Първо искам да
благодаря на Калин Терзийски за завързалия се дебат около Левски, патриотизма и
прочита на историята въобще, въпреки че може би не такова е било намерението му, а и не съвсем натам тръгват
нещата. Освен това не споделям съвсем неговото мнението. И все пак съм му благодарен,
защото от началото на Прехода до ден-днешен този дебат нито беше започнат, нито
беше проведен, а пък за отговори и заключения въобще не може и да става дума.
Хората гледаха с леко око не само на разплитането на историята, но и на нуждата
от нея като основополагащ фактор за създаването на единна и силна нация. Защото
както и да го гледате, „нацията е общност от хора с общ исторически спомен и с
общ проект за бъдещето” (Ернст Ренан) .
Е, при нас спомен
или няма, или пък има няколко - кой от кой по-различен и по-измислен. А
единствените обединяващи ни елементи бяха Ботев и Левски, които невежеството ни
и изкривеният ни през годините на тоталитаризма поглед превърна в свещени крави
и символи на националното ни заколение. Нека си кажем истината в очите – ние убихме
героите на борбата за независимост и основните исторически персонажи, за да ги
превърнем в идоли, пред които да се кланяме.
Идолопоклоничество
ли е, култ към личността ли е, не знам. Знам само, че е грозно, неуместно и
обидно за паметта на загиналите да се заключваме в нови догми и в ново
интелектуално робство, пречещо на историческата наука да се развива, а на
нацията ни да просъществува през вековете и да надскочи историческия праг на Освобождението,
за да влезе в Новото време редом с останалите народи, нации, държави, общности,
съюзи и т.н.
Историята е наука
за памета на поколенията. Вярно, в нея от изключителна важност са документите и
фактите, но освен тях историкът трябва да разполага с три други не по-маловажни
неща – обективност, обективност и пак обективност. А при нас нито има документи
(тях ги унищожаваме и доизкусуряваме), нито обективност (тя пък идва с
интелекта и безпристрастността, които си ни липсват поради... едни други
причини). Именно забранявайки разглеждането на историческите факти,
както и с преекспонирането, пренебрегването или пречупването им през призмата на нашата
епоха ние ги опорочаваме и превръщаме науката в религия на фанатици, готови да
тормозят, пребият или дори убият човек заради глупава карикатура на Мохамед или заради вулгарна снимка с портрет
на Левски (спомнете си ги онези младежи, дето половин България искаше да ги линчува).
Именно тук не съм
съгласен с Терзийски – сравненията на днешните събития със събития от времето
на Левски са чист анахронизъм, защото не само контекстът е различен, но и
манталитетът е коренно променен. Иначе, да, ако тръгнем да си кълчим мозъка в
ненужни реторични упражнения, брадатият и обучен от чужди служби Ботев, нахлул незаконно на територията
на Османската империя с въоръжени до зъби и финансирани от Русия наемници и отвлякъл кораб на всичкото отгоре, би
могъл да бъде счетен за джихадист... А пък Левски освен за убиец би бил счетен и за агент-провокатор и метежник... Така
че историческият релативизъм на Терзийски наистина въвежда някакъв вид дебат,
който обаче приема формата на кръчмарска препирня с неуместни примери и
свободни цитати за епохи и географски ширини, нямащи нищо общо с подхванатата
тема – погледнати през нашите очи, а не през призмата на собствената си епоха, Джеферсън
и Вашингтон наистина изглеждат доста... остарели и направо ретроградни.
И въобще покрай
парижките атентати видяхме резултата от тоталитарните мозъчни промивки и
изкуственото национално самочувствие,
основаващо се върху социален проект, създаден за нуждите на един отдавна
изчезнал свят. Защото Османската империя я няма, Австро-Унгария също изчезна от
картата, колониалните империи приеха съвсем други форми, Русия тоже. Минаха
Промишлената революция и две Световни войни, светът бе разделен от Желязна
завеса, а след това се обедини в глобално село, разтрисано от нови видове
конфликти и проблеми... А ние седим, въртим и сучем, и мозъкът ни не може да се
откъсне от наложените стереотипи за величие и слава, поради което изпуснахме да
видим и усетим болката на Западните демокрации от терористичните удари. Вместо
това ние започнахме отново и отново да бълнуваме, да обвиняваме жертвите, да се
сравняваме с тях по заслуги и да съдим, да се слагаме все така в центъра на живота и вселената. Кажете,
как е възможно здрав мозък да сравнява случилото се в Париж (и това са все
неща, минали ми пред очите във виртуалното пространство) с Нишкото въстание (1841г.!!!),
Баташкото клане, Индиго, Катуница, Сарафово и прочие нещастни събития?!
Така че логика в
такъв дебат около прочита на историята ни има. Само че тя не е нито тази на
Терзийски, нито онази на „патриотите”, дето се тупат в гърдите и крещят „булгар-булгар”
с повод и без повод.
....
Гледам
татуираните с Ботев, Левски, цитати от „Епопея на забравените” и прочие
символики гърди и плещи на младите „патрЕоти”, щъкащи полупияни, полуголи,
полуинтелигентни по застланото с патрЕотичните им фекалии родно Черноморие и си
казвам, че... аз май не ставам за патриот. Някак си не ми е патриотично да
гледам как същите тези младежи, побили гордо българския трибагреник на софрата,
изнасят десетки кофи отпадни води от караваната си и ги изсипват в рекичката,
изливаща се директно на плажа. Някак си не ми се иска нито да имам общ спомен с
тях, нито въобще нещо общо. Просто искам да си дадат сметка, че с колкото и
исторически личности и байряци да се закичат, пак ще са същите като онова, дето
изсипват в рекичката.
....
...
Коментари
Публикуване на коментар