Изгубеното олимпийско злато


Олимпиадата свърши и както обикновено се случва след това празнично събитие, любителите на спорта ги обхваща носталгия.
Е, ако България беше спечелила малко повечко медали, да речем колкото нашите съседи сърбите, щеше да е още по-празнично и задушевно, но... Толкова си можем. И най-вече толкова сме си направили да можем.

Не ме разбирайте погрешно, не искам медали, за да се перча по национална линия чрез постиженията на неколцина спортисти.
Не, не съм шовинист-патрЕот и нямам нито един татус на баба Тонка връз патрЕотичната си гръд, която на всичкото отгоре е с автентичното си окосмление (гръдта ми де, не баба Тонка).
Не, аз просто считам, че спортът в едно демократично и проспериращо общество е показател за здраве, хигиена и качество на живот, дълголетие, свобода да разполагаш с времето и тялото си...
Защото хората са казали "здрав дух в здраво тяло", а не "дебел дух в дебело тяло" или "напомпан дух с напомпани бицепси, биещи мигранти и боцкащи кюфтаци".
Спирам с майтапите на тази тема, че всъщност никак не е смешно.
....
Не знам за вас, но на мен лично ми стана ясно, че България е скъсала с големия спорт, когато се озовах на един новогодишен купон в Монпелие, май беше в навечерието на 98 г. Баща ми се беше намерил с негов набор, български спортист, който ни покани да празнуваме у тях.
Оказа се, че приятелят на баща ми е не друг, ами... легендарният плувен треньор Панчо Гюрков, извел българското плуване до световни успехи, а след това постигнал същото и с плувците на Монпелие. На празненството се запознах с шампионката Даниела Гергелчева и с Тома Томов, които пък бяха издигнали съответно отборите на Монпелие по тенис на маса и по водна топка пак така на челни позиции...
Панчо и баща ми с радост си спомняха за спортната рота, за състезания у нас и зад граница, за общи приятели спортисти, "помниш ли го тоя", "какво стана с оня". Тогава дочух също, че сме учили съседна Югославия на спорт, на баскетбол... И не повярвах, защото не разполагах с факти. Виж, че българи учат французи на спорт, това за мен бе повече от очевидно  - пред мен стояха трима чудесни български треньори, в един почти второразряден френски град, не по-голям от Бургас... Броени години по-късно френската школа, усъвършенствана от таланта на треньори като Панчо, застигна останалите плувни школи, започна да жъне медали, а на моменти дори съперничеше с американците (Лондон 2012 - 7 медала, от които 4 златни).

Защо? Защо знаещите и можещите напускат България?
Може да ви прозвучи банално, но имам отговор на този въпрос - ние просто нямаме нужда от тях. Те не се вписват в плановете ни. Защото ние сме на мнение, че успехи не се постигат с труд, постоянство, любов към спорта и компетентност, ами единствено и само със средства, усвоени институционално. А възвръщаемостта на инвестицията според нашего брата трябва да е не само десеторна, но и светкавично бърза чрез няколко самородени таланта, дошли от нищото и победили просто ей-тъй, защото ние сме си най-великите. Нещо като шестица от тотото... След което - келепир и слава во веки веков.

Е да, ама не е баш така. Децата ни трябва да спортуват за удоволствие и единствено нашето поощрение и това на треньорите, влюбени в спорта, би трябвало да ги тласкат напред. Освен това един Панчо е безценен с професионализма си, а в същото време едва ли годишната му заплата струва по-скъпо от пътните разходи до Рио и обратно на българския спортен министър, примерно. Или пък от разноските по превоза на Бистришките тигри. Или пък от ексурзията на Рашидов и придворните му блюдолизци до Париж по повод една българска изложба, за чието провеждане министерството дори няма заслуги. Или от ненужните стадиони в Созопол и на разни други места, където няма дори деца... Или пък за превеждането и печатането на книгите на Божо Димитров на чужди езици (видях го на френски в София! Не в Монпелие, ами в София! Понеже сме му чели вече всичките тъпотии на български, та дай сега да ги прочетем малко и на френски)... Или кампаниите на Бокова за председателската службица в ЮНЕСКО или ООН... Или разните му там паразити въобще в администрациите ни в България или зад граница...
И т.н., и т.н., до безкрай!
Сбъркан е нашият поглед над нещата и оттам всичко тръгва наопаки. Ние сме най-обикновени еснафи и мързеливци, предпочитащи да вдигаме бутафорни паметници и да четем вечно едни и същи пламенни речи за миналата слава, отколкото да създадем нещо красиво, модерно и полезно днес, за да могат утре децата ни да се гордеят с нас и да почерпят вдъхновение за другиден. Помпаме мускули, за да се чувстваме силни, строим изкуствени руини, за да си измисляме история, вдигаме стадиони, за да усвояваме средства, а не за да заведем децата си там да спортуват... Сбъркани сме и затова не виждаме истинското си богатство днес и тук. И поради същата причина не искаме медали. Искаме само дебели министри и фалшиви замъци, фалшиви Лувърчета, фалшиво правораздаване във фалшиво общество за въшлив живот.
...
Иначе французите взеха скромните 42 медала на олимпиадата. А британците пък, които разпалиха любовта към спорта у младежите с Лондон 2012, днес жънат небивали успехи - 67 медала!
Браво на всички истински спортисти, ценящи спортния дух! Дълъг живот и слава на олимпийците и на всички онези, които ги създават и обичат заради красотата на спорта!

За останалите - дебели министри, фалосовидни паметници и напомпани бицепси... И баба Тонка...

....

Коментари

  1. Българския спорт е отражение на цялото нашенско общество - нещо, което постепенно запада, умира, изчезва, нещо, което не е както трябва да бъде. Помня, че в гимназията ми спортната учителка се вълнуваше на кой ученик баща му бил лекар - да си подсигури връзки да се лекува - това беше по-важно за нея, отколкото да ми отдели внимание и да ме насочи към спорт, подходящ за мен. И в училище, и в университет имаше спортни часове, но много малко, не бяха достатъчни за подсилване на мускулатурата. Израстнах по времето след разпада на комунизма в България - почти всички спортни съоръжения от тогава бяха или затворени, или разпаднали се. Духовен и материален разпад.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар