Неделните разходки неизменно ми навяват тъжни спомени, защото винаги се срещам с онова, от което бягам.
Когато човек се чувства фрустриран в страната си поради постоянно унижение, пред него стоят общо взето два възможни избора : първо - може да търпи, да се мъчи, да се пропива и т.н.; и второ - може да си вземе чукалата и да се чупи. Ако избере втората възможност пък, попада на чуждо място, където е задължен да се адаптира към новите условия. Освен това се излага на опасността сънародниците му да го обяват за ренегат, защото - видиш ли - е изоставил скъпата родина, чиито богатства отдавана са разпределени в приятелските кръгове, пренебрегнал е земята на дедите си, дето линее в бурени вече 70 години, отрекъл се е от славната, тотално фалшифицирана и постоянно доизкусурявана българска история и т.н., и т.н.
Разказвам ви ги тези неща, защото дълго време бях обречен да стана боклучар или чистач на тоалетни. Или поне това ми се набиваше денонощно в главата.
Помня
как навремето моят учител по физическо възпитание в гимназията правеше
всичко, за да ми помогне да се чувствам възможно най-нещастен и
объркан. Не стига, че живеехме в немотия, че се редяхме на опашки за
олио и че бяхме тотално обезверени и обезкуражени, ами на всичкото
отгоре този "даскал" непрекъснато ми повтаряше, че обществото имало
нужда от такива като мене, за да му чистят тоалетните, като например
онази зад училището, в която според легендите се събираха разните му там
извратеняци да причакват младите момчета. Самият учител всъщност беше
разжалван офицер от армията на НРБ, съзрял в "демокрацията" подобно на стотици хиляди други бивши партийци, номенклатурчици, службогонци и подлизурковци златна възможност за реванш. Даскалът не се стесняваше никак дори да кани
"на гости" във физкултурния салон различни пернишки главорези, с които
охотно играеше покер или вършеше други тъмни дела. Освен това обичаше от време на
време да се затваря "в стаичката" с някои по-разхайтени ученички, за да
ги учи да играят шах, дама и не-се-сърди-човече, докато останалите ученици ритаха топка на двора. Случваше се също да разказва пред избран
кръг от младежи за групови сексуални изпълнения с изтъкнати
представителки на учителската колегия. И въобще учителят по физическо
имаше пълното право да ме счита за бита карта в обществото, което му
принадлежеше и за което очевидно си бе поставил цел да ни подготви. Най-обидното в случая обаче не беше презрение му към младото поколение, ами към баща ми, който някога беше шампион по плуване, а след това журналист. Само дето за разлика от никаквиците баща ми никога не бе пробвал да стане "партиец", доносник и прочие тоталитарен плазмодий, ами напротив, влезе в открит конфликт с началството, след което изпадна в немилост и бе принуден да работи в пернишките мини. Та, това пък беше повод физкултурникът да злорадства, че видиш ли шампионът по плуване, завършилият с отличие софийския университет, син на строителен инженер и внук на хирург е също толкова нисш като него, та даже повече, защото близо две години бил работил като миньор.
Пак според даскала "щом една ябълка е паднала веднъж в тоалетната, тя завинаги ще си остане ябълка, паднала в тоалетната, колкото и да я мием". Само че, питах се тогава, виновна ли е ябълката? Виновно ли е цялото мое поколение за това, че физкултурниците можеха единствено да ни подготвят за боклучари? Или евентуално за бандити? Тези от нас, които не ставаха за бандити, бяха съответно обявени за мижитурки и префърцунени лигльовци, а другите... Или се пропиха, или се чупиха зад граница, или просто кретат в българската безнадеждност, заобиколени от физкултурници.
Спомням си също така и една друга поучаваща ни учителка, чийто син бе известен рекетьор. Веднъж баща ми, видимо притеснен, разказа как един негов познат съдържател на заведение е бил зверски пребит от група бандити. Баща ми не знаеше, че познавам лично рекетьорите, които обичаха да се хвалят с извършените подвизи, а главатарят им беше син на фамозна учителка, вложила в генетичния си продукт всички свои педагогически умения.
С бягството си зад граница успях да променя съдбата си и да се очистя частично от фрустрацията, която все пак остави доста трайни и дори вечни белези и рани в крехката душа на някогашния юноша. Колкото до учителя, току-що разбрах, че отдавна вече не е сред живите, поради което ще се въздържа от допълнителни коментари. За сметка на това обаче се надявам да ме чуят останалите живи физкултурници и всякакви други брутални селтаци, за да си дадат сметка, че високомерието им по никакъв начин няма да им помогне да станат повече от онова, в което са се родили и за което са възпитани.
Години по-късно си дадох сметка, че фекалната алегория всъщност е изразявала не моето лично бъдеще, ами това на страната, от която хора като описания по-горе даскал ни принудиха да избягаме без да се обръщаме назад и без дори да съжаляваме. Принудиха ни да им я харижем, да я оставим на доизживяване. Сега следя отдалеч ставащото в България и при всяко ново правителство припознавам учителя си по физкултура. В крайна сметка българската държава наистина се управлява от физкултурници, превърнали българите в чистачи на европейско ниво, пресъздавайки по този начин елементарната биологична схема "продуценти-консументи-редуценти".
Та, тези работи ми минават обикновено през акъла в неделя вечер. Защо в неделя вечер ли? Ами защото в парижкото предградие, където живея, тогава се изнасят големите боклуци на улицата, а на следващия ден сутринта минават от кметството да ги събират. Преди обаче общинската служба да се накани да дойде, из квартала плъзват десетки камионетки и таратайки с българска регистрация, а многобройните нашенци сръчно прибират боклуците с цел да ги предадат за вторични суровини. И накрая общинските служители въздъхват с облекчение, защото не им остават почти никакви боклуци за събиране.
Гледам мрачните лица на нашенците-паднали ябълки и си давам сметка, че може би наистина сме обречени да таим в себе си мизерията, докато не се превърнем и ние самите в хумус и храна за бактерии, микроорганизми и фикуси. Дори и да заминем зад граница, дори и да имаме шанс за нов старт, пак повечето от нас продължават да живеят така, както са научени, защото мизерията е не само материален недоимък, но и социален статус, и състояние на духа. Или дори да се измъкнат, да се интегрират, да създадат семейства и да работят наравно с останалите европейци, отново и отново ще се връщат назад, за да си спомнят как онези, които трябваше да им вдъхнат вяра в бъдния ден, да им помагат да станат граждани и да живеят в мир, ги проклеха завинаги да бродят из света с ужасния спомен за пост тоталитарното общество и изпълзелите от него гадини. И при всеки удобен случай им навират мордата в това, от което се опитват да избягат.
За Бога, хора, излезте от порочния кръг, бъдете граждани, бъдете политици дори, но бъдете честни и почтени! Престанете да просите, престанете да събирате и създавате боклуци! Поне не в неделя, не пред децата ни!
....
Когато човек се чувства фрустриран в страната си поради постоянно унижение, пред него стоят общо взето два възможни избора : първо - може да търпи, да се мъчи, да се пропива и т.н.; и второ - може да си вземе чукалата и да се чупи. Ако избере втората възможност пък, попада на чуждо място, където е задължен да се адаптира към новите условия. Освен това се излага на опасността сънародниците му да го обяват за ренегат, защото - видиш ли - е изоставил скъпата родина, чиито богатства отдавана са разпределени в приятелските кръгове, пренебрегнал е земята на дедите си, дето линее в бурени вече 70 години, отрекъл се е от славната, тотално фалшифицирана и постоянно доизкусурявана българска история и т.н., и т.н.
Разказвам ви ги тези неща, защото дълго време бях обречен да стана боклучар или чистач на тоалетни. Или поне това ми се набиваше денонощно в главата.
Помня
как навремето моят учител по физическо възпитание в гимназията правеше
всичко, за да ми помогне да се чувствам възможно най-нещастен и
объркан. Не стига, че живеехме в немотия, че се редяхме на опашки за
олио и че бяхме тотално обезверени и обезкуражени, ами на всичкото
отгоре този "даскал" непрекъснато ми повтаряше, че обществото имало
нужда от такива като мене, за да му чистят тоалетните, като например
онази зад училището, в която според легендите се събираха разните му там
извратеняци да причакват младите момчета. Самият учител всъщност беше
разжалван офицер от армията на НРБ, съзрял в "демокрацията" подобно на стотици хиляди други бивши партийци, номенклатурчици, службогонци и подлизурковци златна възможност за реванш. Даскалът не се стесняваше никак дори да кани
"на гости" във физкултурния салон различни пернишки главорези, с които
охотно играеше покер или вършеше други тъмни дела. Освен това обичаше от време на
време да се затваря "в стаичката" с някои по-разхайтени ученички, за да
ги учи да играят шах, дама и не-се-сърди-човече, докато останалите ученици ритаха топка на двора. Случваше се също да разказва пред избран
кръг от младежи за групови сексуални изпълнения с изтъкнати
представителки на учителската колегия. И въобще учителят по физическо
имаше пълното право да ме счита за бита карта в обществото, което му
принадлежеше и за което очевидно си бе поставил цел да ни подготви. Най-обидното в случая обаче не беше презрение му към младото поколение, ами към баща ми, който някога беше шампион по плуване, а след това журналист. Само дето за разлика от никаквиците баща ми никога не бе пробвал да стане "партиец", доносник и прочие тоталитарен плазмодий, ами напротив, влезе в открит конфликт с началството, след което изпадна в немилост и бе принуден да работи в пернишките мини. Та, това пък беше повод физкултурникът да злорадства, че видиш ли шампионът по плуване, завършилият с отличие софийския университет, син на строителен инженер и внук на хирург е също толкова нисш като него, та даже повече, защото близо две години бил работил като миньор.Пак според даскала "щом една ябълка е паднала веднъж в тоалетната, тя завинаги ще си остане ябълка, паднала в тоалетната, колкото и да я мием". Само че, питах се тогава, виновна ли е ябълката? Виновно ли е цялото мое поколение за това, че физкултурниците можеха единствено да ни подготвят за боклучари? Или евентуално за бандити? Тези от нас, които не ставаха за бандити, бяха съответно обявени за мижитурки и префърцунени лигльовци, а другите... Или се пропиха, или се чупиха зад граница, или просто кретат в българската безнадеждност, заобиколени от физкултурници.
Спомням си също така и една друга поучаваща ни учителка, чийто син бе известен рекетьор. Веднъж баща ми, видимо притеснен, разказа как един негов познат съдържател на заведение е бил зверски пребит от група бандити. Баща ми не знаеше, че познавам лично рекетьорите, които обичаха да се хвалят с извършените подвизи, а главатарят им беше син на фамозна учителка, вложила в генетичния си продукт всички свои педагогически умения.
С бягството си зад граница успях да променя съдбата си и да се очистя частично от фрустрацията, която все пак остави доста трайни и дори вечни белези и рани в крехката душа на някогашния юноша. Колкото до учителя, току-що разбрах, че отдавна вече не е сред живите, поради което ще се въздържа от допълнителни коментари. За сметка на това обаче се надявам да ме чуят останалите живи физкултурници и всякакви други брутални селтаци, за да си дадат сметка, че високомерието им по никакъв начин няма да им помогне да станат повече от онова, в което са се родили и за което са възпитани.
Години по-късно си дадох сметка, че фекалната алегория всъщност е изразявала не моето лично бъдеще, ами това на страната, от която хора като описания по-горе даскал ни принудиха да избягаме без да се обръщаме назад и без дори да съжаляваме. Принудиха ни да им я харижем, да я оставим на доизживяване. Сега следя отдалеч ставащото в България и при всяко ново правителство припознавам учителя си по физкултура. В крайна сметка българската държава наистина се управлява от физкултурници, превърнали българите в чистачи на европейско ниво, пресъздавайки по този начин елементарната биологична схема "продуценти-консументи-редуценти".
Та, тези работи ми минават обикновено през акъла в неделя вечер. Защо в неделя вечер ли? Ами защото в парижкото предградие, където живея, тогава се изнасят големите боклуци на улицата, а на следващия ден сутринта минават от кметството да ги събират. Преди обаче общинската служба да се накани да дойде, из квартала плъзват десетки камионетки и таратайки с българска регистрация, а многобройните нашенци сръчно прибират боклуците с цел да ги предадат за вторични суровини. И накрая общинските служители въздъхват с облекчение, защото не им остават почти никакви боклуци за събиране.
Гледам мрачните лица на нашенците-паднали ябълки и си давам сметка, че може би наистина сме обречени да таим в себе си мизерията, докато не се превърнем и ние самите в хумус и храна за бактерии, микроорганизми и фикуси. Дори и да заминем зад граница, дори и да имаме шанс за нов старт, пак повечето от нас продължават да живеят така, както са научени, защото мизерията е не само материален недоимък, но и социален статус, и състояние на духа. Или дори да се измъкнат, да се интегрират, да създадат семейства и да работят наравно с останалите европейци, отново и отново ще се връщат назад, за да си спомнят как онези, които трябваше да им вдъхнат вяра в бъдния ден, да им помагат да станат граждани и да живеят в мир, ги проклеха завинаги да бродят из света с ужасния спомен за пост тоталитарното общество и изпълзелите от него гадини. И при всеки удобен случай им навират мордата в това, от което се опитват да избягат.За Бога, хора, излезте от порочния кръг, бъдете граждани, бъдете политици дори, но бъдете честни и почтени! Престанете да просите, престанете да събирате и създавате боклуци! Поне не в неделя, не пред децата ни!
....
Коментари
Публикуване на коментар