СПОМЕНИ ОТ КАЛЕНДАРЧЕТО : ЮНИ 1989г. - В КИТАЙ ПРОЛЕТТА НЕ СЕ РОДИ, А ПРИ НАС ОБЕЩАХА ЗАДГРАНИЧНИ ПАСПОРТИ

Какво стана на четвърти юни ли? Миналата седмица? Ами... Нищо... А, да! Сега се сетих – за първи път в историята на тениса китайка спечели турнир от Големия шлем! Беше събота, рождениците отбелязваха датата по подобаващ начин, абе ден като ден.

Сетих се и за друго, но се чудя дали да го споменавам. Защото е съвсем мъничко и незначително. На тази дата през 1989г. един невъоръжен китаец в бяла риза и с пазарски торби спря самичък цяла танкова бригада. Сега чак си спомням, че тогава китайските студенти се бяха вдигнали на бунт срещу корупцията на бруталния комунистически режим, а армията оцвети с тяхната кръв площада Тянънмън. Не се получи като в онези романтични филми, в които шепа монаси от манастира Шао-Лин, владеещи бойните изкуства и раздаването на шамари до съвършенство, обръщат в бяг многохилядната армия на тираните. В случая студентите бяха буквално премачкани от танковете на 27-ма китайска народна армия, между 1000 и 3000 от тях бяха убити, а около 12 хиляди бяха арестувани.

Не се знае кой е този млад мъж, застанал смело пред железните чудовища, не се знае и какво става с него след като блюстителите на реда го отвеждат в неизвестна посока. Сигурно е само, че танковете не го превърнаха в пихтия, защото сцената бе заснета от световните телевизии. След това всички медии бяха заслепени. И така до ден-днешен. По стара комунистическа традиция Китай е забранена за истината територия.

Странно как човечетвото страда от колективна амнезия и се сеща за тази дата все по-мъчно и по-мъчно. А ако сте в Китай и потърсите в Гугъл датата 04/06/1989, няма да намерите абсолютно нищо – резултатите са цензурирани, събитието е заличено, престъплението е класирано поради давност. Така същите тези престъпници, убили мечтата за демокрация на цяло едно поколение младежи, могат спокойно да въртят кормилото на най-голямата по население държава в света. От друга страна цензурата е угодна и на управниците в демократичния свят, които изгарят от желание да търгуват с Китай. И едновременно с това въздишат, защото, видиш ли, имат съвест и им е трудно да преглъщат непрестанното потъпкване на човешките права. Но, уви!, бизнес из бизнес, а в условията на казионна икономическа криза всеки келепир е от значение.

И така китайският президент обикаля света, ръкува се с всички, танцува валс и показва признаци на цивилизованост. Светът е прекрасен, китайка печели Ролан Гарос, какво значи тук някаква си неродена свобода? 

Поглеждам календарчето си и виждам, че пак на същата дата през онази далечна 1989г. Солидарност печели изборите в Полша. Значи все пак някъде пролетта е настъпила. Полша вече е европейска държава, каквато впрочем винаги е била, Варшава е все така чудесна, а поляците гледат гордо и с предизвикателство утрешния ден.

И пак в календарчето, 3 юни 1989г. – в Иран е починал злият аятолах Хомейни, а е бил заместен със също толкова злия аятолах Али Хаменей. Последните думи на Хомейни били „Загасете светлината, ще спя!” Мене ако питате, светлината над Иран бе заместена от средновековен мрак именно благодарение на Хомейни. Няколко дни по-късно десетки загиват стъпкани в колективната истерия по време на погребението му.

А в България как беше? На първи юни 1989г. БКП оповести, че на желаещите български граждани ще бъдат издавани задгранични паспорти, с който ще е възможно да се излиза и влиза в НРБ. Хората се опулиха, някои от тях се сетиха, че по този начин се дава административна форма на т.нар. Възродителен процес, а други решиха, че могат и те да си плюят на петите или поне да разгледат света зад бодливата тел, който дотогава можеше да се посещава само от шепа привилегировани „батета”. По онова време за простосмъртните пътуванията зад граница бяха почти невъзможни. Първо, трябваше официална покана от приятел, живеещ чужбина. Второ, молбите за виза не се подаваха в съответното чуждестранно консулство, ами в консулски отдел на МВнР, защото на българските граждани им беше забранено да контактуват с вражеските структури. Трето, необходими бяха и визи за всички страни, през които гражданинът на НРБ трябваше да премине, за да се добере до желаната дестинация – т.е. ако искаш да отидеш до Франция, трябваше да се сдобиеш с визи за Югославия и Италия. На съответните транзитни визи фигурираше не само периодът на преминаване, но и точните гранични пунктове, през които трябва да се пресече границата. Четвърто, кандидат-пътешественикът трябваше да изнамери отнякъде валута, с която да пътува и преживява в чужбина, защото българската държава му предоставяше възможност да закупи законно само 20 (двадесет) долара на човек. Т.е. единственото разрешение на проблема се намираше на черния пазар, където доларът струваше поне четири пъти по-скъпо от официалния курс (по мои спомени в средата на 80-те години официалният курс долар/лев беше 1 долар за 1 лев, а на черния пазар 1 долар струваше около 4 лева. Една заплата на начинаещ учител беше около 120 лева). Пето, имайки предвид фантастичните цени на самолетните билети, човек рябваше да разполага със стабилно возило, с което да броди из света, а возилата не само бяха смехотворни съветски таратайки, но и много хора просто не разполагаха с МПС. Шесто, държавата изискваше от кандидат-пътешествениците да разполагат с гарант, който да изплати возилото на държавата в случай, че кандидат-пътешественикът се превърне в емигрант-невъвръщенец. Защото в народната република официално частната собственост не съществуваше, ами беше държавна, включително и закупените с пот на челото съветски боклуци. Седмо, НРБ никога не пускаше цели семейства на екскурзия из Дивия Запад, защото това щеше да се изтълкува като благословия за бягство. Затова докато едната част от семейството странстваше из чужбина, другата изпълняваше ролята на заложник в родината. Само особено важните другари пътуваха с целите си семейства отвъд Желязната завеса.

И осмо, дори и човек да беше отговорил на всичките тези изисквания, Партията винаги разполагаше с последната дума и можеше да разруши мечтите ви за пътешествие под претекст, че сте политически невежи и потенциално чувствителни към капиталистическата пропаганда.

И толкоз. Ходи после да се оплакваш на политбюро.

А ако все пак ви пуснеха да пътувате, предварително ви привикваха на оперативка в бюрото на един много сериозен другар-милиционер, който с бодър глас ви обяснаваше, че зад границата дебнат всякакви агенти-провокатори, родоотстъпници и врагове народни, който може би ще се опитат да влязат в контакт с вас, за което вие непременно трябваше да уведомите народната власт при завръщането си на Обетована земя. „Ама нали ще се върнете, другарю? Че семейството ви чака... Шегувам се де, ние обичаме да се шегуваме!” И като се има предвид, че въпросните агенти-емигранти донасяха и на ДС, то кандидат-пътешествениците се молеха горещо на Всевишния да не срещат никого зад граница, че тогава неприятностите им бяха в кърпа вързани.

Та в това се изрази цялата прелест на българската пролет – за разлика от Китай при нас танковете не дойдоха, обаче мечтите ни цъфнаха, прецъфтяха и си отидоха без да дадат плод. Много от нас се възползваха от възможността да заминат зад граница, освобождавайки номенклатурата от досадното си присъствие и грижата да ги наблюдава непрекъснато, да ги манипулира и размотава в смешната пародия на гражданско общество. И затова значи ни изнесоха този дебелашки цирков спектакъл – важните другари станаха важни господа, а тогавашните им привилегии се материализираха в пачки зелено.

А за хората зимата продължава, защото не успяхме да погребем по подобаващ начин лошите спомени. Не се появи сред нас някой Перикъл, който да произнесе прочувствена реч като онази за предците и отминалата война, за труда и достойнствата на новото време, както и за без съмнение по-доброто бъдеще, за прераждането на народа и качествата на демокрацията, слагайки по този начин край на миналото и заявявайки началото на славна епоха в нашата история. Никой не поиска да излезем от зимата и никой не пожела труд, обновление и слава.

През 1989г. пролетта само ни лъхна и си отиде, а всичко си остана постарому.

Дори и днес, т.е. 22 години по-късно, в ЕС обсъждат дали да ни допуснат в Шенген.  Вече не знам дали чакаме пролет или Годо.