Приказка за Фуке, палмата и стария мароканец

Много пъти ми се случва да откривам неподозирани красоти, свързани с невероятни истории, които в крайна сметка обръщат целия ми мироглед наопаки! И всеки път в главата ми изниква онази фраза, изречена от бащата на един приятел-мароканец при първото му посещение във Франция : “Не ме е яд, че те, французите, са богати и са построили толкова неща… Но какво сме правили НИЕ, докато те са строили?!”

Другата мисъл, която ме връхлита, е израз на обикновено граовско съмнение – “май нещо ме послъгват”…

….

Едно от най-чудатите неща, изпречвали се пред скромната ми персона, беше всъщност вид екзотично дърво на остров Мавриций, което цъфти само веднъж в живота си, но за сметка на това влага всичките си сили и жизнени сокове в този единствен и окончателен цъфтеж и в крайна сметка умира с чувството за изпълнен дълг и добре свършена работа… Доколкото дървесните видове могат да имат чувства или размишления от този род… Защото при хората поне досега не съм срещал такива.

Тогава, сред буйната маврицианска растителност ми се стори приятно човек да повярва в нещо само заради красотата на идеята.

….

Години по-късно попаднах на един великолепен замък и научих историята на Фуке, кралския сюринтендант, който по странен начин ми напомни за маврицианското дърво.

Никола Фуке е млад и амбициозен потомък на стар търговски род, който прави главозамайваща кариера като финансист във френския кралски двор. Още преди тридесетата си годишнина той ври и кипи в сделките, а в същото време ловко се справя с историческите събития (Фрондата), създавайки си солидни политически връзки.

Но неговата страст са не толкова финансовите манипулации и банковите дела, колкото изкуствата и стремежът към красивото.

И така Фуке се сближава с най-известните представители на френската култура от онова време и скоро се превръща в техен закрилник и меценат. Събира се с Шарл Перо, Молиер, подпомага парично поети като Корней и приютява в къщи Лафонтен и редица други светила на творческия дух.

Близостта му с хората на изкуството му позволява да разгърне въображението си и да запланува невиждан дотогава строеж. В сътрудничество с архитекта Льо Во, декоратора Льо Брен, строителя Виледо и градинаря Льо Нотр, Фуке успява да превърне имението си Во-Льо-Виконт в най-красивото съчетание на замък с градина, като по-късно този концепт ще бъде копиран още десетки пъти в различни европейски замъци.

За да отзнаменува завършека на замъка, Фуке решава да организира огромно тържество, на което ще присъстват Кралят слънце Луи XIV, кралицата-майка Анна Австрийска , както и цялото висше общество – общо 3000 гости.

Събитието е в разгара си, гостите са очаровани от красотата на замъка и градината, от пищната трапеза и цялостната организация на пиршеството... Фуке е прекалено замаян от хилядите комплименти и от възхищението, струящо от лицата на гостите, за да си даде сметка, че славата му е наранила смъртно един от присъстващите...

Кралят слънце не може да понесе да бъде засенчван...

Луи XIV се усамотява в един от салоните с майка си и верния министър и братовчед Колбер, които едвам успяват да го успокоят и да го убедят да запази желанието си за отмъщение за по-късно. Но кралят остава твърдо решен да отмъсти жестоко за накърненото си себелюбие.

Няколко седмици след това, през септември 1661-ва година кралят заповядва на д’Артанян да арестува Никола Фуке по обвинение за злоупотреба, корупция и заговор срещу короната.

Делото трае три години, но Фуке се брани храбро и обвиненията падат едно след друго, защото повечето от доказателствата са зле скалъпени или направо измислени. Присъдата е минимална - осъден е на изгнание зад граница, което още веднъж кара Луи XIV да се почувства унизен и да се намеси в ущърб на Фуке. В крайна сметка изгнанието е заместено с доживотен затвор под претекст, че бившият сюринтендант е запознат с прекалено много държавни тайни, които в никакъв случай не бива да попадат в ръцете на враговете на Франция.

Никола Фуке е затворен в крепостта Пинероло, където остава до края на дните си, а съсед по килия му е Желязната маска. Умира на 3-ти април 1680-та година, но споменът за него продължава да живее, въпреки че славата му разцъфва едва за миг по време на единственото по рода си празненство в замъка Во-Льо-Виконт.

И аз бях там, и аз пих и се веселих..., но няколко века по-късно де!

Освен това граовската ми мнителност ме накара да проверя думите на екскурзовода – оказа се, че кралят отдавна е искал да си разчисти сметките със сюринтенданта, защото той наистина се е възползвал от служебното си положение, за да създава доходоносни приятелства на гърба на държавата. След направеното разкритие си отдъхнах – толкова много романтизъм би бил унищожителен за маврицианската ми палма. А граовецът в мен тихо изстена – “Всички са маскари!”, “Фукльо!” додаде един приятел от Сливен, след което преминахме към дегустация на разни местни гозби и напитки. Така всъщност намерих и отговор на зададения от мароканеца въпрос – докато едни "строят" историята, други са зрители.

....