неделя, 15 януари 2012 г.

ПЕРНИК - ЛИЦЕТО НА БЪЛГАРИЯ 2


Предполагам се досещате, че не се гордея с родния си град, когото най-добрият ми приятел - също перничанин - нарича съвсем искрено "столица на ужаса". Не се гордея и с това, че цялата ми родна страна се е превърнала в един огромен Перник. Напротив, мъчно ми е, защото хората сякаш си мислят, че Перник е тумор, който трябва да бъде изрязан в името на всеобщото оздравяване и не си дават сметка, че Перник е национален концентрат, получен чрез дестилацията на десетилетия грешки и социален крах.
В обществото се надигат гласове и за "изрязването" на някой етноси, закриват се железници, затварят се болници... Все едно присъстваме на апокалипсиса, хората палят стърнищата с надеждата от тях да се пръкне феникс, но вместо с митичната птица народонаселението се сдобива с поредния циник, раздаващ телешки пържолки на кучетата си, когато пенсионерите живеят на хляб и вода и когато родители оплакват децата си.

И вместо да поправим сторените грешки, ние затриваме всичко. Защото при всичката си глупост ние сме и горди. И дори се гордеем с гордостта си, въпреки че гордостта е смъртен грях.
Когато обществото се разтресе отново и отново от отвратителни престъпления, дали пък някой някога ще обърне внимание на всичката тази мерзост, която прави тези престъпления възможни?
И която певръща едни и същи млади хора в палачи и жертви...

В случая с последното убийство мога да кажа две неща - първо, Чочо (по времето, когато общувах с него, го наричахме Чочата) беше някога момче като другите. Интелигентно, забавно, добро. И затова искам да разбера кога и защо се е променил. Разбера ли го, ще ви кажа и защо обществото ни е на този хал. Второ, не вярвам нито на една дума на пернишката полиция, на прокурора, на всички останали институции. При всеки свой допир с тях съм имал само допълнителни поводи да съжалявам, че аз и моите близки сме в позицията на перманентна жертва. Защото институциите са съучастници във всички престъпления, в институциите живеят всички онези корупционни схеми, които тровят живота на обикновения човек.

Как се "урежда" на работа? С връзки. Как се вадят безпроблемно документи? С бутане на пари. Как се намира открадната кола? С откуп. Как се става милионер? Със заем. И всички участват в тази самоубийствена система, всички легитимират престъпната норма на поведение. Потърсите ли съдействие - присмиват ви се. Поискате ли помощ - довършват ви.
Ако не искате да живеете така, не ходете в Перник. Ако ли пък сте родени там - бягайте колкото ви сили държат.

Чочата беше младеж като мен, само че с къса коса. Обичаше Металика. Музиката по онова време беше важен социален белег, чрез който се идентифицирахме помежду си. Иначе всички бяхме еднакво изгубени в превода и еднакво тъжни деца без надзор. Спомням си нашата първа среща - казах си, че сигурно губи бая време в правене на мускули. Освен това беше малко трътлест и изглеждаше доста смешен в ластичните дънки, които тогава бяха като задължителна униформа за металюгите. Казах си също така, че е малко нервен заради акнето си... И аз бях нервен, заради други работи. Чочо беше съученик на моя най-добър приятел, а неговият пък най-добър приятел беше в моя клас.

И така...
Единственото, което мога да кажа е, че всички сме жертви и палачи и единствени сме виновни, когато едни и същи млади хора се обръщат един срещу друг, за да разрушат живота си. Единствени сме виновни, когато не желаем да поправим грешките си, защото децата без надзор не са научени да живеят в мир.



Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)