неделя, 1 март 2009 г.

ЗА ВКУСНИТЕ РЕКОРДИ НА ГИНЕС

Отново е ваканция!


При наличие на свободно време човек най-добре си почива не с безделие, ами с разнообразие, и затова при всеки удобен случай (а такива има доста, защото жена ми работи в туризма) заминаваме „семейно” на пътешествие.

Какво по-хубаво и чисто усещане може да има от срещата с други култури и хора. Какво по-приятно от това да бъдеш приет с усмивка от непознати, да видиш техните къщи и начин на живот, да пробваш вкусни манджи и напитки... И след това да си тръгнеш с убеждението, че „целият свят е хубав и всички хора са добри”, че и ти си толкова част от тази човешка смес, колкото и всяко едно човешко създание.

Първата спирка от пътешествието ни е Дъблин

Пристигнахме в ирландската столица по обяд. Летището е голямо, а наоколо продължават да строят и уголемяват. Ориентирането става най-вече с питане – автобусът за центъра на града са уж на всеки десет минути, обаче злите английски езици твърдят, че тук автобусите тръгват или по-рано, или по-късно, но никога по разписание. Е, ние тръгнахме навреме де, а закъснението ни се дължеше на огромна манифестация срещу кризата и произтичащите от нея неудобства - манифестантите носеха старателно подготвени от синдикатите лозунги „Дайте ни пенсиите, платили сме си ги”, „Децата трябва да играят, а не да плащат”, „Спасете работните ни места”, „Налагайте с данъци дебелите котараци” и т.н.

За Дъблин казват, че е град с човешки размери, защото сградите са мънички, на по четири етажа, а самият център може спокойно да бъде обиколен без моторно превозно средство. Хубаво е да се разгледат разните му там Тринити колидж, банки, крепости и други постройки, но не е задължително. Тук всъщност няма огромни забележителности с фалична форма, от които туристите да си докарват по някой флорентински синдром, но за сметка на това пък в града цари специфична атмосфера, която му придава особен характер. Истинско удоволствие е човек да се разходи из кипящите от живот улички, сред струящата зад всеки ъгъл музика на уличните музиканти.

























Най-самобитното в Дъблин са фасадите на типичните за страната пъбове, в които така или иначе всеки неминуемо се отбива, защото да отидеш в Ирландия без да сръбнеш от тукашната бира е все едно да минеш през Предела без да куснеш кисело млекце.
























Ирландците са ми симпатични и заради историческите паралели с България, които всеки любител-историк като мен, притежаващ минимално количество данни, би могъл с лекота да осъществи. И ирландците са били считани за второ качество хора и са били под чуждо владичество в продължение на векове (а англичаните по зверства въобще не отстъпват на османлиите), упражнявали са терор (разправят дори, че ИРА се е вдъхновявала от Ванче Михайлов...) страдали са от нескончаеми икономически кризи и алкохолизъм, гладували са поради болшевишка болест по картофите, емигрирането се е превърнала при тях в своего рода традиция, за два века населението е намаляло два пъти...


Би било хубаво съвсем скоро да имам повод и за положителни сравнения. Бих желал например и у българина да се появи жизнерадост, подобна на ирландската, която да кара всяка червендалеста кратуна да грее в приветлива усмивка и вежливо да те поздравява. И най-вече бих желал да имаме ирландската непримиримост и воля за по-добро.


Понякога е достатъчно само да си го представиш и вече ти е по-конфортно някак си!
Сигурно е от Гинеса...
























Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

8 коментара:

  1. Здравейте,
    много хубав пътепис.
    Вашият блог ми харесва особено заради тези сполучливи описания, които правите от разни места - по-екзотични или по-достъпни.
    Пътеписът е много труден жанр.
    Големи капани с големи клишета дебнат всеки автор на пътеписи.
    Но Вие избягвате ловко клишетата, а и някои от местата, за които сте писал тук, са толкова непознати, че е просто откритие за читателя да ги "види" за първи път тук.
    А що се отнася до Ирландия,наистина малко знаем за нея. В нашата страна общо взето, доколкото изобщо се учи обща история, то тя е винаги историята на Великите сили, а не на по-малките европейски народи.
    И затова за Ейре е хубаво да се пише.
    И аз бях веднъж там,(но не в Дъблин, а в Лимерик) и аз написах :-))) почти същите впечатления като Вашите.
    Ако искате вижте тук:
    http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=153

    ОтговорИзтриване
  2. Точно така, Сандо - "жизнерадост, която да кара всяка червендалеста кратуна да грее в приветлива усмивка" и т.н. Знам го от Единбург, където бяхме с жена ми за пореден път преди няколко месеца. Намирам, че това, което казваха комунистите - че римската поговорка "човек за човека вълк" важала за капитализма, всъщност важеше за комунизма, а сега важи до голяма степен и за посткомунизма. И намирам мисълта на Чехов, че човек звучи гордо и че е венец на природата, че е приложима за духа във Великобритания (в Ирландия още не съм бил) - а няма абсолютно нищо общо с оная действителност, в която той живее. И няма и с една държава в EС днес.
    Поздравления и от мен за хубавия пътепис! Надявам се и аз да мога да докладвам за Дъблин по някое време - и да сравня шотландската с ирландската жизнерадост.

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря за положителните отзиви! Нямах възможност да отговоря на коментарите по-рано, защото се прибрах от пътешествието снощи...

    След Дъблин с жена ми отскочихме и до САЩ, така че имам още много впечатления за споделяне :-)))

    Димка - "От Лимерик до Барън" е истински пътепис, от който човек наистина може да разбере много за културата и историята на Ирландия. С удоволствие го прочетох!

    Красимир Кабакчиев - Напълно съм съгласен с Вас. Според мен пътуването в чужбина е може би най-успешното лекарство срещу тесногръдие и затова всеки трябва по закон да бъде изкарван от бърлогата си насила и да бъде задължаван да се срещне със себеподобните си зад граница, за да разбере, че не е единствен и неповторим. Човек звучи гордо единствено когато човекът намери сили да уважава всички хора както уважава себе си.

    ОтговорИзтриване
  4. Абсолютно точно: "всеки [българин] трябва по закон да бъде изкарван от бърлогата си насила и да бъде задължаван да се срещне със себеподобните си зад граница, за да разбере, че не е единствен и неповторим".
    Ама как да изкараш българина от бърлогата? Той даже до Солун не ще да отиде, дето е по-близо от Варна. Много е зает. Бурканите за зимата трябва да приготвя. Ами гроздето кой ще оправя? Нали ракийцата и винцето трябва да станат - приоритет № 1! Абе, какъв Солун? А за Виена да не говорим! Никога! В никакъв случай!

    ОтговорИзтриване
  5. Прекрасен пътепис! Прииска ми се да взема следващия last minute само за да послушам група улични музиканта в дъблинска атмосфера...
    Поздрави,
    Ралица

    ОтговорИзтриване
  6. Много интересно е как ирландците покрай драмата си успяха да "популяризират" навсякъде музиката, историята и себе си дори като добрите готини келтски пичове (не казвам, че не са точно такива), които пият, пеят, дори когато е през сълзи, и от време на време пуцат по лошите и всеомразни ингилизи.
    Предполагам, че сериозното ирландско лоби в САЩ също е допринесло за добрия мърчандайзинг на ирландската виктимизирана митология.
    Както и да е, и на мен са ми много симпатични, интересувал съм се от историята им, Dubliners са една от любимите ми групи до ден днешен, а и личните ми впечатления от отделни ирландци (за съжаление още не и от самата страна, дано и това стане един ден) дотук са изцяло положителни за коректни и приятни хора.

    Но поводът да пиша е друг, всъщност два - за необходимостта от опознаване на себеподобните и това, което Сандо е споменал за паралела, който може би всеки българин прави между ирландците и нас. Доста изненадан обаче бях преди години, когато установих, че всеки балканец обича да търси някаква алюзия и дори идентификация с ирландците. Бил съм с ирландци в компания на:
    - сърби;
    - хървати;
    - македонци.
    Първата работа на всеки един от горепосочените беше да обясни на съответния присъстващ ирландец как националната им съдба е идентична на ирландската и как сътветните два народа са като две капки вода, защото еднакво добре пият, пеят, пуцат по лошите и еднакво много и несправедливо са страдали от съответните душмани (отделно, че всички мразят злите ингилизи).

    За българските измерения на ирландоманията (на която не съм бил чужд в подходящите си години и аз) ще спомена само факта, че първото нещо, което ми направи впечатление в първия ми учебен ден в университета (СУ) беше огромният надпис на дъската в една от големите аудитории "Kick The Brits Out Of Ulster", което явно е било най-наболелият проблем на част от студентите в София през онази 1994 :)))

    Та, интересен феномен са ирландците и тяхното възприятие от другите по света или поне в Европа.

    ОтговорИзтриване
  7. Съгласен съм с Belomore, че всеки народ има собствена идентичност (история, култура и т.н.), но в същото време си мисля, че хората - от всички раси и националности - си приличаме прекалено много, за да си мислим, че съдбата на едни е различна от тази на всички останали. И поради същата причина може би има тенденции в световната история и геополитика, които ни разделят на Велики сили и малки държавици, на развити-развиващи се-Трети свят, на суверенни и подвластни... Така че в кюпа с Ирландия можем да сложим и другите народи, които са си имали вземане-даване с Великите сили и са се изпатили, т.е. кажи-речи всички.

    Иначе едва ли ирландският национализъм има нещо общо с балканския. И едва ли феновете на Миньоро имат нещо предвид, когато крещят "Перничани-англичани, оле-оле"... Та и за надписите в СУ май се отнася същото - при липса на ясен национален идентитет, хората предпочитат да се идентифицират с нещо конкретно.
    Защото може би от чисто спортна гледна точка да си фен на МанЮн и английското първенство има наистина някакъв смисъл.

    ОтговорИзтриване
  8. Нали почти обещах, че ще ходя в Ирландия - и го осъществих. Та искам да споделя част от впечатленията си - и като допълня казаното тук.
    На мен Дъблин като обстановка ми е познат, защото преди доста години изкарах почти цяла година в Единбург.
    Къщите. Същите. Говоря за жилищните комплекси. В центровете на двата града архитектурата е различна. Единбургската е всеизвестна с белия камък (отдавна изчерпан), от който са построени сградите.
    Рейсовете. И тук им махаш, за да спрат (когато изобщо идват - потвърждавам казаното от Сандо), и тук приготвяш точно монети, за да ти издаде кондукторът билетче. Тук обаче (за Единбург нямам такова впечатление) поне половината пътници БЛАГОДАРЯТ НА ШОФЬОРА, КОГАТО ИЗЛИЗАТ ОТ РЕЙСА. Това за българите, непознаващи британските (или ирландски) обноски, си е направо шок - и е една от причините да се поставя България на опашката на списъка европейски държави с некултурно, неучтиво, нецивилизовано и т.н. поведение на популацията.
    Дъблин е изключително интересен град и има много какво да се види. Ние бяхме пълни три дни и - с хъс, типичен за 50-инагодишни българи, които са виждали, но искат много повече да видят (докато е рекъл отговорникът за тия работи), успяхме да разгледаме повечето от забележителностите. Но бих стоял още толкова дни, за да доопозная Дъблин. Двете основни катедрали (St. Patrick и Christ Church Cathedral) са огромна забележителност. Най-важното, лично за мен, беше, че видях къде и как е погребан Джонатан Суифт, автор на едно от най-великите фантастични произведения ("Пътешествията на Гъливер") в историята на човечеството - в катедралата St. Patrick, на която е бил декан (и по време на деканството си е написал "Гъливер").
    Друга забележителност е музеят на писателите. В една или друга степен ирландци (но повечето се знаят като великани на английската литература) са, освен Суифт, Оскар Уайлд, Джеймс Джойс, Бърнард Шоу, Самуел Бекет, Йейтс ...
    Основно място за посещение в Дъблин е Националната художествена галерия. На човек, посещавал повечето основни художествени галерии в Европа, не може да не му направят впечатление огромният като площ пищен музей и невероятното богатство на колекциите, обхващащи всичко важно от 15-16 век до днес.
    И, разбира се, музеят на пивоварната Гинес. Казват, че това било туристическо място №1 за Ирландия. На върха на музея, пиейки Гинес, разглеждаш отвисоко целия Дъблин при панорама 360 градуса.
    Накрая да потвърдя казанато от Сандо - да, много приветливи хора, удоволствие е да прекараш там няколко дни. Нашето пътешествие включваше и два дни в Лондон, но, доколкото знам, вече има и директни полети София-Дъблин на много добри цени.
    Хайде българите, размърдайте се най-сетне, и бягайте да видите какво има по света - и най-вече какви са хората!

    ОтговорИзтриване