БЪЛГАРСКИЯТ "ДВОР НА ЧУДЕСАТА" В ПАРИЖ


Бях решил повече да не пиша на тази тема, защото от нея често рукват нездрави доводи и настроения, но след това размислих. Защото не можем вечно да продължаваме така, не можем да си заравяме главите в пясъка и да се правим, че проблемите ги няма, когато и на край света да идем, българската ни съдба вечно ще ни преследва.

Преди три години минавах ежедневно през площад Трокадеро, а от работното си място наблюдавах изправената точно отсреща Айфеловата кула. С колегите се майтапехме, че трябва непрекъснато да се усмихваме, защото от кулата японците неуморно ни щракат с фотоапаратите си.

След това смених работата за по-добра, но изгубих кулата. Сега пак я виждам често, обаче от седем километра тя мяза на сянка в далечината.

Тези дни най-сетне се наканих да ида пак до кулата, до Трокадеро и до Марсово поле. Гарантирам ви, че гледката е все така величествена, но за жалост към нея бе прибавен и нов щрих, който по никакъв начин не може да убегне на замечтаните посетители. Нелегалните африкански и пакистански продавачи на сувенирчета и имитации на маркови стоки сега са десет пъти повече и са разпънали навсякъде кърпи с подредена отгоре стока. Или пък се разхождат сред туристите и им подбутват под носа нанизи с кулички, химикалки, запалки и всякакви други артикули, произведени без съмнение далеч от родината на Волтер и Юго и окичени пак с вездесъщата куличка. А когато повей вятър донесе отнейде миризмата на фуражка, амбулантните търговци сръчно сгъват кърпите и с весело дрънчене се понасят към най-близките храсти – десетки черни лястовици, работещи незаконно, за да се издължат на онези, които са ги довели до Обетованата земя.

Сред тях свободно практикуват професията си и нашенските роми, които по брой са също толкова многобройни, колкото и африканците. Само че те са организирани кланово и печелят не от търговия, ами от просия, измами и кражби. Още от изхода на метрото нашите сънароднички (защо ли все момичета?) ви предлагат химикалка с прилежно разпечатана на ксерокс бутафорна петиция за подпис. След като сложите парафа си под благородната кауза, любезно ви се предлага да дадете няколко евро хуманитарна помощ. А ако не дадете, получавате псувня.

Често се практикува и номерът с уж намерения пръстен, и „тука има, тука нема”, и раздаването на картончета в метрото, и директната просия с бебе или с демонстрация на осакатен крайник. Секторите и ролите са добре разпределени, а събраните средства отиват – предполагам – за благото на ромската общност.

Всички тези тарикатлъци, превърнали Трокадеро и Марсово поле в подобие на описания от Юго „Двор на чудесата”, биха допринесли донякъде за колорита на френската столица, ако наличието на стотици български и румънски Есмералди не повдигаше въпроса за истинските причини, довели до това преселение на уж европейци в западна Европа. Нали България и Румъния са пълноправни страни-членки, защо разликите в жизнения стандарт са толкова огромни? Защо българите и румънците се борят с мизерията на равна нога с африканците? Защо в парижки предградия като Монтрьой, където живеят хиляди нелегални имигранти, просяците са най-вече роми? Защо западните власти правят всичко възможно да отпратят българите и румънците за родните им страни? Защо в България се говори само за роми, когато екстрадират и българи от всякакъв произход? (Самият аз съм превеждал много пъти на българи в полицията и знам много добре за какво говоря.)

И последният въпрос, който чужденците си задават при сблъсъка с нас – наистина ли в България положението е толкова зле и дали живеещите там българи си дават сметка за това...

Положението в България наистина е трагично и българската мизерия може спокойно да се сравни с африканската. Често пробутваното от българските власти като екзотичен сувенир полу-официално обяснение, че „ромите са си такива”, отдалеч мирише на дискриминация и евтино оправдание, което пък от своя страна също допринася за доизкусуряването на апокалиптичната картина. (Абсолютно същото беше и извинението за проституиращите се български момичета – „те, демек нашите майки, сестри, дъщери и съпруги, са си такива!”. Само че впоследствие се оказа, че близо 10% от брутния вътрешен продукт на България се произвежда именно от проституцията и допринася за така необходимия при изработването на баламосващи статистики икономически растеж).

Нека не си мислим, че привидното самобичуване и лицемерните самокритики ще хванат дикиш пред образованите и опитни западни политици, за които кръшкането и некомпетентността на българските им колеги са повече от очевидни. А и Западът с нищо не ни е длъжен и по никакъв начин не можем и не трябва да го караме да ни пере кирливите ризи – мизерия, корупция, престъпност...

Така че най-шокиращото в този новосъздаден „Двор на чудесата” не се заключава толкова в желанието на клетниците да се измъкнат от нещастието си, колкото в погледа на французите и туристите от всички националности – към африканците и пакистанците те гледат с разбирателство и състрадание, докато към нашенците погледите са изпълнени с недоумение, а към политиците ни - с презрение.

Кога ли ще спрем да лъжем и другите, и себе си, че все някак ще се оправим?


Коментари

Публикуване на коментар