ПО СВЕТА И У НАС – СРАВНИТЕЛНА ДИСЕКЦИЯ НА БАЛКАНСКИ ЛЕВ И ГАЛСКИ ПЕТЕЛ

Пантеонът... "На великите хора от благодарната родина"

...

Наскоро ми зададоха интересен въпрос за общото и различията между двата народа, които познавам най-добре – българския и френския. Въпреки постоянния допир с двете култури никога не ми се беше случвало да ги съпоставям или противопоставям. И дори напротив, в желанието си да се интегрирам възможно най-добре, винаги съм се стремял да ги слагам под общия знаменател на европейската история и съм ги намирал еднакво близки, симпатични, дразнещи, интересни или скучни.

Само че в действителност не е така...
Загледах се първоначално съвсем непринудено, а след това и доста втренчено, при което се оказа, че всъщност става дума за два коренно различни биологически вида – балкански лев и галски петел!

За да се направи обаче сравнение (или поне така ме учеха в лекциите по сравнителна литература), трябва да се намери обща основа, върху която двата обекта да бъдат поставени на равна нога. В случая общата платформа е европейският континент и затова първото нагледно сравнение е от чисто географски характер – двете страни са диаметрално противопоставени на европейската карта. Франция е разположена на атлантическото крайбрежие, Ла Манша и Средиземноморието, докато България е на източната граница на континента. Освен това териториалното съотношение е 5:1 в полза на французите, а демографското – 8,42:1 (на 1 януари 2009 Франция наброява 64,3 милиона жители, а през 2007 в България живеят 7,64 милиона). Французите живеят също така с десетина-петнадесет години повече от българите, което пък е показателно за качеството на живота им. Огромна е разликата и по отношени на раждаемостта – Франция се приближава до положителния естествен прираст на населението, защото на жена се падат средно по 2,02 деца, а в България средно жените раждат едва 1,48 деца и съответно прирастът е отрицателен.

Тук ще престана да ви затрупвам със скучни статистики и ще премина към интересните подробности, набили ми се волю-неволю на очи в моя петнадесет годишен емигрантски стаж.

....

Всички французи трудно биха могли да влязат в една категория – било то по характер, физика, кулинарни предпочитания или хумор. Така например един парижанин би си допаднал много повече с един белгиец, отколкото с един марсилец... А във Франция можете да срещнете и елзасци, щи (северняци), нормандци, бретонци, корсиканци, баски, каталонци, савоаяри, провансалци.... И ако не беше френската революция, сега всяка една от тези общности щеше да говори собствен език и може би да претендира за независимост. Северняците са руси и високи, докато марсилците са дребни и мургави, нормадците пият кафе с ябълкова ракия на закуска, а елзасците похапват свинско с кисело зеле, савоаярите са весели и спокойни, а парижаните са нервни и заядливи...

В България също има огромни разлики в диалектите, характерите и физиката на хората. И съм готов да се хвана на бас, че ако съберем една трънска бизнес-баба с една бизнес-баба от Малко Търново, ще се наложи да си наемат преводач, за да сключат сделката. Основният консенсус при българите комай се заключава около баницата, кебапчетата, ракийката и шопската салата – все универсални ценности, срещани във всички региони.

Като цяло обаче французите са затворени хора и не си падат по спонтанно сприятеляване в транспортните средства. Изключително рядко се случва хора да заприказват непознат човек или да си разкажат живота, както често се случва във влака за Петрич и Кулата, да речем.

Иначе любезността е основно правило при общуването с околните и дори е задължително да поздравите продавачките, комшиите, чистачката и шофьора на автобуса, като при това непременно трябва да се усмихнете. При влизане в магазин се казва “Добър ден” на всички присъстващи, благодари се с жизнерадостно “Мерси, госпожо/господине!” за извършената услуга, а на излизане се казва “Довиждане”. Ако не го сторите, ще ви обявят за кръгъл темерут с тежък психически проблем. Баща ми дълго време се забавляваше, разказвайки на приятели, че ако някоя българка му се усмихва по начина, по който го прави френската продавачка, със сигурност щеше да си помисли нещо.

По този повод се сещам да спомена, че след дълги години пребиваване зад граница се бях “цивилизовал” до такава степен, че при разговор с мен много от моите пернишки съграждани изглеждаха особено озадачени от непринудената употреба на любезности. Веднъж моят приятел Иванчев ми каза къде на майтап, къде сериозно, че трябва все пак да вкарвам от време на време по някоя псувня в разговора, ако не искам да ни бият.

Но ние, българите, сме си такива – искрени и непринудени. Ако ни дойде гост в късна доба, ще го приемем и дори ще го оставим да спи в леглото ни, а ние пък ще си постелем на земята. Опитайте да отидете на гости у французин по същия начин и ще видите какво ще ви се случи – шут в задника и сбогом! При французите дори между близки приятели и роднини подобно свойско отношение е недопустимо, а срещите се програмират поне седмица по-рано. По същия начин достигнат ли 18-годишна възраст децата напускат родния дом и след това програмират семейни вечери и сбирки с месеци предварително. А за сватба трябва да се предупреждава поне една година преди това!


Френското семейство е значително по-краткотрайно от българското – 50% от френските бракове завършват с развод. Французите са добре извстни със сексуалните си постижения и това се забелязва единствено в практиката, защото по принцип французите са изключително дискретни. Иначе и във Франция жените са сравнително онеправдани – на една и съща служба и за еднаква работа жените печелят около 20% по-малко от мъжете.
При българското семейство разводите са все още срамно нещо – пак поради прословутия ни страх от неизвестното. А в сексуално отношение българинът изглежда е жертва на силни комплекси, което го кара да показва физическото си превъзходство пред по-слабия пол, държи се арогантно и обича да разказва за сексуалните си достижения. В действителност обаче държанието на българския мъж е проекция на съмнението – затова той се доказва с правене на мускули, “бързи коли”, пиянски изяви, епилация на крайниците и т.н. Подобна липса на увереност се наблюдава и сред японците след унизителната загуба през Втората световна война. На какво ли се дължи българският комплекс? Дали пък той не е в резултат от постоянната материална безизходица, която ни мъчи вече няколко десетилетия?
....

Французите са картезианци с изключително структурирана мисъл и общество. При тях йерархията е фундаментален принцип, на който се крепи всяка държавна, социална или трудова структура. Държавните чиновници са разпределени в категории-чинове (най-високата е А, след това В, и най-накрая С) и във всяка категория съществуват различни степени.Така например учителите се ползват със специален статут сред държавните чиновници (категория А+) и никога няма да чуете някой да си позволи да отправи критика срещу тях. И може би в това се крие друга основна разлика между двете държави – най-голяма част от държавния бюджет на Франция е посветена на образованието.

Във връзка с парите и търговските отношения е необходимо да се спомене и отношението на двата народа към заплащането.
За българина парите са сами по себе си ценност, която не е задължително свързана с работата и създадените блага. Поради същата логика човек трябва да стане богат отведнъж и по възможност без да се пресилва. Богатството пък от своя страна е символ на охолен живот и власт, а охолният живот пък се съставлява от прекомерно плюскане, поради което всички български новобогаташи са с наднормено тегло. Що се отнася до властта, тя пък се материализира от мощни автомобили, огромни къщи и лъскави гаджета.

Според французите пък заплащането трябва да е справедливо и да отговаря на свършената работа. Иначе на лесно спечелините пари се гледа с лошо око, а и парите като цяло са по-скоро тема табу. Затова не се учудвайте, че един французин е способен да ви се разсърди, ако му зададете въпрос, свързан с месечното му възнаграждение или въобще с платежоспособността му.

Показността също се счита за грях – в богаташките квартали на Париж ще видите облечени спретнато хора, които обаче по никакъв начин не се набиват на очи с крещящи дрехи, златни ланци и т.н. Освен това богаташите се занимават със спорт и се хранят здравословно, така че жителите на богаташките квартали са значително по-стройни от средното за плебса.

Французите минават за скъперници и затова в чужбина изпитват ужас от френските туристи, изискващи максимум качество на минимални цени. Спомням се как двама френски туристи мислеха да искат обезщетение, защото по време на престоя им на о-в Мавриций веднъж преваля дъжд за около десетина минути... Други пък се оплакваха, защото около басейна в хотела им на Канарските острови имало прекалено много дебели хора...
Рядко можете да видите французин да оставя бакшиш – това е така, защото французите никак не обичат да се чувстват задължени някому. Поради същата причина българската система на “връзки” с “мой човек” и т.н. почти не съществуват във Франция. Или ако съществуват, то е в незначителни в сравнение с българските размери. Същото е и с корупцията – може би я има някъде горе, на високите етажи на властта, където аз трудно бих могъл да хвърля поглед, но не и в обикновената администрация, в полицията и прочие.

Френската държава е тежка и тромава. Поради прекалената регламентираност в административно-правно отношение често се появяват казуси като процесът « Outreau », където в желанието си да залови чудовища самото прарвораздаване се превръща в изрод. Тежат също така и данъците, но... няма начин! Ако искаш децата ти да учат в прилично училище, в кварталната градинка да има цветя, а колата ти да не пропада в дупките по пътищата, ще трябва да плащаш! А ако пък нещо сбъркаш в попълването на данъчната си декларация, или някой те натопи (и това го има!) -тежко ти и горко! Данъчните разполагат с достатъчно власт, за да те накарат да си признаеш и майчиното мляко. И могат да ти лепват каквито искат глоби – дори и за липса на добра воля! В същото време обаче всички французи разполагат със здравна осигуровка, а едновременно с това съществуват различни видове социални помощи както за берзаботните, така и за откровените мързели.

Не съм си имал достатъчно работа с българската държава и затова страдам от известна доза предубеждения по неин адрес. Така например съм останал с впечатлението, че повечето данъкоплатци не регистрират реалните си доходи. Освен това комай съществуват и проблеми в правораздаването...



ОСНОВНАТА РАЗЛИКА МЕЖДУ БЪЛГАРИНА И ФРАНЦУЗИНА Е ПОГЛЕДЪТ ВЪРХУ ИСТОРИЯТА

Нашето минало, както и това на нашите родители и предци, е основата, върху която се крепи представата ни за самите нас, за нашата родова и национална същност. Т.е. нашето минало е основата на нашия идентитет. Поради тази причина според мен най-показателно за самомнението на един човек е отношението му към... мъртвите.

В България като че ли отказваме да приемем смъртта за нещо естествено, а мъртвите продължават да живеят сред нас – чрез хилядите некролози по спирките и стълбовете, чрез храните, оставени по гробовете и т.н. В същото време гробищата са в окаяно състояние. Веднага ме сполита примерът с гроба на моите родители и намиращите се в съседство кофи за боклук, неизменно преливащи върху паметните плочи... Хората не се притесняват от отпадъците, защото са неспособни да си представят, че мъртвите почиват вътре в гробовете! Сещам се и за “майсторите”, наети от сестра ми да пооправят гроба и употребили едва половината от заплатения материал – за тях не е страшно, че са окрали гроб, защото още веднъж те не си дават сметка, че вътре лежи покойник. В гробището няма дори и параклис, в който вярващите да се помолят – за кого ще се молят, когато не искат да повярват, че смъртта съществува?

Погледът ни към историята е абсолютно същият – не се притесняваме да тълкуваме събитията по удобен нам начин, защото не можем да разберем, че това е свещена наука, разказваща за живота на нашите деди и за развитието на обществото и човешкия род като цяло. Намесвайки се своеволно в миналото, ние правим същото нещо, което се случва в почти всички български гробищни паркове – кофите с боклук преливат върху паметта на народа ни, докато всички се бием в гърдите колко сме горди с миналото си.

В това отношение можем само да се възхишаваме на французите и на техния Пантеон. Но в случая не става дума за онзи Пантеон, в който почиват великите французи, служили всеотдайно на родината си, ами за неръкотворния Пантеон, съставляващ свещената почит към миналото и предците им.
Всеки ден хвърлям един поглед към намиращото се от другата страна на улицата точно срещу работното ми място гробище. Алеите са изрядно поддържани, белият чакъл контрастира с тържествената сивота на гранита, френските знамена се развяват над войнишките гробове, навсякъде са пръснати свежи цветя, дръвчетата и храстите са прилежно окастрени... Посетители почти няма, но подобна поддръжка е доказателство за оказваното внимание и уважение към покойниците. И от цялата гледка лъха тишина, спокойствие и доблест – хората са в мир с миналото си, както и покойниците също почиват в мир. За французите смъртта е част от живота.

Историята разграничава българите от французите и по друг начин. Българинът е благ и весел човек, водещ заседнал начин на живот и способен да понесе съдбата си безропотно, защото не може и не иска да си представи друг живот и го е страх от неизвестното. Французите пък са във вечно недоволство и борбата за нови привилегии и права се е превърнала в национален спорт. Едва ли има друг народ, направил толкова много за свободата си, извършил толкова революции и обявил война на целия свят в името на законността. Френското общество е в състояние на постоянно напрежение – дори и днес ме изненадаха със стачка в градския транспорт... А хората не роптаят – не защото нямат сили да го правят, ами поради солидарност със стачкуващите.

...

В заключителните си слова ще изразя преди всичко една молба – недейте да мерите на кантар различните култури. Защото въпреки еднаквата си човешка същност всеки си има достойнствата и недостатъците, които правят света ни толкова разнообразен и красив. И както от една и съща суровина (гроздето) могат да се получат две различни напитки (винце и ракийка), така и французите и българите са европейци, но с различна закваска.
При българите харесвам най-вече неподправената добросърдечност и искреност, както и привързаността към земята и семейството. При французите пък обичам тяхната енергичност и способността им не само да създават невероятна култура, но и да я поддържат. Двата народа са коренно различни и може би затова толкова често се привличат и възхищават един на друг. Поради тази причина едва ли би било разумно да ги противопоставяме в класация по достойнства – малко български стоицизъм би направил французите много по-постоянни в настроенията си, както и малко френска борбеност би дала сила на българския народ. Затова нека да живеем заедно под общия европейски покрив и да се вслушваме един в друг, защото все още имаме какво да научим за себе си.

….


Бих се радвал да чуя мнението и сравненията и на други блогъри, живеещи или прекарали повечко време зад граница. Най-любезно каня Ралица, Nicodile, Димо Райков, Юруков, Scanman, Hanko, Hinkoff, както и всички останали, които разсеяността ми ме кара да пропусна в момента... До скоро!

....

Снимката е от личния ми архив

Коментари

  1. Колко точно си го казал - не само създават култура, но и се грижат за нея.

    ОтговорИзтриване
  2. Много интересен постинг, благодаря. Не знаех такива подробности за франското общество и душевност.

    ОтговорИзтриване
  3. Сандо,искрено благодаря за публикацията,изчетох я с огромен интерес!Хареса ми как обективно и безпристрастно сте посочил и хубавите, и лошите качества ,присъщи на двата народа.Успех с бъдещите постинги:)

    ОтговорИзтриване
  4. Сандо,искрено благодаря за публикацията,изчетох я с огромен интерес!Хареса ми как обективно и безпристрастно сте посочил и хубавите, и лошите качества ,присъщи на двата народа.Успех с бъдещите постинги:)

    ОтговорИзтриване
  5. Преди два дни с един познат, пребивавал 5 г. в САЩ, си говорихме точно за това. В Америка, ако вървиш по улицата и гледаш мрачно, всеки втори ще те спре и ще те попита "Мога ли да помогна с нещо?" В Бг мрачният поглед е норма.
    Аз често съм в Германия при сина си. Там, ако си на тротоара и направиш случайно движение, шофьорът на кола на 50 метра от теб веднага си помисля, че може да тръгваш да слизаш на платното. Спира на 20 метра от теб и те чака спокойно да видиш какво ще предприемеш. На зебрите колите спират на 20 м от пешеходците, чакат и последния да се качи на тротоара, едва тогава потеглят много внимателно и бавно.
    Не мога да правя обобщения за Франция, но е факт, че пред Булонския лес един щеше да ни отнесе трима ни (цялото семейство) - мина на сантиметри от нас с 60 км/ч, докато ние пресичахме на зебра.
    В България простащината е безгранична. На зебрите шофьорите отиват на метър от пешеходците и дават газ, за да ги уплашат и изгонят ....
    Сандо тук спестява страшно много неприятни неща за България. Разбираемо е. Просто не ги знае, или пък се чувства неудобно, защото е далеч ...

    ОтговорИзтриване
  6. Много интересен пост.

    През лятото бях в Париж със семейството си и не ми се искаше да си тръгвам. Едно особено чувство на лекота...

    Освен с невероятния си пиетет към историята и изкуството, французите ме впечатлиха с чувството си за хумор (все си мислех, че ситуациите във филмите с Луи дьо Финес или в "Ало, ало" са доста нагласени, на май не са) и с уважението към своята работа.

    Може би се заблуждавам, но не успях да срещна парижанин, който да мрази работата си и да я върши с неудоволствие. Докато в България това е масово.

    ОтговорИзтриване
  7. Сандо, текстът ви е доста изчерпателен и увлекателен... За повечето впечатления съм съгласна. Имам по-различна гледна точка за приятелствата, които в момента създавам адски бързо и лесно, но за сметка на това (за разлика от България), задълбочавам и запазвам доста по-трудно... Възхищавам се на французите за неизменния им интерес към културата и изкуството (невероятно е как изложбените, театралните и концертните зали винаги са пълни!). И въпреки усмивките на опашката за багети, любезните поздрави и прекрасните градини не намирам французите (обобщавам сериозно в случая, но иначе трябва само един пост за изключенията) за щастливи... Щастливи, изцяло от моята субективно-мечтателна гледна точка. Можеш да се научиш на толерантност и уважение към (труда на) другия от французите,но можеш и да се слееш с тълпата и просто да забравиш, че имаш свое лище и свои мечти. Рядко ще се намери някой, който да ти припомни...

    ОтговорИзтриване
  8. Ралица, напълно съм съгласен с теб - в големия град човек може лесно да стане част от тълпата и в същото време да се чувства по-самотен от Робинзон Крузо (преди да срещне Петкан).
    А усмивката на французите е знак не толкова на вътрешно щастие, колкото на куртоазия и уважение към другите. И затова им се възхищавам за положеното услилие да не развалят деня на другите с кръвнишки погледи и псувни :-)

    За приятелските отношения също съм съгласен - самите французи никак не са темерути и наистина човек лесно може да завърже приятелство - особено в университета - , но животът е прекалено динамичен и познанствата лесно се губят, когато човек се премести,да речем, от Екс-ан-Прованс в Париж или от Тулуза в Страсбург. И затова може би след определена възраст Парижаните не си правят труда да се сприятеляват - считат, може би, че е излишно прахосване на време и енергия.

    Иначе имам френски приятели, с които семейството ми поддържа приятелски отношения от десетилетия. Освен това непознати французи са ми помагали с такъв невероятен ентусиазъм, какъвто единствено най-най-близките ми хора в България биха проявили. Така че вярата ми в "Доброто начало" се крепи все още именно на тези хора, които предизвикват у мен искрено възхищение и безрезервно обичам.

    ОтговорИзтриване
  9. Впечатленията ми от пътната организация в Дъблин, дтолицата на Ирландия


    Положението преди 10 години е било много по-западналo. С много американски инвечтиции столицата се е пооформила и уредила.
    Всичко е подредено, указано, маркирано и поддържано. Няма място в града, което да е занемарено. Маркировката по улиците, тъй като кормувам всеки ден и виждам, е перфектна. Те знаят, че ще има хора, които ще се объркат при ляво движение, и затова са маркирали и написали по асфалта всичко необходимо. Има на него до тротоара дори надпис погледни надясно за пресичащите пешеходци.
    За колоездачите на всяка улица си има специална червена лента до тротоара и от двете страни на пътя за тях и нямаш право да я настъпваш с колата. Даже на едно място видях, че имаше осова линия за насам и натам за колоездачите. Шофьорите са търпеливи и почти не изпреварват в града. Ако специално им сигнализираш, те задминават иначе може да си кара след теб с километри с 40 км/час. Никога не съм предполагал, че ще карам с 50 км/час по толкова широки булеварди и няма да ме натиска отзад някой нервак. Дават ти път, махат за поздрав, спазват си правилата хората. Градът го опасват няколко железници, нещо като влакове, но с регионални маршрути.
    Минават през града, като пресичат булевардите с надземни мостове. Интересно е там, където пресичат с прелез. Нямат като нас бариери, които да се вдигат за колите, ами имат невдигащи се бариери. Местят се ръчно от кантонери, но хоризонтално и когато са отворени за колите са затворили релсите – много е интересно. Нещо като врата за да мине влака, но направена като бариера.
    Вчера видях на една улица, на която ремонтираха едното платно - беше стеснен участък и движението се регулираше от две автоматични табели с надписи МИНИ от едната и СПРИ от другата страна, които се завъртаха от механизъм в основата им през равен за двете посоки на движение интервал. Културка.
    И нито веднъж не се случи да видя някой престроен в лента за наляво например и да се шмугне пред теб, дето си за направо. Не съм видял и инцидент или ударили се коли още.
    С пътните полицаи се разговаря като с нормални интелигентни хора. Спираха ни два пъти – плийз проверка на книжка, талонът и застраховката на колата и за пътния данък са в едни залепени прозрачни джобчета на предното стъкло на колата. Поглежда ги и като види, че не са с изтекли дати – ок. Не видях спрели патрули да чакат и да спират коли за проверка. Всички патрулки са в движение сред потока от коли.

    ОтговорИзтриване
  10. Кръстовищата им са много разумно направени. Като дойдеш до светофара има само две ленти – за направо и за наляво или дясно, я зависимост накъде има завиване. Ако е кръстово, тогава лентите са две – за направо/наляво и за надясно. На отсрещната страна има само една лента за тези, които са избрали направо, за тези наляво и надясно също ги чака само една лента. И важно – лентите отсреща са отделени с тротоарно островче. Тоест, където се престроиш на кръстовище – натам отиваш, трябва да се внимава. Не може като у нас от средна лента да завиеш или от лента за надясно да минеш направо и да си спестиш чакането.
    Светофарите им често са с 4 секции. Понякога една от тях е за надясно и се пуска специално. Понякога секцията надясно е обособена отделно и си има червено и зелена стрелка под него. Когато свети зелено (чисто зелено без стрелка) то важи за всички посоки, като у нас. Когато свети червено зеленото идва без жълто предупреждение, ей така от червено направо зелено. Жълтото го ползват само като свърши зеленото преди червено. На някои кръстовища светофарите за пешеходците се пускат едновременно за всички посоки, това е много удобно и някой даже пресича по диагонала, вместо да чака и за следващия светофар. Светофарите за пешеходци задължително са придружени със специфичен звуков сигнал. Когато той престане, светофарът с пешеходец става жълт и дава възможност всички да се изтеглят.
    На повечето главни булеварди и на по-широките улици, както и на тези с по-голям наклон има обособена най-лявата лента само за автобуси и таксита. Отделена е с дебела непрекъсната маркировка и е надписана „само за автобуси”. Така, че трябва да се внимава – изпреварват си и отдясно и то смело. Това е огромно облекчение за трафика и няма навиращи се таксиджии, а си е спокойно и леко на сметките на пътуващите. Често досами левия тротоар има отделна лента за колоездачи, оцветена в червено с рисунка на велосипед. Такива алеи опасват града навред и си имат даже начало и край, отбелязани с табели.
    На всяко кръстовище има определено правоъгълно място, маркирано с жълта мрежеста маркировка, където не трябва да се спира, дори и когато чакаш на светофара. Тя показва, че мястото е необходимо, за да завие или премине превозно средство с по-големи габарити, като камион или автобус. Когато се зареди опашка на червен светофар това място стриктно се пази чисто и никой не се възползва от него, за да се пререди. И обикновено наистина се убеждаваш колко е полезно и не се създават разбърквания и ситуации.
    По спирките винаги има маркирано място, което е за спрелия автобус и не бива да се покрива от автомобили.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар