петък, 28 май 2010 г.

10 смешни тайни... за живота, вселената и всичко останало

Стойчо пък, моля ви се, да вземе да ме вкара в поредната блог-игра, чиято единствена полза се заключава във възможността човекоблогърът да каже нещо за себе си. Ама нещо “по-така”... Защото блоговете уж са лични страници, но всъщност никой не смее да се разпищолва кой знае колко и да разказва за себе си в подробности. Или ако каже нещо, то е за виртуалното си “АЗ”, което - между нас казано - си е чиста измишльотина! И тук се появяват “блог-игрите”, в които човекоблогър(к)ите ни в клин, ни в ръкав започват да плямпат неща, нямащи нищо общо с тенденциите и генералното настроение в обичайните им текстове/пост-ове(-инги?).

...

И моя милост така, зачервил уши и с зареян в миналото поглед, пали една виртуална пура, отпива от виртуалното уиски и си казва по лермонтовски, даааа...

Да, были люди в наше время,
Не то, что нынешнее племя:
        Богатыри - не вы!
Плохая им досталась доля:
Немногие вернулись с поля...
Не будь на то господня воля,
        Не отдали б Москвы!

Мисля, че повечето смешни неща са свързани най-вече с моето детство и юношество. По-късно сигурно също съм изпадал в смешни ситуации, но тогава вече не ми беше до смях. И въобще с възрастта на човек му остава малко “смешило” и го досмешава за другите, но не и за него самия, а тайните му пък обикновенно са свързани с доста неприлични неща.

...

Първата ми смешна тайна е, че изживях изключително тежък пубертет – с Ivancheff пушехме до посиняване, а и подпийвахме. Мъкнехме се насам-натам с китарата и въобще не искахме да приличаме на другите.

...

Мразех да ходя на училище, а и учителите очевидно не ме обичаха особено, защото ме обиждаха на орангутан. Завърших последен по успех от класа и на първо място по извинени отсъствия благодарение на Лъчо, чийто баща беше директор на болницата в Перник и затова разполагахме с неограничен брой кочани с извинителни бележки. Понякога дори ги продавахме за по пакет цигари.

...

Носех скъсани дънки, защото други нямах.

...

Всички си мислеха, че уча специално стихотворения, за да омайвам нежния пол, а аз всъщност имам добра памет – до ден-днешен мога да ви рецитирам любими (а и не толкоз) стихове на, да речем, Евтушенко.

...

Пуснах си дълга коса... къде от любов към дългокосите музиканти-идоли, къде от мързел да отида на фризьор... А може и просто да сме предпочитали да си дадем парите за цигари.

...

Пустите му цигари... За тях издавахме празни бутилки, а за празните бутилките бяхме готови на престъпления – веднъж понечихме да разбием едно мазе, но не заради скрито съкровище, дамаджана ракия или списание с голи жени, ами заради празни бутилки!

...

Върху дългата коса носех каскет и гледах с присвити очи и “на кръв”, защото съм късоглед, а и ме беше срам да нося очила. Единствените очила, с които разполагах, не бяха с необходимия диоптър и изглеждаха ужасно (от едната страна ги стягах с медна тел). Веднъж дори щяха пак да ме бият заради този мой поглед “на кръв”. Казвам “пак”, защото са ме били също така заради дългата коса. И въобще в родния ми град Перник ексцентриците не са приети с охота от местните традиционалисти и консерватори.

...

В този ред на мисли се сещам да спомена, че имах също така и “бандитски” период. Или по-точно казано, другите си мислеха,че имам “бандитски” период, защото бяха останали с грешно впечатление – тогава се движех с един особено страховит тип, който всъщност не беше никак страховит, обаче разказваше на драго сърце всякакви измишльотини и чудеса от храброст и безумие за кражби, битки, престрелки и т.н. Благодарение на същите тези небивалици веднъж НЕ ме биха – беше ги страх, че след това ще ги изкормя и обеся със собствената им карантия (тогава в Перник такава беше модата). Всъщност, единственото ни криминално похождение така и не се увенча с успех... Калин (по прякор Кината) ме заведе да крадем акумулатор на лада, но бандитстката ми кариера окончателно приключи, когато една бабичка от съседния блок започна да ни цели с развалени компоти.

...

Случвало ми се е също така да ме арестуват, но и това беше плод на недоразумение – едни полицаи ме видяха, че тичам с две бутилки и решиха, че съм разбойник (тичащ пубер+каскет+бутилки=банков обир със заложници). Тогава много се изложих, защото комшиите ме видяха с белезници, а едното от ченгетата очевидно обожаваше да раздава шамари на пъпчивата младеж, поради което жизненоважният ми каскет на няколко пъти падна на земята.

...

В Перник понякога се майтапехме по странен начин. Веднъж стреляха във въздуха с пистолет, за да ни сплашат, защото Владо Змея дрънкаше на китарата и пееше. Аз обаче бях с гръб към “стрелците” и не знаех дали стрелят по нас или във въздуха. И затова не се разсмях веднага, ами за една бройка щях да се изтърва в гащите, а оттам и в единствените си дънки.

...

По-късно с баща ми решихме да избягаме от мизерията и другите неприятни (макар и смешни...) неща, емигрирайки с полски фиат. Заминахме за Франция. В началото беше особено трудно, защото трябваше да живеем в приют за бездомници. Първото ни ядене в столовата към приюта беше съставено от табулех (ордьовър), паниран агнешки мозък (основно ястие), след това дойде ред на богат асортимент от миризливи сирена, а за десерт хапнахме тартелетки с ягоди. Липсваше само бутилка бордо, за да стане вечерята наистина “кралска”, но бездомниците така или иначе винаги идваха да се хранят вече солидно почерпили се със собствени средства.

Въобще не говорех френски, поради което се наложи да ходя пак на училище. Година по-късно се записах в университета, а няколко години по-късно завърших специалността си (мастър по Lettres et Arts) първи по успех - напук на даскала ми по физическо възпитание в Перник, който с мръснишка усмивка ми обясняваше, че съм отрепка, предназначена да чисти градските кенефи и около тях (особено след мач на “Миньоро”), защото пушех цигари.

Спокойно, другари! Вече не пуша ;-)


Надявам се да съм ги докарал до необходимия брой смешни тайни и наистина да ви е било смешно.

До скоро!

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 25 май 2010 г.

КЪДЕ ВЪРВИШ, НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ?


“Как искате да празнувам, какъв е поводът за празнуване? Вече толкова години чакаме някакви промени, а ситуацията е все същата. Живеем в мизерия, пътищата са разбити, жилищата ни се разпадат, държавата е корумпирана. А възлагахме толкова надежди на Свободата...”

Сигурно сте си помислили, че тези думи се отнасят до двадесетата годишнина от провеждането на “Кръглата маса”, която ни доведе (и още ни води ) до светлите бъднини на абортиралия преход, но в случая говори африканец, изливащ горчилката си по повод юбилея от независимостта на бившите колонии. Паралелът с нашата българска действителност обаче е толкова фрапантен, че не устоях на изкушението да го изразя в писмен вид в памет на вчерашния “Ден на славянската писменост и култура”, както впрочем и по повод днешния “Ден на Африка”. И понеже знам със сигурност, че гордите балканци обичат да изпъкват чрез пренебрежение и открита неприязън спрямо останалите раси и култури (разбирай с чист расизъм), та затова изразявам искреното си съчуствие към онези наши сънародници, които с болка констатират, че с нищо и по никакъв начин не са по-висши и прелестни същества от африканските си братя.

Преди половин век голяма част от африканския континент се изтръгна от лапите на колониализма, но това по никакъв начин не доведе до положителни промени, защото бившите колониални сили измислиха нови и далеч по ефикасни средства за заробване и манипулиране. И така, благодарение на сложни схеми за финансиране Африка се оказа далеч по-обвързана и зависима от преди. Сега дори и неродените африканчета са длъжници и ще изплащат лихви за средства, които в повечето случаи са се озовали в джоба на мръсници от рода на Мобуту, Мугабе, Чарлз Тейлър или Бокаса, а африканските стоки винаги ще разчитат на благоразположението на западните борси.

Преди 20 години в България пък се състоя Кръгла маса, върху която се проведоха бутафорни преговори за преход от тоталитаризма към демокрацията. Истината е, че уговорките не бяха около кръглата маса, ами под нея, а истинските резултати се заключават в изработването на тази перфектна схема за предаване на политическата щафета, от която едва ли скоро ще се измъкнем.

Най-смешното е, че наскоро в Париж се проведе конференция по повод “събитието Кръгла маса”, организирана от видния балканолог Франсоа Фризон-Рош и под егидата на френската национална школа за администрация, ENA, националния център за научни изследвания CNRS, фондацията Робер Шуман и различни френски университети и български дружества, на която участваха всички тогавашни “герои” комунисти и псевдо-дисиденти – Лилов, Пирински, Желев, Симеонов, Луджев, а песента, подхваната на общ глас, разказваше как, видите ли, всичко станало прекрасно и чудесно, защото не се допуснало насилие и хората заживели дружно и щастливо (т.е. и косъм не бил паднал от главата на комунистите, а те в момента пак са си на същите отговорни службици и дърпат конците на воля).

И - точно както в книгата на Джордж Оруел - накрая прасетата и хората толкова си заприличали, че простите животни могли само да гадаят кой какъв е и да завиждат за чудесното пиршество.

Така че, като се съчетаят всички тези празници и международни дни – Празник на славянската писменост и култура, Ден на Африка и не на последно място и пак днес Ден на изчезналите деца – на човек му става драго на душата да констатира, че светът е станал едно голЕмо село, в което всички сме равни, макар че някои винаги са по-равни от другите.






...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 18 май 2010 г.

CASTA DIVA

Музикални предпочитания имаме всички, обаче хубавата музика не се слуша, ами се чувства. Снощи гледах интересен репортаж за някакво индианско племе, живеещо в дебрите на Амазония. Журналистът им прожектираше на лаптопа си различни кадри, пресъздаващи важни елементи от живота на "юдейско-християнската цивилизация", а туземците наивно коментираха.

Зидан ли? Кой пък е този и какво толкова му се радват... Майкъл Джексън – младите, които са отскачали до съседния град, го знаят. Атентатите от 11.09 - атентаторите са хора без сърце, способни да убиват дори и непознати... Нийл Армстронг стъпва на Луната - от какъв зор? Войните – сигурно са за собственост... и за всички тези ненужни изобретения (дрехи, автомобили, оръжия...).


И така стигат до Casta Diva (от «Норма» на Белини) в изпълнение на Мария Калас. Индианците се опулват и изслушват арията докрай. Вождът признава, че му е трудно да разбере изкуството на белите, но с учудване установява, че чрез Мария Калас е усетил нещо свещено, което силно го е развълнувало.


Та, това е в общи линии всичко, което търсим в музиката – универсалната и неподправена красота на човешката природа. Така че, колкото и да дерзаем с реклама и маркетинг, колкото и да се напъваме да налагаме норми и да подбутваме «нашите хора» нагоре по ненужните класации, Мария Калас ще бъде оценена дори и от диваците, а фалшът ще се търкаля нейде из бунището на историята заедно с формациите на Балкантон, идеологиите и идеолозите.


Слушайте с мен!


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

събота, 15 май 2010 г.

АСФИКЦИЯ или КУЛТУРАТА MADE BY HOMO SOVIETICUS


По повод „неиздадения издаден албум” на ФСБ, или по-точно казано „полу-издадения неиздаден псевдо-албум” на ФСБ, би било редно да си зададем въпроси не толкова за качествата на “музикалното произведение”, колкото за дереджето на българската култура. Защото едно евентуално мнение с елементи на естетическа критика би съдържало в себе си претенции за универсалност, каквато творчеството на ФСБ не би могло в никакъв случай и под никакъв претекст да притежава.


И веднага обосновавам.

В книгата си “Задушаваща култура” френският творец Жан Дюбюфе обяснява какво души културата и коя култура задушава обществото. Става дума за наложените норми, подчинени на дадена доктрина, които превръщат културата в противоестествен процес, чужд на публиката и противен на ралните духовни потребности. Постепенно изкуството придобива негативен отенък в очите на хората, които поради липса на свободно творчество постепенно биват привличани от пошлото и вулгарното.


В българския случай подобен род асфикция се явява калъпът на комунистическата култура, от който произлизат псевдокултурни продукти, чийто паразитизъм замества и убива свободното изкуство, т.е волната и естествена човешка нужда за творене. След като изкуството загина под размазалия се под собствената си тежест комунистически кашалот, на бял свят се пръкнаха съвсем логично чалгата и славитрифоновщината.


Комунистическият културен калъп носи различни наименования и живее в различни форми – можете да го откриете в мумифицираните “ансамбли за народни песни и танци”, в различните вкаменелости на “творчески съюзи” от сталинистки вид (Съюз на Бг. Художници, на Бг. Писателите, на Бг. Журналистите и т.н.), а най-очевидна е гилдията на “естрадните певци” – Лили Иванова, ФСБ и прочие любимци на малки и големи, преживели през вековете и опасли де-що има в държавното пасбище. Творчеството на всички тези производни на режима творци-номенклатурчици е преходно, поръчково, пресилено и безпредметно, защото без партийната мотивация то неминуемо губи смисъл. (Представете си само как би прозвучала на децата ви някоя песен на Бисер Киров от фестивала на политическата песен “Ален мак” и ще разберете какво имам предвид...)


Перверзното в случая е привидната невинност на “творците” от времето на комунизма, оправдаващи се със “системата”. И въпреки очевидния анахронизъм и тоталната им неадекватност спрямо европейската култура и тенденциите в нея, някогашните комунистически звезди продължават да задушават сцената и да упражняват диктат над културния живот на обществото. Освен това всички тези галеничета не се посвениха да играят хоро върху гробовете на всички онези творци жертви на режима. Нека все пак да не забравяме, че болшевиките не се задоволяваха само да убият цигуларя - те първо му режеха пръстите.


Другото извинение пък е “липсата на ново”... Чудно, къде наистина изчезнаха всички онези млади музиканти от първите години на прехода? Защо ли всички мои приятели музиканти избягаха в чужбина или се пропиха на българска територия? Защо останаха само някои мохикани от фамозния плакат “Времето е наше”, сред които можем да цитираме цяла плеяда от опортюнисти и конформисти, издули шкембетата при Тато и продължили да плюскат след това за сметка на Демокрацията? Толкова ли им беше лесно да си сменят ризата? Очевидно, да. Защото комай не само “времето”, но и всичко останало е тяхно – най-вече шоубизнесът. А за нас остана чалгата и анахроничните издихания на тоталитаризма под формата на „неиздаден” албум на ФСБ или концерт на Лили Иванова в парижката зала Олимпия.


Та, в този толкова мракобесен контекст, окичен с полуразложилите се трупове на героите на соц.реализма, би било уместно да си дадем вече сметка, че българската култура, както впрочем и цялото общество, е в състояние на асфикция, а “творби” от рода на новия албум на ФСБ са същински некролог, предназначен да ни напомня за мъртвородения преход и за разцеплението в българското общество. Не можем да отречем миналото си, не можем да зачеркнем всичко, създадено през този спорен и труден период от собствената си история, както впрочем не можем да зачеркнем и собственото си съществувание и живот, но – ЗА БОГА – нека се избавим веднъж за винаги от фантомите си, за да се занимаем най-после със създаване на бъдеще!

...

На тази снимка дендитата от Формация Студио Балкантон ни гледат с насмешка, презрение и самозадоволство. Защото те са официалната група на единствената звукозаписна къща в НРБ и витрината на българската естрада - като такива ФСБ разполагат с модерна техника и могат да "заимстват" на воля от западните изпълнители. Затова може би си позволяват и този твърде ексцентричен външен вид – дълга коса и кичозно облекло, заради които по онова време всеки обикновен млад човек би си навлякъл солидни проблеми с народната милиция. Но не и музикантите от ФСБ – те бяха „високо-високо” над простосмъртните и продукт на онзи калъп, който за едни представляваше власт и привилегии, а за други беше нещо като фаталната месомелачка от „Стената”.

...

Лили Иванова, иконата на соц.естрадата... Показателен за нея е фактът, че не само никога не е знаела да чете нотите, но и често ги е пяла на плейбек. За нейно огромно щастие в условията на българската сцена по времето на победилия социализъм човек можеше да компенсира оскъдните музикални качества с добро познание на партийната анатомия. Особено важен момент за кариерата на „българската дива” се оказват сватбите й с различни музиканти, както и с Янчо Таков – синът на видния партиец Пеко Таков (кумуват им Люси Живкова и Батето Славков).

...


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 10 май 2010 г.

БОЛШЕВИКИТЕ СЕ СМЕЯТ



Тази година братушките пак празнуваха годишнината от края на Втората световна война както подобава, като за първи път от разпадането на СССР насам военният парад напомня по размах и размер за славните години на Студената война, когато помпозните маршировки трябваше да ни внушат на нас, заточениците в империята на злото, че победата е близо.


Мдааа... Славно си живеехме под закрилата на непобедимата Червена армия, която ни освободи не само от “монархо-фашистко иго”, но и от нас самите, натрапвайки ни видния терорист Гошо Тарабата (Г.Димитров демек) и неговата шайка негодяи за управници. Впоследствие разбрахме, че всичко това е било на майтап. Както впрочем и самата победа над “хитлерофашизма” е една дебелашка шега – само един глупак е способен да си помисли, че загубата на 30 милиона души трудоспособно население предимно от мъжки пол би могло да представлява някаква форма на победа.


И въобще историята на болшевишкото котило е изтъкана от велики постижения и приключения, най-великото от които е без съмнение съчиняването на легенди около самата история на същото това котило. Но ние сме с чувство на хумор, нали? И затова сега си припомняме всичките тези майтапи с умиление и ги препрочитаме от време на време, за да си оправим настроението в този толкова сив и еднообразен капиталистически свят.


Без съмнение най-забавната от всички истории е онази за Октомврийската революция, която всъщност не е революция, ами преврат, и не е през октомври, ами през номеври (нов стил).

Получава се точно като онзи стар виц : не Ставри, ами Стамат, и не волга, ами лада, и не я е спечелил от държавната лотария, ами го прегази...


Та, во кратце истинските събития се развиват горе-долу по следния начин:


След дълги години изгнание джуджето с козя брадичка Ленин се завръща в Русия, придружен от двеста въоръжени до зъби бандюги. Пътуването, както и последвалите събития (оръжия, пропагандни материали, това-онова за лично ползване и лекарства за сифилиса на Ленин), са финансирани от немците с цел да внесат смут в руската империя и да я извадят войната. По този начин немците се надяват да съсредоточат цялата си мощ на западния фронт.

(Излишно е да споменавам, че първият декрет на Ленин е именно Декретът за мира, с който болшевиките обявяват едностранно прекратяване на военните действия.)


Самият преврат, наречен по-късно Велика Октомврийска Социалистическа Революция, трае всичко на всичко няколко часа – крайцерът Аврора дава знак с един халосен залп, при което събраните в под знамената на Червената гвардия дезертьори (в Русия по това време бродят около 1,5 милиона такива) и току-що освободени затворници щурмуват Зимния дворец.


Насреща им стоят около хиляда души юнкери и един женски батальон, които поради численото превъзходство на противника и от страх пред очевидните му сексуални намерения постепенно напускат полесражението. По време на “епичната” битка и стрелянето напосоки загиват шест души (вероятно застреляни по погрешка), а жителите на Петроград дори и не си дават сметка, че на главата им се е изтърсила цяла една ВОСР! Театрите продължават да работят, магазините са отворени, трамваите се движат почти по график и т.н.


Всъщност, единственият епичен епизод в този щурм на Зимния дворец е небивалото щастие на болшевиките, докопали се до царската изба и тоновете незабравими напитки, които едвам успяват да утолят титанската им жажда. Очевидци твърдят, че до ден-днешен руснаците ги цепи глава от последвалия махмурлук...


През това време бившият вече премиер на временното правителство социалистът А.Ф.Керенски успява да се измъкне, преоблечен като жена (само не разбрах дали се е пременил така по повод случая или и друг път е имал навика да си гизди).


Благодарение на този преврат болшевиките набират необходимата мощ, с която убеждават делегатите на “Второто общоруско събрание на съветите” да приемат правителство, съставено от 15 комисара все “наши” хора (Ленин – председател, Троцки завежда наркома по външните работи, Сталин става комисар на наркома по националностите...).


И така вече няколко десетилетия се смеем с глас на небивалите приключения на нашите приятели, болшевиките... А те пък ни се смеят на нас и пият вината с мезета.

...

P.S. Българските комуняги не остават по-назад от руските си предтечи в мащаба на измишлоьтините си. С удоволствие цитирам Жабокрекската акция (интересен текст по темата има и тук), която се чества и до ден днешен от БПС като артефакт на партизанското движение и комунистическия идиотизъм, а розовобузата примадона Сергей Станишев дръпва по този повод по някоя и друга реч и си боцва от вкусните кебапчета на партийното щастие – за всеобща радост на поотпусналите се червени бабички, пеещи на кресчендо песни от комунистическия “топ 10”.


Но дъхавите гащи на столетницата крият и още много интересни факти, с които всеки би прекарал купища приятни моменти, оцветени с аромата на историята. Така че, другарки и другари, смейте се – смехът е не само здраве, но и червена власт!

Само гледайте да не се пръснете.


...


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 7 май 2010 г.

ГОРКИТЕ ГЪРЦИ?!


Днес Европа ще чупи чинии, а Гърция ще играе сиртаки. Или с други думи казано, днес помощта, която европейците се спогодиха да отпуснат на Гърция, ще получи дългоочакваната заверка. И вълкът сит, и гергьовденското агне цяло, а Европа започва солидно да мирише на таверна, в която едни пият на вересия, а други черпят.

Цялата тази какофония, която потенциално би могла да доведе до затриването на еврото, предизвика смут не само на финансовите пазари, но и у простосмъртните западняци, в чиито очи състраданието постепенно отстъпи място на искреното учудване и недоумение. Защо ли? Ами защото лека-полека хората си дават сметка, че “бедните” и “онеправдани” гърци протестират срещу орязването на привилегии, каквито дори “богатите” западняци никога не са имали (а за българите пък да не говорим).

Оказва се, че две трети от държавните разходи са за изплащането на заплати и осигуровки. Гръцките държавни чиновници получават различни премии, 13-та, та даже и 14-та заплата, а много от тези явно претоварени от работа служители се пенсионират на... 45 години. От което излиза, че с този ритъм на пенсиониране съвсем скоро изплащаните пенсии ще достигнат до 12% от брутния вътрешен продукт, което без никакво съмнение ще доведе до разпадане на гръцката финансова система.

Освен това Гърция е страната-член на НАТО, харчеща най-голям дял от брутния вътрешен продук за поддръжката на армията си (2,8%), докато ядрената сила Франция посвещава на военното дело 2,3% от БВП, а Германия едва 1,3%. В контекста на цялото това разточителство е съвсем логично и нормално гръцкият бюджетен дефицит да бие всякакви рекорди (13,6% от БВП), а държавата да задлъжнява все повече и повече.

В така очерталата се ситуация ми се струва справедливо гърците да си платят вересиите, защото би било наистина жалко, ако заменим създаденото с толкова мъки и усилия евро за един махмурлук с дъх на Узо.

....
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 3 май 2010 г.

ЗА ОБЩОТО МЕЖДУ АВТОРСКОТО ПРАВО И ТОПЛОФИКАЦИЯ


Ето, че подхващам наново модерната напоследък тема за пиратите, крадящи музика и филми по интернет, но този път под формата на сравнение, което би могло да обясни донякъде на незапознатите с хай-тека, виртуалната реалност и съвсем конкретните кюлоти на Лейди Гага какво, аджеба, са авторските права и имат ли те почва у нас.


Авторските права, другарки и другари, са своего рода ПАРНО ОТОПЛЕНИЕ, което трябва да се плати на ТОПЛОФИКАЦИЯ, за да не ти спрат парното и да не те тормозят със заплахи и т.н. И независимо дали ти е студено или не, дали ползваш парно или не, дали комшията краде или не, дали искаш или не, ЩЕ ЦАКАШ КАТО ПОП, защото Ваньо Топлото има нужда от сносен жизнен стандарт.


Сумите се отчитат по НЕВЕДОМ начин чрез загадъчното изобретение ТОПЛОМЕР, измерващо незнайно какво в незнайно какви мерни единици, които, приведени към общата абстрактно изразходвана топлинна енергия, разпределят разноските на всеки балама, разчитащ на Топлофикация в неистовата си борба с ревматизма. Стана ли ви ясно? Не нали?


Та, авторското право е същата ала-баланица. Първо трябва да приемем, че изкуството е ПРОДУКТ, след което да си изясним кой го е произвел, за да му платим за оказаната услуга.

Дотук добре...

Само че има няколко неясноти около статута на АВТОРА, защото много често авторските права също биват считани за материална придобивка и се предават, преотстъпват или продават точно като продукт. Така например авторските права на Бийтълс принадлежаха на Майкъл Джексън, който обаче се спомина и сега гореупоменатите авторски права принадлежат на хора, които нямат нищо общо нито с Бийтълс, нито с музиката като цяло. В такъв случай следва да си зададем въпроса доколко Авторските Права са наистина “авторски” и “права”.


Както е добре известно, при ТОПЛОПОДАВАНЕТО има огромна загуба на мощност по време на пренасянето на услугата до потребителите – досещате се, че повече от половината топлинна енергия служи за затопляне на междублоковите пространства. Така че хората плащат не толкова за радиаторите, на които бихме могли да изсушим според съответната необходимост кюлотите на баба Пена или Лейди Гага, ами за Глобалното затопляне и най-вече за битовите придобивки на хилядите велможи от рода на Ваньо Топлото, които без съмнение са ни истински благодарни за нашата щедрост. В изкуството пък едва 3% от платените парички отиват за изпълнителите на дадена песен, а останалото потъва в джоба на друг вид Ваньовци.


ЗНАЧИ изкуството също е своего рода ПРОДУКТ, който, щеш-не щеш, трябва да платиш на притежателя на авторските права, за да не ти спрат интернет и да не те тормозят със заплахи и прочие ексцесии.


Друг е въпросът, че още не са представили изкуствомер, способен да отчете кой, кому, колко и по каква логика се полага да плати.

Пък вие, ако сте съгласни и ако смятате системата за справедлива, плащайте.


...


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)