вижда онова, което никой друг не може да види. Погледът му прониква далеч зад електроните, протоните, фотоните, плазмите, вазата с цветя на масичката в хола, нареждащата с укор в гласа баба и всички други частици на физиката, чрез които телевизията се опитва да вникне в невроните и да изпие капчиците здрав разум на гордия човешки дух.

Обикновено се отнасям скептично към гръмките заявления на Чочо, но не защото има проблеми с алкохола, нито защото се фука с “жълта книжка”. Просто ми е трудно да следвам странната му логика, предавана чрез необичайни метафори.

Майкъл Джексън... Завистта на дивия ми пубертет, човекът с хиляди таланти. В природата нищо не се губи, ами само променя формата си, и затова бях убеден, че за да притежава всички тези качества, значи някой друг и даже много други са били лишени от тях. И затова умирах от яд, нищо че харесвах съвсем друга музика.
Съседките бяха издраскали стените на входа с MJ-MJ-MJ, инициалите на Mickael Jackson ме преследваха навсякъде, а аз упорито ги преправях на Mick Jagger. И страдах – все така от завист! Чувствах се лично засегнат и жертва на световен поп-комплот, както впрочем всички се чувстваха измамени от съдбата пред това неоспоримо доказателство за гениалност.

Накрая успях да се преборя с Майкъл, направо го тръшнах на земята и - като Херкулес след разчистването на Авгиевите обори - стегнах бицепс. Победа!
Ожених се за най-голямата и най-красива почитателка на Майкъл Джексън! Някъде по това време подписах мирен договор с доскорошния си съперник и признах с охота, че музиката му е единствена и неповторима.

Такива мисли ме връхлитаха, докато Чочо настойчиво повтаряше осъществената си теория за

ИЗВЪНЗЕМНИЯ ПРОИЗХОД НА МАЙКЪЛ!

Преди време забелязах нещо, убягнало на милионите и милиарди почитатели на Краля на поп-музиката. А беше толкова очевидно! Движенията му, мимиките му, излъчването му, всичко подчертаваше тази екстравагантност, зад която се криеше истинското и перфектно скрито лице на Майкъл-магьосника. И докато публиката на планетата ни се унасяше по постоянния фокус на дясната ръка, лявата прикриваше истинската му същност на паднал ангел, на заключено в земен затвор същество. Гледах Лунен пътешественик десетки, та дори и не си спомням колко пъти, и се убеждавах все повече и повече.
Мястото му не беше тук, а талантите му не трябваше да бъдат експлоатирани така.
Не трябваше да го
лишават от детство.
Не трябваше да си правят експерименти с него.
Не трябваше да превръщат изкуството му в бизнес.
За Бога,
оставете го да си ходи!

Чочо продължаваше да разказва, но гласът му вече удряше на кресчендо.

Сетих се, че Стивън Спилбърг се е вдъхновил от Майкъл Джексън за филма си – Е.Т. Извънземното... Същата клопка, същата болка, същия живот. Попитах го – Стивън, така и така, кажи, ти си вътре в нещата... Правилно ли му хванах спатиите, извънземен ли е?
Прав си, отговаря Стивън, но няма смисъл да го разправяш под път и над път, че ще си навлечеш неприятности...
Опасно е! Пазят го в тайна, защото Майкъл е златната кокошка, и са готови на всичко, за да ти затворят устата... Най-вероятно ще те изкарат луд, лунатик и шизофреник, ще ти бутнат жълта книжка връцете, пък иди после доказвай, че си нормален.
Кой го държи, кой дърпа конците, кой ме заплашва? - питам пак, а Стивън уплашено се оглежда.
Как кой? Шоу-бизнесът, издателските къщи, филмовите продукции, цялата поп индустрия, ти, аз – цялото ни удоволствие и всичко почива на извънземния продукт на Майкъл. А когато се опитва да им избяга, те го тормозят. Издевателстват над него от най-ранно детство, превърнаха го в палячо, в Човека-който-се-смее, в панаирска смешно-тъжна атракция...

Така и се получи впоследствие, затвориха ми устата. А Майкъл страдаше все повече и повече, докато не намери начин да избяга – точно като във филма за Извънземното. Напусна телесната си черупка и полетя към други светове, където децата получават дължимата им обич и където изкуството не е валута. На добър път Майкъл!

Навън бурята продължаваше – изсипваха се огромни капки сълзи, по-късно падна и градушка. Според Чочо дъждът бил резултат на трансгалактическото пътешествие на Майкъл Джексън. Не знам, може би е прав... При вас валя ли?

Да, в природата нищо не се губи, ами само променя формата си... И, дай Боже, съвсем скоро да се роди нов гений с талантите на Майкъл.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

6 коментара:

  1. Прекрасно е написано !
    Наистина нека да си ходи - Той е Божествен!

    ОтговорИзтриване
  2. Поздравления за много добрия текст!
    Със сърце си го написал и личи...

    ОтговорИзтриване
  3. Майкъл заслужава всички тези хубави думи, той е единствен, няма друг като него!
    Преиначиха и омърсиха най-святото в него - любовта му към децата, а той даваше всичко за тях.
    Бог да го прости - беше велик творец и човеколюбец...

    ОтговорИзтриване
  4. Анонимен6 юли 2009 г., 13:51

    Браво! Разплака ме, но ми стана и хубаво някак си.Разбрах защо дъждът ме кара да се чувствам добре.

    ОтговорИзтриване
  5. Преклон пред таланта му и поздравления за текста и от мен! :)

    ОтговорИзтриване