ЛИРИЧНО ОТКЛОНЕНИЕ НА ФУТБОЛНА ТЕМАТИКА ПРИ ПЕТЛИТЕ

Френският футболен шампионат далеч не е толкова атрактивен, колкото са английският или испанският, но за сметка на това в него се раждат едни от най-талантливите футболисти, които обикновено се изявяват зад граница в най-големите клубни отбори.

Тази година обаче – за първи път от доста време – и Франция усети истинската тръпка на футболната интрига с интересни мачове и неочаквани обрати.

Жирондинците от Бордо завършиха шампионата с трясък и гръм! През последните две седмици отборът бе затрупан от подаръци – къде благодарение на опитното ръководство и треньора Лоран Блан, къде с малко помощ от съдбата...

Първо Бордо се озова начело на шампионата, защото Олимпик Марсилия загуби несправедливо от Лион. И имайки предвид оставащите срещи до края на сезона, беше ясно, че купата най-вероятно щеше да пътува към столицата на виното.

Преди една седмица пък Йоан Гуркюф (нападател и плеймейкър на Бордо) получи две престижни награди – първо голът му срещу ПСЖ бе обявен за най-красив (вижте видеото по-долу), а след това Зинедин Зидан му връчи и трофея за най-добър футболист на годината. Видимо развълнуван, Гуркюф призна, че е черпил най-много вдъхновение именно от Зидан.

И така, миналия четвъртък дойде и очакваната новина – Бордо извади от касичката си 15 милиона евро, за да откупи Гуркюф от Милан, след което младият национал подписа договор за 4 години с жирондинците. В Милан Йоан Гуркюф нямаше почти никакъв шанс да измести титуляра Кака, с когото играят на един и същи пост, а световното първенство наближава и времето прекарано на терена е също така един от основните критерии за оставане в националния отбор...

След вчерашното гостуване на изпадащия Каен (победа за Бордо с 0:1) жирондинците отново станаха шампиони на Франция – за първи път от десет години насам.

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

ВЪЗРОДИТЕЛНИЯТ ПРОЦЕС ИЛИ ПОЛИТИЧЕСКАТА ВИАГРА НА ИМПОТЕНТНИТЕ ПАРТИИ

Така нареченият „Възродителен процес” е едно от най-великите престъпления в цялата ни съвременна история.

И понеже извършителите му нямат достатъчно съвест, за да признаят вината си, реших лично и от името на целия ми български род да се извиня на тюркоезичните си сънародници за цялото това нещастие, от което наистина ме е срам.

Извинявам им се и за родилия се във вакуума на Възродителния процес феномен „Доган” – ако комунистите не бяха имали наглостта да издевателстват така върху турското малцинство, създаването на ченгесарска партия от рода на ДПС щеше да е напълно неуместно, защото българското общество нямаше да е етнически разединено. Но какво да се прави... „Разделяй и владей!”

Възродителният процес успя също да постави под въпрос и патриотизма на демократите, като по този начин маргинализира демокрацията и даде необходимите средства на враговете й винаги да присъстват на ключови постове в управлението на страната. Така при всеки удобен повод знамето на Възродителния процес бива развявано – веднъж на камбанарията, веднъж на минарето, и всички са доволни и пре-доволни...

И всъщност извършителите на престъплението и произлезлите от него партии са толкова зависими един от друг и толкова си приличат, че е напълно нормално да управляват заедно и да си делят плодовете на тоталитарното безумие.

Но най-голямата полза от инструментализирането на историята (и в случая на Възродителния процес) е ниската цена и високата възвръщаемост – от една страна нищо не му коства на импотентния политик да се занимава с бивши жертви и отминали събитията, а от друга страна

борбата с фантомите от миналото отклонява общественото внимание от реалните проблеми в настоящето.

А така пък се освобождава време за приятни моменти – спокойно управление, шляене в чужбина, създаване на приятелски кръгове, въртене на алъш-вериш, хойкане по поп-фолк звезди и т.н.

Едва ли старата генерация апаратчици са си давали сметка какво точно искат да постигнат с този срамен и единствен по рода си Възродителен процес. Факт е обаче, че полученият маркетингов продукт далеч задминава очакванията и в наши дни благодарение на него дори и най-безпомощните под политическия юрган са способни да се представят като истински изборни жребци и да огласят парламента с цвиленето си. Стига, разбира се, да са лишени от всякакъв морал и уважение към историята ни.

Весели избори!

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ДЕЦА

Медиите избягват да говорят за проблемите на децата – животът на шоу-бизнеса е по-весел и шарен, когато не се чувстваме виновни и директно замесени в чудовищни престъпления спрямо собственото си общество. И така, децата се превръщат в тема-табу, защото имаме гузна съвест. Защото знаем, че не сме направили каквото трябва за тях, за да осигурим бъдещето им в родината ни.

На този ден в България много хора трябва да си останат в къщи, за да не срещат укора в погледите на минувачите и най-вече болката в очите на децата.

Дали пък един ден, в един по-добър свят, корумпираните служители, бизнесмените-крадци и некомпетентните и безочливи политици няма да си дадат сметка, че измамите срещу обществото са в ущърб единствено на беззащитните и зависещите изцяло от грижите на възрастните, и че тяхното богатство е натрупано на гърба на децата и в замяна на непостроените училища и болници, паркове и спортни площадки... Не им завиждам за лъскавите автомобили и претруфените с джунджурии вили и апартаменти из престижните квартали на София и по Черноморието, защото знам колко детска болка има зад тях.

По повод тази дата за размисъл предлагам да почетем също така и онези деца, които знаем къде са, но съдбата им е също толкова черна и недопустима, колкото и на безследно изчезналите.

Нека си спомним за децата в сиропиталищата, където условията никак не са се променили от времето на Дейвид Копърфийлд. Стигнахме дотам, че в чужбина ни сочат като пример за нечовешко отношение спрямо децата.

Нека си спомним и за продаваните като домашни животни деца – българските бебета зад граница се оценяват на 5-6 хиляди евро.

Нека си припомним и децата, принудени - понякога от собствените си родители - да се проституират .

Нека си припомним и експлоатирания детски труд.

Нека си спомним и за децата войници и за всички деца жертви на военни конфликти.

Да си спомняме за децата, защото единствено нашата късопаметност е по-грозна от егоизма ни и може да направи живота им по-лош от смъртта!

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ ПРЕДИЗБОРНАТА РОК КОМПИЛАЦИЯ

Допълвам предизборната компилация с няколко заглавия, подсказани ми от любезни блогъри. Всички парчета са чудесни и съдържат послание за свобода, любов, човешки права (и задължения), демокрация... Благодаря ви от все сърце!

Първите две попълнения са по предложение на Гонзо.
American Woman е специален поздрав за ергенчето Станишев, който смело отразява набезите на женското съсловие :


Taxman... За онези, които си плащат данъците :


Sunday, Bloody Sunday е по предложение на Златина. В песента става дума за ирландци-католици, избити от британската армия по време на демонстрация (30януари 1972) :


Иванчев предложи Ohio на Crosby, Stills and Nash : парчето разказва как на 4 май 1970 американската гвардия открива огън срещу мирно протестиращи студенти (в България ченгетата засега само млатят... и вземат подкупи) :


Други попълнения, този път от Търновец. Нови две оди за свободата и човешките права :




Последното парче е моя собствена инициатива – албумът по разбираеми причини бе цензуриран в Китай...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

ПРЕДИЗБОРНА РОК КОМПИЛАЦИЯ

Споделям с вас няколко рок парчета, с които си вдъхвам кураж в трудни моменти. Мисля, че съвсем скоро ще трябва не само да ги слушаме, но и да ги изпеем.
Чакам с нетърпение вашите предложения за допълване на компилацията!

Revolution


Hurricane


Paint in Black


My Generation


Killing in the name of


Seven Nation Army


Tostaky


Mala vida


The Letter


Satisfaction


We Didn't Start The Fire

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

За книгата на Димо Райков „55 тайни на Париж” - съучастнически

Излезе новата книга за Париж на вечния пешеходец Димо Райков.

Наричам го „пешеходец” не защото никога през живота си не е притежавал МПС, ами заради особения начин, по който е решил да изрази любовта си към френската столица – чрез постоянни разходки и срещи с хората, в метрото или на улицата, с познати и непознати. А когато изцеди и сетната силица от многострадалните си крака, посяда на някоя пейчица и записва старателно впечатленията си в поредния тефтер.

И докато злите езици разправят, че „луд умора не знае”, Димо продължава да задълбочава любовта си към Париж, Франция, Европа, света и чуждите култури и порядки, а самият той вече се е превърнал в гражданин на света, приемащ различията у другите като свои собствени черти и качества, които тепърва открива и обиква. Други пък се чудят как е възможно човек да се срещне и да бъде приет от толкова много и все разноцветен народ – творци, политици, клошари и комбинатори от всякакъв ранг и естество. На тях пък ще отговоря, че наистина е невероятно, но в същото време е напълно възможно, защото лично съм бил свидетел на много от тези разговори и интервюта.

За три години Димо написа три книги, като всяка една от тях е заредена с различна енергия и показва по едно от лицата на френската столица. В „Париж, моят Париж” ще прочетете за онзи Град на победата, в който хора от всякакъв произход (предимно французи и българи) са намерили щастие и вдъхновение за живот и изкуство. Втората книга „БГ емигрант в Париж” съдържа автентични разкази за българската емиграция, без маска и без грим. Последната картина от този триптих – „55 тайни на Париж” - е насочена най-вече към туристическите забележителности и маршрути, които превръщат Франция в най-посещаваната страна в света (около 80 милиона посетители на година).

Невъзможно ми е да споделя с вас коментар за книгите му, защото донякъде и аз съм част от тях – с Димо не само се познаваме от дълги години и сме роднини, но сме и делили също така много преживявания и впечатления. Затова ще си позволя само да пожелая успех на „55 тайни на Париж”. И нека читателите подходят към нея така, както и Димо тръгва из парижките улици – с открито сърце и петимни за нови срещи.

На добър път и BONNE CHANCE !

С Димо в Марсилия

http://dimoraikov.skyrock.com/2444088037-15-55.html

http://dimoraikov.blogspot.com/2009/05/55-15.html

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

Радио Рок - The Boat That Rocked

Хайде, признайте си, и на вас ви се е случвало през годините на най-дивия пубертет да мечтаете, че сте непокорен водещ на пиратско радио, излъчващо само вашата любима музика и отправящо бунтарски послания към обществото, (не достатъчно) блудната младеж, политиците, баба Гинче на село и т.н.

Едно време беше комунизъм, по телевизията и радиото се въртяха емисии от рода на „С бъклица и дрян”, „Бразди”, „Песни и танци на народите”, „България – дела и документи”, „Шарено котле” и прочие скучнотии, родени в дълбокомислената и високочела глава на Партията. А ние, редовите парии, умирахме от досада и мечтаехме за свобода... Музиката ни беше апокрифна – в специализираните магазини продаваха „дългосвирещи плочи” на братя Аргирови, Лили Иванова и Бисер Киров, но не и на великите рок групи. Та затова ни се налагаше да издирваме с месеци, да си разменяме, а понякога и да се снабдяваме нелегално както със старите, така и с последните творби на „западните” изпълнители.

Спомням си как на Битака разни самоотвержени метъли продаваха презаписаните касети – понякога дълбоко скрити от милицията... направо в гащите... Тайно се продаваха и плакати, значки, та дори и отделни странички на списания, посветени на далечните ни във всяко отношение рок-любимци.

Дочакахме демокрацията, дочакахме свободата, но за жалост тогава пък изчезна музиката. И така, мечтаните нелегални радиостанции станаха безсмислени, а потенциалните бунтари се превърнаха в най-обикновени алкохолици, невротични емигранти или писарушки, треперещи пред дебеловрати „собственици” на фирми и изразяващи комплекси в блогосферата. И сега са не само маргинални типове (пак!), но и лузъри без мечти.

Вчера гледах една чудесна английска комедия (Радио Рок - The Boat That Rocked), в която иде реч точно за пиратските радиостанции и за музиката на онази проспана от Източния блок епоха, когато британската рок-вълна помита света и променя живота на Западното общество. Ако си падате по дебелашки хумор, странни физиономии и великолепната и истинска музика от 60-те години (Ролинг Стоунс, Кинкс, Енимълс, Ху, Сърчърс, Джими Хендрикс, Крийм, Бийч Бойс, Ярбърдс, Холис...), тичайте да го видите и в миг ще се върнете към мечтите на пъпчивия пубер-бунтар от нероденото поколение, който може би все още припява с мутиращ глас някъде дълбоко у вас!

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО МУЗИКАТА

Ще добавя към поредицата "Патетични" и следващите две песньовки, които - освен качеството на изпълнението - със сигурност ще ви донесат и много други позитивни чувства и мисли за човека, изкуството, хубавото, доброто и т.н. Приятно слушане!

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

День Победы

За Втората световна война

Миналата седмица бе отпразнуван краят на най-великата трагедия на човечеството – Втората световна война. Събитието обаче е толкова мащабно, че човек трудно би могъл има глобален поглед над него и поради тази причина при всяко споменаване на битките, историческите персонажи, човешките тегоби и небивалите последствия пред нас изникват все нови и нови въпроси.

И изведнъж се сетих, че Съюзниците празнуват Деня на победата на 8 май, докато в бившия СССР винаги се празнува на 9 май...

Мнозина от вас, предполагам, веднага се досещат какви са причините за това разминаване. За мен обаче съвсем не е очевидно, защото като дете вече бях задавал въпроса, но тогава всички отговори бяха в съответствие с болшевишкия мистицизъм, т.е. всичко беше пълна фантасмагория. И така, с времето измислицата се бе превърнала в истина.

Подобни небивалици ми бяха разказвали и за онзи "Пакт за ненападение" наречен Рибентроп-Молотов по името на подписалите го външни министри на Германия и СССР, който впоследствие се оказа, че е договор за преразпределение на Европа между Хитлер и Сталин.

Точният брой загинали от съветска страна също беше дълго време сюжет на манипулации и фалшификации от всякакъв род – след края на войната СССР призна официално 10 милиона жертви, след смъртта на Сталин жертвите изведнъж стават 20 милиона, а след падането на комунизма историците го докарват до 30 милиона.

Други конкретни случаи на фалшификация са масовото избиване на полски офицери в Катинската гора (тогава руските войници използват немско оръжие, за да насочат обвиненията към немците) или забавната история за подправената снимка на Егоров и Кантария на Егоров и Кантария - славните червеноармейци, окачили червеното знаме на Райхстага, на чиито ръце в оргиналната снимка можем да видим няколко часовника, свалени без съмнение от труповете на немските войници... Така че, освен на таблицата на Менделеев, руснаците са създатели също така и на най-известния фейк!

Денят на победата

Според първата и дълго време считана за официална теория, СССР празнуваше День Победы с един ден закъснение, защото Червената армия била приключила битката с последните нацистки подразделения малко след подписването на капитулацията. Легендата гласи, че въпреки нареждането да се предадат, фанатизираните шваби продължили да нанасят удари срещу съветските освободители.

Втората теория звучеше също толкова правдоподобно. Според нея Сталин считал, че победата принадлежи изцяло на Червената армия, и затова наредил да не се празнува едновременно със Съюзниците.

Поради лични причини и известен брой предрасъдъци спрямо болшевишките ценности аз бях поддръжник на втората теория. Вчера обаче се сепнах и след няколко минути търсене из виртуалното пространство попаднах на верния отговор :

Капитулацията е подписана в Реймс на 8 май 1945 г. в 22,43 часа местно време, което по московско време е 00,43 часа... на 9 май. Значи цялата загадка се е крепяла на часовата разлика!

Още една лъжа падна от плещите ми. На другия въпрос обаче – защо беше нужно да ми пълнят главата с глупости – така и не получих отговор.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

Сервитьорки, гостоприемство и България ЕР

Миналата седмица пътувах до България с група френски ученици и за сетен път направих интересно откритие относно хората, страната, себе си, езика ни и изникващите насред шосето и в болните мозъци коварни дупки.

Първо отметнах, че българската дума сервитьор идва от френски – serviteur, което обаче на френски означава слуга. Иначе сервитьор (и сървър) на френски се казва serveur.
Та, дебатът в случая далеч не е само от езиковедско естество и на етимологична основа, защото един от най-големите проблеми в социален аспект се явява именно статутът на сервитьорите, в чиято компания мъжката част от населението прекарва повече време, отколкото със семействата си - на излет, почивка на морето или просто в непринуден светски разговор.

Пореди горепосочената причина сервитьорите са считани понякога за част от елита на нацията и достигат до завидни длъжности - най-вече в структурите на ДС, но понякога и другаде. Люси Стойков например (бивш пернишки сервитьор) е не само приятел и спонсор на президента Гоце, но и основен бенефициент при разпределянето на еврофондовете.

Първото ми спречкване с тази особена каста се случи в едно кърджалийско заведение за обществено хранене, където отидохме с френските ученици и българските колеги да вечеряме и да се повеселим. И понеже учениците бяха разпръснати сред българите, помолих сервитьорката да запише поръчката на французите на отделна сметка, за да мога след това по-лесно да се отчета. Оказа се невъзможно – сервитьорката отказа категорично, нацупи се, извика на помощ бармана и сервира учениците с един час закъснение. Изпокарахме се, но накрая все някак се оправих със сметката. В знак на приятелство, сервитьрката ми предложи да ми издаде фактурка за повечко пари – и аз да се облажа по балкански от държавната служба. Казах й да върви по дяволите.

Втората колизия със сервитьорка ни връхлетя по пътя на връщане. Пътувахме с легендарната родна авиокомпания Bulgaria Air (бивша БГА Балкан), чиято съдба щеше да стане повод за измислянето на древногръцката драма, ако преди три хилядолетия хората знаеха какво е самолет. Тежкото минало на компанията (фалити, преименувания, прехвърляния и измами) е отпечатано особено силно върху лицата на стюардесите (т.е. въздушните сервитьорки), чието изражение наподобява нещо средно между мексикански истукан и чакал от египетската митология. В основата на скандала се оказаха мижавите сандвичи, с който Bulgaria Air храни пътниците си. Раздадоха ни сандвичи със свинско, а трима от моите ученици бяха мохамедани и останаха без храна, защото в целия самолет имаше само един вегетариански сандвич. Възмутих се и пак се скарах, а сервитьорката (пардон, стюардесата) видимо се чудеше как въобще са допуснали мюсюлмани в тази иначе толкова християнска компания. Ами така де, мюсюлманите все се натискат да пилотират и накрая се забиват в някой крайпътен небостъргач.

Свидетелите на тази грозна сцена (въх, православен защитава мохамедани!) сладко преживяха изфирясалите сандвичи и усърдно се правеха, че не разбират за какво става дума във филма...

Самият аз съм „православен скот” и никога досега не си бях давал сметка за всички тези дребни форми на дискриминация, проявявани непрекъснато спрямо религиозните малцинства. От друга страна е странно как в страната, където от доста години могъщото "Движение за права и свободи" участва във всички правителства, и където около 10% от населението е мохамеданско, никой не се сеща, че е възможно сред пасажерите също да има около 10% мюсюлмани, които ще останат гладни, защото има само един-единствен вегетариански сандвич.

Абе на кой му пука?! Нали, Доган ефенди? На теб поне сервитьор(к)ите ти носят кайвето както им е наредено – с каймак и две лъжички шекер.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)