неделя, 26 януари 2014 г.

ДЪЛГИЯТ КРИВОЛИЧЕЩ ПЪТ



Музиката вдъхва свобода, пътят пее! Кажете честно, възможно ли е според вас човек да крачи напред без да носи в най-дълбокото на душата си песента на живота?
Свързвам всяко пътуване с песен и смятам, че и обратното също е вярно – мелодията рисува нейде пътешествие. От вечни времена певците пеят песента на изминатия път – на земята и в морето, на небето и в бездната на човешката природа.
Споделям с вас песента на моето първо и последно истинско пътешествие между епохите и световете с уговорката, че тя представлява за мен много повече от разказ, спомен или изповед.
Разбира се, посвещението е заявено свише – то е за тебе, тате.
....
Събуждането дойде постепенно. Лекото бучене в ушите и тъпата болка в слепоочията като че се зараждаха в гадния дъх на евтин алкохол, изпълнил цялото ми същество и избиващ в ситни капчици пот върху цялото ми тяло. Всичко лепнеше по кожата, всичко беше почти толкова гадно, болезнено и отвратително, колкото махмурлука, а мъчещата ме жажда произлизаше също толкова от задължителното обезводняване, колкото от паническото желание да се махна оттук.
Съвсем скоро програмираният да ме събуди касетофон щеше да се включи и да опита да разведри застоялия и откровено смърдящ въздух на стаята с песен.
« Тук, там и навсякъде ».
Песента досега бе моето бягство, с нея мечтаех и се успокоявах. Днес обаче песента трябваше да ме събуди за истински път. Оттук натам тази песен щеше да ме следва навсякъде.
Татко беше в кухнята и ме чакаше до купчината багажи. Почти всичко се събираше в два картонени куфара – бельо, дрехи, джунджурии. Освен тях бяхме приготвили две родопски одеала, напоени в нафталин, и два костюма.
С баща ми от доста време вече си говорехме без да се обръщаме директно един към друг. За да изразим напълно неприязънта си, разменяхме информация без да спрягаме изреченията във второ лице единствено число.
„Свалям багажите”, демек идвай да помагаш.
„Ще вземем кисело мляко за закуска” - иди да купиш нещо.
„Парите са на масата”  - хайде, какво се бавиш!
„Тръгваме” –  Потеглям, ела с мен. Ако искаш де...
На опашката в сладкарницата се сетих, че би било хубаво да не срещам никого, защото бях убеден, че срещата с нежелани хора носи нещастие. И баща ми също ненавиждаше да го питат къде отива, особено когато тръгваше на риболов. Най-добре би било да се срещат само непознати мълчаливци. Важно беше също така срещнатите хора да носят пълни пазарски чанти – това пък било на берекет. А ако някой носи буклучарска кофа, то тя също би било хубаво да е пълна – ако ще боклуци да мъкне, ама да са много. Това също било на късмет.
Аз лично се водех от собствения си опит. Около мен всички искаха да заминават нанякъде, всеки кроеше план за измъкване от блатото и всеки се опитваше да докаже на околните, наливайки се същевременно с тонове алкохол, че се е озовал по напълно субективни обстоятелства в този кален, мръсен, черен свят, в който човек може единствено да гние, да мрази и да пукне като гнида. Всички се канеха да направят стъпката, но никой не успяваше, защото при потеглянето винаги срещаха някой, който да ги уручаса с неизменното „Къде отиваш?”. Знайте, че зададат ли ви този въпрос, значи наистина сте го закъсали и няма да стигнете доникъде. Къде отиваш? Никъде. Никъде не отивам, защото не съм научен да ходя. В моя свят единственият позволен въпрос е „Къде си?”. Защото знам къде съм, но не знам как да се махна оттам и да замина независимо къде. Обикновено тези, които говореха непрекъснато за заминаване, не заминаваха никога и гледахме на тях като на патологични лъжци. Митко Калифорнията например – всеки божи ден заминаваше за Калифорния. Аз пък не казах почти никому, че ще заминавам. Напротив, дори дадох среща на няколко човека на едно и също място в един и същ час – нека се съберат и позабавляват за мое здраве! А ако и моето пътуване пропаднеше, както обикновено всичко дотук беше пропадало около мен, щях да отида и аз на срещата.
Тази сутрин пред сладкарницата видях само Чочо, с когото по разбираеми причини, от които страдах и самият аз, беше невъзможно да се говори по това време на денонощието. Разменихме само кратки поздрави, а аз изгълтах на един дъх хладното съдържание на кофичката кисело мляко, лепнеща също между пръстите като всичко останало.
Баща ми беше изкарал вече колата пред гаража, а двигателят работеше на празен ход. Нахвърляхме последните багажи върху куфарите – торбите с лекарствата на татко, кухненски прибори, въдица, храни. Накрая взех касетофона с батериите и една торба касети.
...
Не си спомням да сме гледали назад. Баща ми седна зад волана, прекръсти се, след което потеглихме. Гледаше ме мен.
Знам, че звучи банално, но наистина беше сив и мокър зимен ден. Моторът на полския фиат ръмжеше гърлено и съвсем скоро белият цвят на возилото щеше да се покрие със солиден слой кал.  Това също е песен. Нашият автомобил издаваше особен звук, който ми позволяваше да го разпознавам отдалеч – едно гърлено ръмжене, дължащо се на някои анатомични особености при полския фиат, които в съчетание с нискокачествения бензин произвежда отровни газове, съсипващи бевъзвратно ауспуха и гърнето на автомобила, както и белите дробове на километри околовръст. Така че основен продукт на тази моторна симфония бе задушливата миризма на бензин и изгорели газове, от които дори и в идеални условия на човек му се гадеше. Камо ли сега, с болезнени слепоочия и свит на топка корем...
Отворих прозореца, излагайки лице на хладната струя зимен въздух. Иначе навън миришеше също толкова силно, колкото и вътре – балетът на камионите, превозващи парчета от разфасованите заводи, бе започнал. Тежкотоварните ЗИЛ-ове, ГАЗ-ки, КАМАЗ-и и прочие машини целеустремено носеха плячката към нищото за сметка на обикновените хорица, също събудени, крачещи бавно из опустяващия град с торбички в ръце. Ето ги пенсионерите, събират се на групички в градинката, за да поприказват или помълчат заедно; учениците, избягали от час, също пушат там; няколко майки, пиещи кафе до скалъпената от каравана кафеджийница, допълват картината на безвремието.
Натиснах с пръст копчето на касетофона, прибрах изскочилата касета, пъхнах друга, от колоните прозвуча гласът на цар Гущер – „Това е краят”. Оркестърът свири туш, чинелите бавно затихват.
Баща ми караше бавно заради огромните дупки в асфалта. Но колкото и да внимаваше колата неизменно пропадаше с трясък в поредната локва, при което огромни струи вода бликваха във всички посоки. Изкачихме билото пред печатницата, свихме вляво, преминахме по моста над железопътната линия, след това по Бучински път и накрая свихме на юг.
Спряхме в бензиностанцията извън града. Младо момиче дойде да напълни резервоара.
-           За колко?
-           Пълни до горе, отговори татко.
Сивата мърсотия на града стигаше дотук. Нататък се ширеха кафяви поля със снежни петна тук-таме. По шосето нямаше почти никакво движение.
Бензинаджийката затропа панически върху задното стъкло – резервоарът беше протекъл. Татко изскочи от колата, а аз го последвах. Оказа се, че бензинът изтича отнякъде, най-вероятно от дупка в горната част на резервоара, която досега бе останала скрита, защото баща ми не бе сипвал толкова бензин от доста години.
Платихме, колкото дължахме, и седнахме. Татко понечи да запали цигара, но при така създалите се обстоятелства се въздържа.
-           Връщане назад няма! – отсече той. – Ще вървим нататък, а бензин ще наливаме по малко, за да не прелива.
Съгласих се. Нека повървим още, пък каквото сабя покаже. Колата потегли, а аз се обърнах да видя следата от бензин, която щеше да ни следва още известно време. Дали някой зевзек нямаше да й драсне една клечка? Дали нямаше да пламне от някой случаен фас? Едва ли! Случайни инциденти нямаше в нашия свят и ние затова го напускахме. Всички събития, всички нещастия бяха замислени, предвидени и предвидими, а ние бягахме от тях. Не може един беглец да изгори, когато бяга именно от пламъка, не би било справедливо, не би било разумно в този свят без логика да се случи нещо чак толкова непредвидено и нелепо. Но аз все пак се обръщах периодически, докато колата препускаше с рев все така на юг, да видя дали все още тече бензин по страшната следа на нашето бягство.
Утрото бе напреднало, когато мъглата се вдигна и слънцето проби през облаците. Баща ми реши да спрем в близкия град и да пробваме да ремонтираме резервоара в автосервиз.
Този път не слязох от автомобила, ами само наблюдавах жестикулациите и мимиките. Искаше ми се да разбера дали монтьорът ще зададе на баща ми съдбовния въпрос – къде сме тръгнали...
Баща ми се върна обратно в колата. 
-           Положението е такова – според монтьора трябва да свалим резервоара, да го изпразним, след което да чакаме около седмица да се проветри, за да му се направи заварка. Какво ще правим?
-           Пита ли къде отиваме?
-           Не.
-           Тогава продължаваме напред. Да вървят по дяволите всички!
Пътят криволичеше по течението на Струма сред дивата природа, оставена да избуява без всякакъв контрол из някогашните ниви. Гледам нагоре в планините, тананикайки следващата песничка – „Над себе си виждам седем левги от света и той хич не ми изглежда голям...”. Върховете се губеха нейде нагоре в пълзящите мъгли и постепенно разкриваха заснежени склонове.
Забелязвам една баба, крачеща по пътя далеч от най-близкото село с вързоп съчки за огрев на гръб. Нейният свят едва ли е седем левги, едва ли изобщо има свят, различен от вързопа съчки, които ще стигнат колкото да стопли вчерашната супа и да загрее изстиналата соба за последните левги живот.
Нататък броях срещнатите автомобили из необятната селска пустош. Но сме почти сами, никой не ни застига и никого не настигаме. От време на време се мярва каруца или москвич, натоварен до смачкване с дърва, щайги или някакви чували. По-нататък пейзажите са същите – кал, камънак и разбити пътища, озвучени единствено от гърлената песен на нашия полски фиат 125P. Татко гледаше шосето с присвити очи и стискаше здраво волана. Сигурно сам се питаше къде отиваме. Самият той беше извървявал вече пътя до крайната ни дестинация без да стигне до никъде, така че съвсем естествено въпросът увисваше в очакване на отговор. Дали ще намерим нещо там? Дали нещо ни чака? В едно бяхме сигурни – зад нас нямаше нищо.
Баща ми гледаше напред, а аз се опитвах да видя с неговите очи всичко наоколо. Искаше ми се да ми разкаже мислите и чувствата си вместо спомените. Само че цялото му същество бе изтъкано от спомени за болка, в които трудно би се родило друго освен писък и сълзи. Затова баща ми мълчеше, а гласът му отекваше в пулсиращите ми слепоочия :
Гледай, синко, виж пустеещия безкрай на моя живот, в който се лутам вече толкова години. Виж с моите очи царуващото безумие, сплело тръните в корона и превърнало плодородния хумус в сух пясък, изтичащ в часовника на вечността. Виж грозния паметник на излизане от града – този ръждясал, тоталитарен тотем гние тук вече десетки години и ще гние още толкова, докато не изпълни изцяло поверената му мисия да отрови всичко в краката си. Забит е тук, за да отзнаменува победата над човешкото, победата над мен – един обесен кон, върху когото кацат гарги. Погледни железобетонните жилищни грамади, заменили скромните къщи в родния ми град, погледни обитаващите ги фантоми, заменили хората. Жизнената ни среда се е превърнала в разяждана от смъртоносна болест плът, а единственото спасение е бягството. Бих се саможертвал, синко, ако вярвах дори за миг, че саможертвата ми би била оценена по достойнство и би променила нещо. Но сега всичко е погубено, всичко е окончателно унищожено, обществото агонизира, а и аз с него. Не искам да ме виждаш такъв, не искам да умирам като скот и да ти давам такъв жалък пример. Искам да умра свободен и с кърваво и туптящо сърце в гърдите си, а не с буца мръсна кал. Искам да ме обичаш и да съжаляваш, че ме няма, искам да съм ти баща!
Имах му вяра, защото татко знаеше къде се намира мястото. Като в онази песен – „Знам едно място недалеч от тук”. Затананиках, наблюдавайки реакцията му – татко винаги се усмихваше, когато тананиках уж неизвестни нему песни.
Нататък минахме през родния град на татко, а той намали скоростта, за да погледне покривите на къщите. След това пътят се заизвива все напред и напред.
Ненадейно след десетките километри тягостна пустош пред нас се изправи граничният пункт. Ето къде бил! Съвсем на края на познатия ни свят, от който дотогава никога не бях излизал. И като последно късче от „родината”, всичко в него трябваше да ни напомня с какво искаме да се разделим.
Първо видях върволица тирове, с блуждааещи сред тях камионджии. Забелязах и няколко млади момичета, които явно бяха жрици на любовта. Нататък няколко административни сгради, построени нейде през седемдесетте години, чакаха да подпечатат с неохота документите ни. Татко слезе от автомобила с кожена папка, на която пишеше „Рудничар” – така се казваше вестникът, където баща ми бе работил дълги години. Накрая главният редактор-активен борец (тогава всички главни редактори и шефове бяха партийци и активни борци) го обидил, запокитил му листовете в лицето с груби думи и откровени псувни. А баща ми пък в изблик на справедлив гняв понечил да изхвърли комунягата през прозореца. Представете си, това се случи в годините на тоталитаризма. След това татко си имаше много неприятности, а малко по-късно и майка се разболя и почина. Мисля, че баща ми беше постъпил наистина достойно и че ако повече хора бяха истински мъже с чест като него, сега нямаше да бягаме зад граница от същите тези активни борци и ченгета. Но както и да е, историята назад не се връща и назад не ще тръгне нашата вселена.
В папката бяха нашите паспорти.
След всички печати преминахме и през митницата. Митничарят ни накара да отворим багажника и картонените куфари. Получи се неловко, когато спринцовките на баща ми се разсипаха из целия багажник, и татко се притесни. Много бързо събрахме всичко, но се наложи баща ми да покаже удостовоерението, че е диабетик на инсулин.  В такива ситуации татко често получаваше хипогликемия и започваше да се поти, затова без дори да го питам му подадох кутийката със захар, а той я пое с треперещи ръце и изсипа поне три лъжици захар в устата си и около нея.
Нататък беше граничната полоса. Достатъчно беше да покажем паспортите, да предадем картончетата и...
Само че папката с паспортите я нямаше! Баща ми отново пребледня. Обърнахме колата, но от папката нямаше и помен, върнахме се и до митницата, и до гишетата, но и там я нямаше. Тук татко рухна психически. Представи си как след всичките усилия, след всичкото чакане пред посолствата, след оня гаден италианец, който раздаваше паспортите, хвърляйки ги във въздуха, а колегите му се заливаха от смях, когато  хората се валяха в калта, за да ги събират... След като продадохме апартамент, за да съберем пари... След като си взехме сбогом с калта и мърсотията и се зарекохме да не гледаме назад...
-         Не, не мога да се върна там – каза татко. Тука ще остана, докато умра, но назад няма да се върна повече никога. Писна ми да търпя, а не мога повече да се браня! И помни от мен, ако се оставиш един-единствен път да те обидят без да отвърнеш, тогава с теб е свършено. Тия тук са подлеци, хиени, те не разбират от човечност и милост. Те са жестоки – падне ли добър човек, ще го унищожат. Затова ние не сме за тук и не трябва никога да се връщаме! Дори и без паспортите пак ще минем.
Опитах да го успокоя, казах му, че важна е била първата стъпка, че важен е бил пътят дотук и че щом веднъж сме го извървели, пак ще можем да минем по него. Куражът е в нас, а той е най-важен...
Говорейки всички тези глупости, се сетих. Бяхме проверили навсякъде с изключение на багажника. Татко изскочи мигом и папката наистина беше там, бяхме я оставили встрани, докато събирахме спринцовките.
Ауспухът на фиата изрева с типичния гърлен звук, колата отново потегли, а аз усетих как тялото ми отмалява от падналата тежест и от удоволствието да мина от другата страна, да започна истинското приключение с баща ми, този истински герой. Защото неговият героизъм не е професия, не е призвание. Татко стана герой заради мен и натри носа на всички онези кръвопийци, които никога не му дадоха шанс да има нормален живот в нормално общество. Никой не вярваше, че ще го направи, че ще успее да счупи сам оковите, в които сами се оковаваме с предрасъдъците си за народ, държава, нация, общо благо, родина, добро, лошо, хубаво, грозно.
Дотук бе пътят, нататъка ни чакаше бъдещето. Погледнах татко и му казах, или може би си помислих, че никога не съм се съмнявал в него, че никога не съм се страхувал, когато съм с него. Той също ме погледна и извика сякаш на полския фиат „Давай!!!”.
Натиснах копчето на лежащия в скута ми касетофон и цар Гущер запя онази стара песен :
Открих остров в ръцете ти,
Страна в очите ти,
Ръце, които оковават,
Очи, които лъжат,
Избягай, мини оттатъка,
Мини оттатъка!











........

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

Няма коментари:

Публикуване на коментар