Трябва все пак да сме благодарни, че България ни дарява със светли умове като Божидар Димитров, способни от пръв поглед да разпознаят в случайно намерени отпадъци коя пломба е на Йоан Предтеча или да отгатнат със затворени очи коя от плуващите в созополския залив дамски превръзки принадлежи на Мария Магдалена.
(Запознати отблизо с дарбите на министъра без портфейл казват дори, че са го виждали да различава за частица от секундата созополско кебапче от фалоса на тюлен монах...)
В много други държави такива природни феномени като Божо тутакси щяха да бъдат назначени на важна държавна служба, където истинската им аура веднага щеше да блесне и да освети околната среда като чернобилска светулка през август. Ето, очевидно многоуважаемата му особа щеше да се превъплати чудесно в министър на изгубените вещи и намерените неща. А в България го държим без портфеил... Защо? Ами защото с историческия си нюх Божо ще намери не само портфеил, но и всичко, каквото му е нужно, за да го напълни както подобава.
Божидар Димитров първи в републиката съзря, че бъдещето на нацията се състои в нейната мумификация. Първи забеляза, че България разполага с неограничен запас от мощи, кокали, чейнета, черепи и прочие интригуващи човешки чаркове, които могат да превърнат страната ни в един огромен природонаучен музей. Защото нямам как да не констатираме, че всичко в древната ни славяноболгарска цивилизация се съсухря и мумифицира по толкова перфектен начин, че дори и ходещите на чорчик египтяни щяха да ни завидят, ако междувременно не си бяха сменили религията.
У нас всичко подлежи на мумификация и всичко е мумифицирано, поради което държавата изпитва крещяща нужда от институционализиране на муми-обществото, за да може то да се развива и да бъде признато от международната общност като такова. Като единствено и неповторимо. Молим, заповядайте, драги търсачи на силни усещания, ако иската да осъществите едно незабравимо пътуване в миналото, елате при нас! Всичко си е както преди – пътища, обслужване, стоки...
Погледнете културния ни живот – едни и същи мумии, надошли от миналия век, ни пеят едни и същи песни. Пускате телевизора и попадате на фолклорно предаване – същите песни и същите танци, изпълнявани по един и същи начин откакто свят светува от изляти като по калъп и облечени в неизбеляващи народни носии бабки и дядковци.
Или пък друг пример – бенефисен концерт на Борис Годжунов, едни мумии на сцената, а други в публиката.
В музиката – Йорданка Христова отличена с орден Стара Планина.
В литературата – Левчев получава пак награди.
В живописта пък Светлин Русев е все така вся и всьо.
Ако човек не знае със сигурност в коя година живее, може да си помисли, че Тодор Живков още е генсек.
Но безспорно най-впечатляваща остава държавната мумификация – още от средновековието ни управляват мумии-деспоти, мумии-чорбаджии и мумии-безмозъчни от всякакъв род и подобие. Една такава мумия от пернишкия регион дълги години беше изопната на показ насред София, а за да затвърди приемствеността в мумифицирането, българският народ съвсем естествено избра за президент на републиката една друга пернишка мумия пак с афинитет към дядо Иван.
Едни и същи мумии бяха мумии-комунисти, а след това и мумии-демократи. А за вноса на мумии от Мадрид пък въобще няма нужда да се говори.
Туй то, България има реални шансове да бъде призната за официална мумия на планетата. Искрено се надявам в скоро време Божидар Димитров да внесе предложение в тази насока към ООН, където българският трибагреник да се замести с топче размотан бинт, който мумификаторите често употребяват за увиване на съответния подлежащ на мумификация обект.
Давай, Божо, в теб ни е надеждата!
