сряда, 22 юли 2015 г.

Гостоприемството ни...

Само преди няколко дни се събрахме с приятели - българи зад граница като нас - на вкусна вечеря вкъщи. Единствената не-българка беше всъщност алжирка - образовано и разкрепостено момиче, което подобно на други мои познати мюсюлмани по нищо не показваше, че спазва някакви религиозни табиети, свързани с храната, пиенето, дрехите и т.н. В края на вечерта ни похвали колко хубаво посрещаме и колко й е било приятно да гостува на българи. Ние, българите, сме известни с гостоприемството си - отговори чистосърдечно една друга наша гостенка, явно за да обясни колко благ, умен, толерантен, прогресивен и нравствен е българският народ...

Замълчах тактично, нищо че не бях съгласен. Защото гостоприемството е качество на семейството ми, а не на съвременното българско общество. Както впрочем нито храната, нито напитките, нито дори музиката у нас бяха български... Но това не е повод за сръдни и препирни, нали? И затова се разделихме всички весели, подпийнали и искрено доволни от прекараната вечер.

Случаят с пребития пред внучетата му емигранти старец обаче ми припомни темата за българското гостоприемство... Спомних си и много други случаи на издевателства над хора, над емигранти, завръщащи се в страната си, или над чужденци. Спомних си за тормоза над бежанците по границата, за наръганите с нож нещастни бегълци от войната в Сирия, за чисто расовите нападения... Също и за покушенията над наивните чуждестранни туристи, на които съм бил свидетел , за измамите по чейндж-бюрата и навсякъде, за нанесените тежки телесни травми понякога заради един нищо и никакъв чадър на плажа. Спомних си как са ме рекетирали и мен, как откраднаха колата на сестра ми и как съсипаха здравето на баща ми...
И си казах, че не само не сме гостоприемни, но и наистина не бива да лъжем така чужденците и да ги примамваме в българската преизподня. Замислете се само какво би се случило с тази усмихната и екстровертна алжирка, ако случайно попадне сред скинари в Борисовата градина.
Да, ще се случи същото, каквото се случва всеки път.
И за това не са виновни футболните клубове, държавата или лошото време, ами ние самите и никой друг, защото хората се възпитават от родители в общество. Т.е. атакисти, скинари, комунисти, фашисти, расисти и всякаква подобна измет са производно на цялото  общество. Ние просто сме това, в което възпитаваме и сме възпитани - един безкраен кръговрат от измислена история, болни амбиции и илюзии за универсалност на една банда голтаци.
А който успее все пак да се измъкне от блатото, все някога пак ще се върне и ще му видят сметката...
С една българска роза...
в окото или другаде...
...
...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 1 юли 2015 г.

Забавна лингвистика

Голямо зяпане пада във фейсбук. Абе направо му кажи воайорство! Но покрай прахосването на време, дребнавостта и плиткостта на моментните "статуси" човек може да види някои съвсем неочаквани страни и особености на хора, за които си е мислил, че знае кажи-речи всичко. А може и да си направи генерално заключение или просто да се посмее.

Снощи прочетох един такъв статус (на френски) на един приятел-зевзек, който винаги пише смешни неща. Този път обаче ме напуши смях от коментара на брат му - друг мой приятел-зевзек. Та, в коментара си питаше "А правописът за кучетата ли е?". Това всъщност е перифраза на френския израз "А добър ден за кучетата ли е?" - по този начин французите казват малко брутално, че събеседникът им е пропуснал да ги поздрави, което се счита за изключително тежко провинение и дори форма на агресия.

Проверих предната версия на статуса и намерих една грешка по недоглеждане - нищо и никаква, но прилежно поправена.
След това си казах, че им прави наистина чест на тези момчета, родом от Индия, чийто матерен език е тамилският, говорещи перфектно няколко езика и живеещи далеч един от друг - единият в Марсилия, другият в Лондон. Чест им прави, защото именно качеството на хората прави качеството на езика и нито френският, нито английският биха били такива, каквито са от векове насам, ако ги нямаше хората, гарантиращи развитието на културата и уважението към нея. Какво щеше да е английският в наши дни без Шекспир, Байрон? Какво щеше да е днес френският без Молиер, Юго? Къде щеше да иде езикът без тези хиляди хора на духа, зад който се нареждаме ние, обикновените човечета, обладани от възхищение и желание за подражание?
Езикът е основен способ за общуване с другите хора, с поколенията, с историята и науката. Той е нишката, федерираща ни в общество. Наскоро прочетох дори, че децата, говорещи два или повече езика, разбират два пъти по-добре събеседника си от децата, говорещи само един език. Т.е. езиците създават у нас способността да чувстваме емпатия, да се поставим на мястото на човека срещу нас и да го разберем, да изпитаме състрадание и желание да помогнем. А има ли нещо по хубаво от солидарността и желанието да вървим заедно в едно общество?
Сега разбирате, надявам се, колко пагубно е потъпкването на езика ни. Колко вредно е пренебрежението, с което се гледа на граматиката и въобще на качеството на израза... Колко необратимо е тесногръдието, на което се обричаме, правейки компромиси с първобитния изказ и елементарните идеи...
Хайде, няма да давам примери, вие сте достатъчно интелигентни, за да се досетите сами кого визирам. Или по-точно казано - визирам всички ни, защото дори и в най-минимално количество словоред, било то в непретенциозен текст из интернет или в официална медия, винаги ще намерите грешки, недомислици и откровени глупости.

Зарязвам обърканите си мисли и посягам към пакетчето корейска супа, което се каня вече няколко седмици да сготвя... То всъщност е и спомен от последната ми среща с индийския приятел-зевзек Жан-Пиер, чийто смях винаги кънти в ушите ми, когато се сетя за него. Всъщност трябваше да излезем на ресторант, обаче той ни помоли да вечеряме у нас, защото на следващия ден трябвало да хваща първия влак за Марсилия. И по този повод попита дали може да преспи у нас. И понеже беше срещнал случайно някаква приятелка-корейка, та я покани и нея да вечеря и преспи у нас. А тя пък ни се отблагодари с пакетчета суха супа. Точно като в оня виц - не Иван, ами Стамат; и не Москвич, ами Волга; и не е спечелил, ами го прегази.
Слушахме музика, разказвахме си за пътешествия, обсъждахме "Животът на Пи"...

И въобще бая се смяхме на всякакви езици! Малко импровизирано се получи, но затова пък цял живот ще помним майтапите на Жан-Пи с надеждата, че уважението към езика ще прескочи поне за малко и към нашата родина.


....



Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)