вторник, 2 юни 2009 г.

КЪРДЖАЛИ - РАЗХОДКА ДО КРАЯ НА ЕВРОПА



И друг път съм бил турист в родината си, и друг път съм бил гид, но преди един месец станах водач на група от 17 човека (14 ученика - все момчета, двама учители и моя милост) в едно незабравимо и единствено по рода си пътуване до Кърджали. Така се завъртяха нещата, че виртуалното сътрудничество по един европейски проект на френското с българското училище съвсем логично приключи с желание за реална среща и запознанство. И понеже френската образователна система е далеч по-състоятелна от българската (там учителите даже получават истински заплати и могат да се прехранват от труда си!), взехме решение да организираме пътуване до страната на киселото мляко, Христо Стоичков, розовото масло и... разни други все така несъществуващи вече неща, за които ще стане дума по-късно.

И така, французите решиха да ги заведа на посещение в Кърджали.

В началото бях скептично настроен – самият аз никога не бях стъпвал в източните Родопи, а и от малък Партията ме е закърмила с цял набор от стереотипи относно този регион. Притесненията ми бяха свързани с евентуални расистки изяви на местните спрямо французите, защото групата беше особено добра извадка на френските предградия – всички разцветки на кожата и косите в една сякаш оживяла реклама на United Colors Of Benetton. Впоследствие се оказа, че страховете ми са били съвсем напразни и че хората в Кърджали са значително по-симпатични и гостоприемни от средното за България (и особено спрямо Несебър, София и пернишкото село Дивотино). Навсякъде ни приеха радушно и с внимание, а цветнокожите от групата се чувстваха като филмови звезди - всички (и най-вече момичетата) се натискаха да се снимат с тях и дори им искаха автографи. Настроението наистина беше идилично и нямаше нищо общо с грозните сцени и идиотското отношение спрямо цветнокожи, на които съм бил свидетел преди 15 години в окръжния град *** (където със сигурност и до ден-днешен единственото успокоение за непрокопсаниците е, че по незнайни причини бялата кожа им изглежда по-ценна от черната).

Е, стори ми се, че и в Кърджали едни работници-каналокопачи подвикваха „Негър, негър!”, но с такъв акцент, че едва ли някой от визираните младежи се е досетил за какво става дума. Реално погледнато каналокопачите по цял свят говорят горе-долу с еднакъв акцент едни и същи простотии.




Истинско удоволствие за мен бе не само да открия един непознат край от родната ми страна, но и да го видя през очите на младежи, на чиято възраст бях и аз, когато с баща ми се качихме на полския фиат и запрашихме за чужбина. А оттогава почти нищо не се е променило и, повярвайте ми, панелките изглеждат все така грозно и стряскащо на фона на всеобщия хаос и безстопанственост. Тази песен обаче съм я пял толкова пъти, че в един момент започнах да се питам дали самият аз нещо не съм изкукал, а панелките всъщност да представляват все пак някаква скрита архитектурна стойност... Затова оставих френските младежи сами да открият истината за българския трамвай на историята, чиито кабели преди време някой сряза. По задаваните от тях въпроси можете да си направите заключение за впечатленията им.

Още в самолета момчетата почувстваха силата на българския характер – стюардесата се правеше, че не ги забелязва, и не пожела да им даде вестник, а някакъв дядка им се развика, че вдигали много шум. Инцидентът приключи изключително благополучно, имайки предвид, че в определени ситуации някои от нашите ученици имат склонност към палежи на автомобили.

Следващата интригуваща среща бе пак със стюардеса – учениците с учудване забелязаха присъствието на млада дама в автобуса, която очевидно разполагаше с много свободно време, защото основното й занимание беше свързано с пушене на цигари и дъвчене на дъвка.

- Господине, какво прави тази млада госпожица в автобуса?
Обясних им, че и аз не съм наясно с тези неща, но че по принцип и в България май е забранено да се пуши в автобуса...
По пътя за Кърджали станахме свидетели на българското шофьорско майсторство, както и на участието на домашни животни в уличното движение.

- Господине, кои са тези хора? Дали не са обявени за издирване? Да не са отвлечени?
Некролозите определено заинтригуваха младежите. В началото си мислеха може би, че наистина става дума за изчезнали хора. Леката тревога обаче се превърна в див ужас, когато попаднахме пред спирка, изцяло тапицирана с некролози. Побързах да ги успокоя, че това не са жертви на геноцид...



- Господине, каква е тази... музика?
От висоговорителите на покрива на Общината се лееше музика, наподобяваща мелодия от GSM първо поколение. С леко усилие разпознах „Къде си вярна ти, любов народна”, „Велик е нашият войник”, „Стани, юнак балкански” и други шлагери от детската ми песнопойка. Оказа се, че на всеки кръгъл час местни велможи-християни се наслаждават на възрожденска музика, чиято роля е да противодейства на ходжата, който пък пее от минарето на джамията. Учениците ме попитаха дали има предвидено противодействие и срещу биенето на православната камбана. Замислих се, че със същия успех други хора в други страни и времена биха пуснали Вагнер.


- Бас ловя, че това е паметник на съветската армия!
- Не, това е паметник на българската армия, освободила града от турците.
- Господине, тук нещо не е наред... Ами нали повечето жители на града са си турци? Как е възможно българи да ги освободят от тях самите?!

И да им обяснявам, пак няма да разберат...

Останалите въпроси на французите бяха най-вече от битово-социален характер. Питаха ме например какви са изискванията за поддръжката на сградите. Във Франция съкооператорите са задължени да се грижат за сградите според изискванията на общината (цвят, материал и т.н.), като общо взето фасадата трябва да се измазва и пребоядисва веднъж на всеки десет години, защото подобни ремонтни работи са с гаранция за качество от... десет години. В случая на българските блокове обаче естетиката отдавана е престанала да бъде критерий при ремонтирането, санирането, остъкляването, смяната на дограмата и т.н., което пък от своя страна води до един цялостен разпад и негодувание срещу хипотетични и морални лица от рода на Държавата и Всевишния.



На учениците им направиха също толкова силно впечатление и няколко странни несъответствия – от една страна жилищата изглеждаха в окаяно състояние, а от друга парковете на град Кърджали бяха идеално обработени и поддържани. Това пък беше удобен повод за пояснение относно ролята на Европа, евро-фондовете, общата европейска политика и чудесните европейски инициативи, използвани успешно във Франция, които за жалост бяха спрени в България поради злоупотребите и некомпетентността на управляващите. Накарах ги да обещаят, че не само ще уважават гражданските си права, гласувайки, но и че ще гласуват интелигентно, за да не ми се налага да емигрирам и от Франция...


Другото набиващо се на очи несъответствие бяха, разбира се, автомобилите – редом с каруците и соц.таратайките човек можеше да забележи и съвсем новички автомобили. Тук обаче им стана ясно и без пояснения, защото не е нужно да си гений, за да се сетиш, че хората зад затъмнените стъкла на мерцедесите не работят към Озеленяване (освен ако евентуално не се наложи да заровят под някое борче представител на конкурентна фирма).



Отидохме на разходка до Перперикон. Не очаквах да впечатля ученици от техникум с археологическите разкопки и затова наблегнах най-вече на историята и природата. Хареса им, но приеха с резерва значимостта на археологическата находка – ами тъй де, ако наистина е толкова важна, защо никой не я охранява и защо хората си изхвърлят модерните боклуци в античните дупки?


Нощувахме в чисто новия манастир/хотел на отец Боян Саръев. Бях помолил момчетата да се държат прилично поради духовния характер на комплекса, построен (без съмнение...) със скромните дарения на миряните. И останах много доволен от тях... Само дето последната вечер разбрах, че си лягат късно не защото играят – както ми бяха казали - карти и пишат домашни, ами поради богатия избор на телевизионни канали, сред които въпреки духовния характер на комплекса, с ужас открих и откровено порно. С колегите-учители запалихме по една свещ и благодарихме комуто трябва, че учениците ни са пълнолетни, защото в противен случай родителите им можеха направо да ни осъдят...

Най-ценното в пътуването беше срещата ни с българските ученици и колеги, които въпреки нищожните средства и окаяното състояние на базата продължават да правят невъзможното, за да продължат учебния процес. Учителите са последните мислещи хора в тази страна и затова дразнят. И може би поради същата причина ги оставиха с мизерни заплати и настроиха обществото срещу тях. Само че, в разправата с тях най-много страдат децата, а без тях пък се обезсмисля не само училището, но и съществуванието на страната България.

Виктор Юго беше казал, че едно изучено дете е един спасен човек... В този ред на мисли се питам кого би трябвало да изучим, за да спасим държавата?

Въпреки непривичната храна, неописуемите нужници, безпричастните стюардеси, нахалните сервитьорки и другите странности французите си тръгнаха от Кърджали с нежелание, защото основното в една среща е човешкият фактор, а в случая посрещането беше повече от радушно и гостоприемството надмина всичките ни очаквания.

От друга страна пътуването ги научи да ценят това, с което разполагат във Франция, и да осмислят истинското значение на европейската идея.

Написвайки тези редове, си спомням за първата ни вечер в Кърджали и за равносметката от изтеклия ден. Учителката попита учениците какво им е направило впечатление.

- Голяма мизерия е! – спонтанно изстреля Бенжамен...
- Мизерия е, но хората са добри – поправи го Беноа.
- Не, хората са МНОГО добри! – намеси се Джефри.
- Как може толкова добри хора да живеят толкова зле?! – пак толкова спонтанно извика Бенжамен и с това разговорът приключи.

И чак сега разбирам, че отговор на последния въпрос няма, защото, ако имаше отговор, щеше да има и изход.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

14 коментара:

  1. Явно да си съдебен изпълнител (частен) е много доходно и престижно...

    ОтговорИзтриване
  2. Некои бележки и уточнения, предвид повсеместното убеждение и очакване, че Кърджали е някакво супер странно място, гаче ли резерват, видиш ли :)

    1. Мелодиите на кръгъл час от часовника на сградата на общината се леят над града от десетилетия, не са новост. Леели са се, когато в града излизаше вестник "Нова светлина" на български и турски, леели са се по време на Възродителния процес, леят се и сега.
    Сигурно, формално погледнато, поставилите ги "велможи" най-вероятно са християнски или дори атеистични, но не мисля, че негативният елемент е напълно оправдан. Надали в мелодиите се крие чутовен проблем, особено предвид комбинацията с пеенето на ходжата - тази странна полифония е част от традицията на града. Не съм сигурен дали не бяха спрели мелодиите в средата на 90те и съм приятно изненадан, че ги има и днес. Приятно, защото градът от години се управлява от ДПС и е хубаво, че именно общинарите от ДПС не са тръгнали на всяка цена да изкореняват тази градска традиция.

    2. За статистиката, без капка оценъчен елемент, ще отбележа, че градът се управлява от ДПС, предимно защото в рамките на общината към града бяха "прикачени" редица села, които иначе живеят съвсем отделен свой живот - това обърна етническия баланс в населението на общината в полза на гласоподавателите на ДПС, сред които (както е известно) съвсем по либералному политически плурализъм липсва.
    Град Кърджали е и част от зестрата на БСП към любимия й жених от соколски произход - нещо, поради което винаги ме е удивявало защо повечето от българите в града тъпо и упорито продължават да подкрепят същата БСП *.
    Иначе, градът през последните 70 г. винаги е бил предимно български (в отношение вариращо от 75-25 през 60те и 70те до 60-40 през 90те и вероятно 55-45 днес), за разлика от селата, които са 99 % чисто турски.

    3. Не виждам нищо ненормално в паметника в градската градина - той е бил поставен, когато градът вече е имал преимуществено българско население.
    Не можеш да обясниш защо паметникът е там, ако не проведеш кратка лекция по история на Балканите за последните столетия.
    Тук трябва да се отбележи една специфика - повечето българи в града са наследници на бежанци от Беломорска Тракия и преселници от Родопите. В рамките на 30-на години (1913-1944) дедите на тези хора преживяват 3 вълни брутални преселвания на ръба на оцеляването оттам-отсам границата, която гърците до ден днешен умишлено бавят да отворят (КПП Маказа).
    Това има своето психологическо влияние. От една страна, това са хора, които са само на едно-две поколения разстояние от едни страшни събития, споменът за които е доста жив. От друга страна, в родовата памет съвместното съжителство с други етноси е залегнало от столетия (самата Беломорска Тракия е била пъстра етническа мозайка - българи, турци, помаци, гърци, по малко арменци и евреи).

    Затова за външният, бил той и българин е трудно да разбере как така от една страна в Кърджали "всичко е спокойно" и хората си живеят много добре едни с други, а пък постоянно нещо витае във въздуха.
    Нещото витае във въздуха, разбира се, и покрай изборната митология, определянето на града за "Сталинград", "Крепост на Сокола", това, онова и не-знам-си-кое.

    Не знам дали си водил французите в митичния квартал Боровица (наричана крайно комично и "Боровец") - ромската махала над града, по пътя за село Енчец.
    Е тогава културният шок щеше да е тотален :)

    *
    Конкретните политически сили дори не са важни, за особено обидно намирам търгуването с административните райони и хората като някакъв досаден феодален придатък.
    В този ред, БСП извърши чудовищни психологически манипулации над българите в Кърджали, злоупотребявайки с историческите наслагвания и естествените страхове на хората. Нелепите "жестове" напоследък да издигат всенародния "любимец" дон Нуцо, а.к.а. н.а. Стефан Данаилов (самият той от тракийски произход) за водач на местната црвена листа само правят картината още по фарсова.

    ОтговорИзтриване
  3. @ Димитър : Чак сега забелязах рекламата върху сградата в центъра на Кърджали :-)))) Ами... В Щатите слагат реклами на Кока Кола, а ние на Съдия изпълнител - закон на търсенето и предлагането.

    @ Belomore : Надявам се, че не си ме разбрал погрешно - не съдя сложната балканска история, ами намирам, че възрожденските песни в ерата на информатиката и информацията са анахронизъм. И ако не спрем да категоризизираме общностите по религиозен или етнически принцип, и проблемите между общностите ще са религиозни или етнически.

    Иначе минахме и през ромската махала на път за ВЕЦ-а. Учителката (с индийски произход) каза, че в родния й град в Индия вече рядко се срещат подобни местенца.
    На язовира пък не ни разрешиха да снимаме...
    В художествената галерия също не ни разрешиха да снимаме и там вече французите се усъмниха, че ни гонка параноята. В Лувъра например може да се снима, но без светкавица.

    Успях да спестя на учениците политическите проблеми на България. Няма какво да ги занимаваме с тях - и без това и на нас самите ни е трудно да ги разберем.

    ОтговорИзтриване
  4. Хм, нима френският химн не е анахронизъм?

    Не ме разбирай и ти погрешно, но понякога съдим себе си с много по-строг критерий отколкото другите. Разбира се, ако трябва да избирам, бих предпочел да е така, а не обратното, но всяка прекомерност има негативите си.
    Не иде реч да съдиш сложната балканска история, но да не я познаваш и да не я взимаш предвид, ми се види леко наивно.

    В тази връзка, от категоризирането не можем да избягаме все още - категориите са факт и не е задължително те да са предпоставка за проблем. И ако нарочно бягаме от категоризирането, при други обстоятелства може да се стигне до упрек в обратното - че, бягайки от категориите, не зачитаме спецификите им.
    В крайна сметка, ако не търсехте именно категориите и анахронизмите, щяхте ли да отидете в Кърджали, а не в Монтана, например? ;)

    Затова пак казвам - нека аршинът бъде реалистичен и светът ще бъде "по-красив и бял" :)

    ОтговорИзтриване
  5. Разбирам те напълно - никак не е лесно човек да признае, че цялата му национална принадлежност се основава на отрицанието.

    Познавам доста добре балканската история и въпреки всичката си добра воля и уважение към страданията на региона не мога да не осъдя същността на балканския национализъм, основан изцяло на негативни чувства и деструктивна мотивация. И можем само да сме благодарни на съдбата, че Кърджали не се превърна във второ Косово.

    Архаичен е не френският химн, носещ идеите на революцията и републиката, ами османският модел на държава, който толкова старателно си отглеждаме в България - с чорбаджиите и бейовете, с корупцията, с централизираната държава, с етническите конфликти, с ориенталщината-чалгарщина, с башибузуците-мутри, с мизерията, с потъпканите човешки права и т.н.

    Колкото до избора на дестинацията, французите си нямаха никаква представа къде отиват - за тях Монтана, Кърджали, Дупница и Добрич са еднакво "тъмна Индия".
    По същия начин и аз започнах съвсем случайно работа към училище, което поддържаше вече връзки с България, както и с Полша, Португалия, Англия, Германия, Испания, Италия, Румъния, Дания и Кипър. С удоволствие ще помагам и при по-нататъшни връзки с България, а ако се отвори възможност, пак ще заведа ученици в Кърджали. Дано само нещата да потръгнат и следващия път не само градинките да са в цветущо състояние, но и жилищните сгради, и училищата, и предприятията... За да стане това обаче, ще трябва да се занимаваме по-малко с възрожденски песни и повечко с работа.

    ОтговорИзтриване
  6. Не те разбрах напълно за националната принадлежност, основаваща се на отрицанието - това към мен лично ли е насочено (с каквото впечатление оставам) или е принципна бележка?
    Както и да е, мисля, че се отклоняваме в погрешна посока.

    За спорта бих могъл да отбележа, че ако за теб френският химн носи идеите на революцията и републиката, то за други носи духа на насилието, агресията и експанзионизма. Или че възрожденските песни, които за теб са анахронизъм за други носят именно идеите на революцията и чистата и святата република за всички етноси например.
    С което не искам да отварям нова дискусия, а само да отбележа, че всичко може да бъде разтълкувано по различни начини и от различни гледни точки. Понякога зависи какво искаш да видиш в това, което гледаш.
    Което иде да каже, че не само национализмът не бива да се гради на отрицанието и, въобще - отрицанието не е хубава основа за каквото и да е.

    В този ред, напълно съм съгласен с констатацията ти за феодалната (била тя османска или багатуро-боилска) държава, която се изгражда тук, но не виждам каква е вината на възрожденските песни.
    Напротив, исках да посоча, че при все всички реални проблеми, безпроблемното съвместно звучене на възрожденските песни и молитвата на ходжата, е добър знак.
    За французите Кърджали сигурно е същото като Монтана, но все някой с конкретна аргументация е избрал да е Кърджали, а не Монтана - предполагам не е теглена лотария с имената на окръжните градове върху листчета.

    А Кърджали не стана Косово не благодарение на съдбата, а на много неща, но преди всичко на хората, а зад хората стои историята им.

    ОтговорИзтриване
  7. Възможно е да не съм бил достатъчно ясен и с това неволно да съм те засегнал, за което искрено се извинявам.
    Всъщност говорех като цяло за националната принадлежност на балканските народи, защото тя винаги се е опирала на отрицанието и мегаломанията, но не подплатена със собствени качества, ами в ущърб на другите. Излишно е да споменавам за презрението на всеки към всеки, за обидните наименования, подигравките и издевателствата, които при всеки удобен случай биват използвани, за да се подчертае нашето преимуществото пред другите. И до такава степен се самозабравяме, че сме готови да игнорираме или даже да затрием чуждото – чуждо всъщност няма, чуждото е наше, дори и самите чужденци са българи, но не го знаят, или се „гърчеят”, или се „турчеят”, или са се объркали и са станали македонци, или сърби... Но нищо де, ние ще им помогнем да се оправят, ще ги покръстим, ще им сменим имената, па ако трябва, ще им го избием с бой от главата! Какво тук значи някакво си право на самоопределение?!

    В случая се поставям в позицията на българин, но цитираната логика е валидна за абсолютно всички балканци. И затова всички балканци сме страдали и ще страдаме, докато храним желанието си за просперитет с омраза към другите.

    Национализмът пристига с известно закъснение на Балканите, поради което се получават изкривявания - борба за територии, етнически пречиствания, нарушават се основни човешки права и т.н. И поради всички тези балкански особености и до ден-днешен бъркаме патриотизъм с национализъм, народ с нация, Турция с Османската империя. В така създалата се бъркотия никой не се опитва да намери началото на това огромно недоразумение, защото сме прекалено заети да си разчистваме сметките по една неморална норма, никой не се е наел да обясни еволюцията на манталитета и как от една допотопна държава (Османската империя), в която националната/етническата принадлежност се е определяла на религиозен и професионален принцип, се раждат миниатюрни нации-хищници. И никой не смее да унищожи уродливото лице на балканския национализъм, защото друго просто нямаме, защото това сме ние. (тук се получи малко патетично, ама карай!)

    И само две думи за Марсилезата. Полемиката около нея съществува и във Франция (текстът е доста... кървав, нещо като „Шуми Марица”, та даже и по-хард), но реално погледнато това е песента на марсилските доброволци, тръгнали да бранят родината си от интервенцията, целяща възстановяването на монархията. След това Франция става империя, колониална сила и т.н., докато България пък е точно обратното – потъпкана провинция на империя, така че всяко сравнение с възрожденските песни би било изключително нестабилно.

    Освен това на всеки му е ясно, че в Кърджали звучат възрожденски песни не защото местните са настроени много "ретро", ами за да заглушат ходжата. Което пък напълно се вписва в моята теория за отрицанието.

    Поздрави!
    Сандо

    ОтговорИзтриване
  8. Като цяло си прав за всичко, с изключение на последния абзац, откъдето тръгна и дискусията.

    Опитах се да обясня, че мелодиите от часовника звучат от десетилетия, от епоха, когато не е имало нужда да се заглушава ходжата, защото въобще не е бил фактор, нуждаещ се от заглушаване. От тази гледна точка не смятам, че е ясно за всеки, че мелодиите са нарочен контрапункт на ходжата. Така може да ти изглежда днес, но със сигурност не е било така, когато въпросните мелодии са зазвучали. Затова според мен е важно да се изяснява фактологията, за да не се правят автоматично оценки и заключения от призмата на определени позиции и определени времеви точки.

    Но тук отново опираме, до това, което вече споменах в предишните ми коментари:

    1. Всеки вижда в знаците и символите това, което иска да види - ти виждаш във въпросните мелодии елемент на отрицание и отражение на дивия балкански национализъм и толкоз. Самият факт на възрожденският характер на песните, за теб вече означава нещо и то изначално е лошо, тъй като означава балкански национализъм.

    2. Много е важен аршинът / критерият / мерилото - показателно да наречем едни и също нещо с три думи (турцизъм, "евро"чуждица, българска). Нека бъдем справедливи, обективни и толерантни, но не само към околните, но и към себе си.
    Да не търсим в своето око гредата, там където в най-лошия случай има само сламка.

    Но няма смисъл да задълбаваме, разбрах какво имаш предвид.

    Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  9. Да, комай наистина задълбахме много във възрожденските песни, а те съвсем не са проблем и още по-малко екзистенциален проблем. Освен това впечатленията ми от Кърджали се резюмират в една мимолетна импресия, така че недей да приемаш разказа ми за исторически документ.

    Истината е, че Кърджали с нищо не се различава от останалите окръжни градове - за познавачите разлика има, но за един страничен наблюдател всичко е като излято по калъп. Чужденецът се спира върху състоянието на пътищата и жилищата, докато аз съм свикнал с панелките и затова обръщам внимание на нещата, които не съществуват в родния ми град - джамията, поповете-мисионери и възрожденските песни.

    Може би трябваше да акцентирам върху гостоприемството и най-вече върху добрината на хората от всички вероизповедания, която със сигурност би могла да осъществи спойката между общностите и да послужи за изграждането на единна и модерна нация. Стига да го пожелаем!

    ОтговорИзтриване
  10. Аз бих желал да коментирам темата за твоята емиграция във Франция с една интересна реална личност направила пък точно обратното на тебе, с която имах удоволствието да се запозная преди години.

    Та става дума за един французин, Жулиен от Бордо - около 30-те сега(тогава беше 23-25 годишен), дошъл на семинар по сръбски език и култура в Белград и запознал се там с една моя приятелка, която учеше Славянска филология във ВТУ(онова на Легкоступ). Та историята на въпросния младеж е, че когато е бил в юношеска възраст идва с родителите си в България на почивка и се влюбва в държавата ни и хората тук... После, като идва време да става студент решава да учи българска филология, но поради факта, че такава специалност няма по това време в университета на Бордо се записва сръбска... нали уж е най-близо до нашата. И така, от там насетне използва всеки момент за да дойде до България и да я обикаля надлъж и на шир - като най-много му харесват Родопите. Та този човек говори много добър, бих казал перфектен Български, без да го е учил в университет или училище... поразителен факт! Моята приятелка ми разказва как на въпросният семинар е пеел по нощите на Теразие насред Белград "Мила Родино" с пълно гърло и такива откачени до вманиачаване работи ... Аз се запознах малко по-късно с него, след като беше дошъл по някаква програма да живее и води лекции като хонорован преподавател във ВТУ. Живя там 1 година и после му изгубихме дирите... Наскоро моята приятелка съвсем случайно го срещнала в Дианабад в София, където живеел в момента и новините са, че вдига сватба, с една друга българка, била на същия онзи семинар в Белград и скоро чакат да им се роди дете.

    Поради липса на време не съм го виждал откакто му намерихме дирите отново, но изгарям от нетърпение да си поговоря отново с този човек. Да го разпитам отново какво толкова намира в България? С какво толкова е пленила сърцето и душата му нашата държава? ...

    ОтговорИзтриване
  11. Е, и аз познавам няколко влюбени в България французи и затова не намирам разказа ти за странен. Лошото е, че няма достатъчно влюбени, които да компенсират разочарованите.

    ОтговорИзтриване
  12. Така e, за това си прав... Пак преди броени дни, на една сватба, пък водих дълъг спор с един ирландец, живеещ тук от повече от 3 години(доста време за човек, да осъзнае на какво място е попаднал и да се сблъска с всички негативи на този факт). Млад мъж в христова възраст и разцвета на силите си, захванал дребен бизнес с хранително заведение в центъра на София. Та той се опитваше да ме убеди, че същите глупости с политиците дето ги имаме тука, се случват и в Ирландия, че и там правосъдието не работело и се протакали дела с големи риби до безкрай и т.н. и т.н... тезата му беше, че всяка страна е "fucked up in some way" и на въпрос какво му харесва тук отговори с "...I don't know. I just love this country".

    Идеята ми е, че вторачвайки се толкава силно в панелките, разбитите пътища, многобройните одушевени и неодушевени отломки от соца, не пропускаме ли да забележим и хубавите неща, които слава богу все още се намират и тук...

    ОтговорИзтриване
  13. Проблемът не е в критичния поглед, ами в липсата на позитивна реакция - керванът върви, а кучетата си лаят...

    Иначе няма конкретна причина, поради която човек трябва да обича родината си или някоя друга страна. Не са нужни Айфелови кули, Нобелови награди, победи във войни и плажове на 5 морета. Бил съм на доста места по белия свят и навсякъде съм срещал щастливи хора с усмивка на уста, които въпреки бедност или други проблеми са гостоприемни и кипят от жизнерадост. И в България е така, и там има добри хора, с които е удоволствие да се общува и живее, а това всъщност е и най-важното - да се чувстваш сред свои. Защото "социалното животно човек" може да живее при всякакви условия, но не и сам.

    ОтговорИзтриване
  14. Имал си прекрасната възможност да научиш нещата непосредствено от френските момчета, това е рядък шанс. Те с необременените си очи са видели неща, които ние самите отдавна сме забравили. Докато всеки така усърдно строи ограда с надежда за собствено спасение, няма време за друг наглед освен гърбавия.
    Кърджали наистина е интересно място, където се срещат много неща и лесно се объркваш. Може би и ние така сме се объркали и в крайна сметка от изток вместо гостоприемство сме взели леността, а от запада вместо лоялност - сметкаджийство.
    Благодаря за прекрасния пост.

    ОтговорИзтриване