ЗА ВКУСНИТЕ РЕКОРДИ НА ГИНЕС

Отново е ваканция!


При наличие на свободно време човек най-добре си почива не с безделие, ами с разнообразие, и затова при всеки удобен случай (а такива има доста, защото жена ми работи в туризма) заминаваме „семейно” на пътешествие.

Какво по-хубаво и чисто усещане може да има от срещата с други култури и хора. Какво по-приятно от това да бъдеш приет с усмивка от непознати, да видиш техните къщи и начин на живот, да пробваш вкусни манджи и напитки... И след това да си тръгнеш с убеждението, че „целият свят е хубав и всички хора са добри”, че и ти си толкова част от тази човешка смес, колкото и всяко едно човешко създание.

Първата спирка от пътешествието ни е Дъблин

Пристигнахме в ирландската столица по обяд. Летището е голямо, а наоколо продължават да строят и уголемяват. Ориентирането става най-вече с питане – автобусът за центъра на града са уж на всеки десет минути, обаче злите английски езици твърдят, че тук автобусите тръгват или по-рано, или по-късно, но никога по разписание. Е, ние тръгнахме навреме де, а закъснението ни се дължеше на огромна манифестация срещу кризата и произтичащите от нея неудобства - манифестантите носеха старателно подготвени от синдикатите лозунги „Дайте ни пенсиите, платили сме си ги”, „Децата трябва да играят, а не да плащат”, „Спасете работните ни места”, „Налагайте с данъци дебелите котараци” и т.н.

За Дъблин казват, че е град с човешки размери, защото сградите са мънички, на по четири етажа, а самият център може спокойно да бъде обиколен без моторно превозно средство. Хубаво е да се разгледат разните му там Тринити колидж, банки, крепости и други постройки, но не е задължително. Тук всъщност няма огромни забележителности с фалична форма, от които туристите да си докарват по някой флорентински синдром, но за сметка на това пък в града цари специфична атмосфера, която му придава особен характер. Истинско удоволствие е човек да се разходи из кипящите от живот улички, сред струящата зад всеки ъгъл музика на уличните музиканти.

























Най-самобитното в Дъблин са фасадите на типичните за страната пъбове, в които така или иначе всеки неминуемо се отбива, защото да отидеш в Ирландия без да сръбнеш от тукашната бира е все едно да минеш през Предела без да куснеш кисело млекце.
























Ирландците са ми симпатични и заради историческите паралели с България, които всеки любител-историк като мен, притежаващ минимално количество данни, би могъл с лекота да осъществи. И ирландците са били считани за второ качество хора и са били под чуждо владичество в продължение на векове (а англичаните по зверства въобще не отстъпват на османлиите), упражнявали са терор (разправят дори, че ИРА се е вдъхновявала от Ванче Михайлов...) страдали са от нескончаеми икономически кризи и алкохолизъм, гладували са поради болшевишка болест по картофите, емигрирането се е превърнала при тях в своего рода традиция, за два века населението е намаляло два пъти...

Би било хубаво съвсем скоро да имам повод и за положителни сравнения. Бих желал например и у българина да се появи жизнерадост, подобна на ирландската, която да кара всяка червендалеста кратуна да грее в приветлива усмивка и вежливо да те поздравява. И най-вече бих желал да имаме ирландската непримиримост и воля за по-добро.

Понякога е достатъчно само да си го представиш и вече ти е по-конфортно някак си!
Сигурно е от Гинеса...