С ДЕЦА НА ИЗБОРИ

Представям си как в неделя пак ще се оправяме да идем да гласуваме в посолството...

Тригодишният палавник ще иска да си вземе любимата играчка, седемгодишната му сестра ще поиска и тя да вземе нещо, след това ще се обличаме, един ще иска една шапка, друг - друга, ще обсъдим и обувките, якетата.

Голямата ще се дърпа, защото е уморена, ще иска да остане да играе вкъщи.

Ще я увещавам с бойки слова за демокрацията и за това как, видиш ли, по времето на комунизма само сме си мечтали за избори и демокрация.

След това категорично ще й кажа, че дори и да остане вкъщи, пак няма да може да играе на таблета.

Разубедена е.

Ще тръгнем с тротинетките. Ще се върнем, защото на някой му се е припикало.

Друг някой ще се възползва от случая, за да забегне я в стаята си, я в дворчето при мушкатото, ще се намърля...

Качваме ги пак на тротинетките и тръгваме. Малкият непременно ще изяви желание да си вземе колелото без педали.

Разубеждаваме го.

Иска да ходи.

Разубеждава се самичък след две минути усилие.

Накрая ще се домъкнем до метрото, натоварени като магарета с тротинетки, торби с бутилчици водичка (винаги ожадняват, когато ги забравим), ябълчици (винаги огладняват, ако няма нищо за ядене) и играчки-пирати. Всички ще им се радват колко са послушни.Особено наконтените баби.

Ще направим смяна. След това пристигаме. За кой ли път ще изберем грешен изход на метрото.

Ще прекосим моста над Сена пеш, ще ахкаме и охкаме колко е красива. Виждали сме я около десет милиона пъти.

Ще влезем в двора на посолството. Децата непременно ще разпънат сергията играчки. Събираме ги и влизаме с предимство в големия салон.

Докато попълваме тъпите декларации, децата ще разпънат сергията по средата на салона.

Гласуваме набързо.

Събираме сергията, потегляме. Връщаме се в салона, децата твърдят, че сабята на пирата е изчезнала... Не я намираме. Потегляме обратно, втори опит.

Пътьом, децата пак ще поискат да се качим на Айфеловата кула...

Непременно ще се качим.

Ама друг път.

Пак метро. Смяна. Второ метро. Прибираме се. Битката за миенето на ръцете започва... Слагаме масата. Сядаме. Малкият се двоуми. Примамвам го с парче кренвирш.
Гонгът бие край на първи рунд.

През двете минути спокойствие (преди единият да захленчи за едно, а другият за друго) ще се замисля защо ли съм ходил да гласувам и какво точно съм постигнал, мъкнейки дечурлигата насам-натам... С крака си напипвам сабята ни пирата - били сме я забравили под масата заедно с един чорап и парче ябълка.
И ДОКАТО ПИША ТЕЗИ РЕДОВЕ, ИЗВЕДНЪЖ СЕ ЗАМИСЛЯМ...
Да бе, наистина, вместо да си губя времето с един невъзможен избор между два червенотиквеника... не би ли било по-добре да си стоя вкъщи и да си рисувам с децата...
Или да ги заведа на Айфеловата кула...
Или пък на музей – чичкото от Лувъра даже ни беше на гости оня ден...
Да, така ще направя.
Чао, Тетке, чао, Льотчик, оправяйте се както знаете! Не мога да ви мисля! Вашето и без това няма нищо общо с демокрацията. 

Така че децата ще научат какво е демокрация най-добре без вас... Ще научат и още много други работи за разлика от вас.
(наум добавям разни изрази по повод Тетка и Льотчика, които не са за пред малки деца, въпреки че в тях се споменава и сабята на пирата)

....