вторник, 3 юли 2012 г.

Mr Mojo Risin'

Едва ли има почитател на рока, който да не тачи легендарната група The Doors и още по-легендарния й лидер Джим Морисън - поет, секс символ, пияница, певец, скандалджия, провокатор, или с друг думи - идеален първообраз за всеки бунтар... В началото на деведесетте години Оливър Стоун разказа историята на групата с чудесен филм, а онези от нас, които съжаляваха, че са се родили прекалено късно и на не особено подходящо място, разбирай под червената петолъчка, ни се отвори така желаната възможност да се докоснем до мита и да имаме някакви спомени от него.
Събра се компанията и отидохме да видим филма съвсем организирано, като на мероприятие. По ирония на съдбата прожекцията се провеждаше в кино залата на бившия партиен дом, така че волю-неволю трябваше да минем пред монументалното художествено произведение на тоталитарното изкуство в червени тонове и изпълнено с комунистически символики, за което по думите на баща ми някакъв мастит художник е получил 20 000 лева - тогавашни пари! - премия.
След това видяхме филма така истински, както само един млад човек може да го види и усети. И сега хубавите ни спомени от тези сиви години са свързани неизменно с приятели, китари, музиката на Доорс и филма на Оливър Стоун.
(На излизане от филма дочухме следната фраза, която силно ни развесели - "Ей, тоя... Дорс... много пие бе!")

В нашата компания ролята на Джим Морисън се изпълняваше от единствения и неповторим Владо Змея. Още същата вечер, преживявайки отново и отново кинематографичните си впечатления, ходехме по площада на града с песен на уста, т.е. Владо пееше чудесно, а аз приплясквах неравноделно с ръце покрай него. И тогава се разминахме с група непознати младежи. "Какво сте се разпели бе - извика някой. Я да млъквате, че ще ви застрелям!" В тъмнината блесна пистолет, последва изстрел. В онези времена можеха да отнемат човешки живот и за по-малко от песен, така че сърцето ми се втвърди  в юмрук, а коленете се размекнаха... Но извадихме късмет - стрелецът искал само да се пошегува с нас, защото познавал сестрата на Змея. Както и да е... Той със сигурност уби нещо в мен този ден. 

Иначе комунистическото произведение във фоайето на кино залата със сигурност е все още там. Не си спомням как точно изглеждаше, а и не бих искал да си спомням. Знам само, че младежите с пистолета, както впрочем и построеният за комунистически манифестации площад, останаха завинаги от другата, тъмната страна на живота ми. А Джим Морисън - макар и покойник - все още пее песни за една дама от L.A., живееща на Love Street...

И историята щеше да е без продължение, ако не се бях чупил от страната с бившия партиен дом и всичко бившо, за да търся нещо различно и настоящо. Един ден, влизайки във фоайето без никакъв стенопис на студенсткото си общежитие в Екс-ан-Прованс, бях стъписан да чуя как един младеж на горе-долу моите години пее Riders On The Storm...  С Борис се стъписахме - "Перко?" помислих си аз, "Обратен?" запита се по научному Борис, чието социологическо любопитство бе провокирано от чистия и прям поглед на непознатия.  Нито едното, нито другото! Запознахме се веднага - момчето се казваше... Джим. Пееше също толкова добре, колкото оригинала и Владо Змея, а успехът му сред студентките бе дори и по-голям. Нямаше купон без него, което се превърна и в основна причина дирекцията на общежитиео да го вземе на мушка, а когато поради едно странно стечение на обстоятелствата кепенците на прозореца му паднаха на улицата (от последния етаж), Джим бе изгонен в друго общежитие.
Предавам дословно защитната му реч пред директорката : "Абе, госпожа, Вие май не сте наред! Как си представяте, че ще стана през ноща, ще хвърля кепенците и след това ще си легна пак?! Помислете малко! Кепенците са паднали, защото общежитието ви е скапано!"
И в новото общежитие купоните пак продължиха, а междувременно всички завършихме. Джим пя известно време в разни марсилски барове, след това защити докторска дисертация към института за политически науки в Екс. Виждахме се още няколко пъти и накрая си изгубихме дирите. Преди известно време обаче ми се обади и дори ме покани на гости - женен е, синът му се казва Александър, живее със семейството си в Тунис, където работи за някаква международна организация. Толкова се зарадвах, че животът продължава, а Джим е все още тук!

След всичките тези години на странство и песни се озовах в града, където е починал и погребан Mr Mojo - Париж. При всеки тих и тъжен почивен ден си казвам, че трябва да отскоча до гроба на Джим Морисън в Пер Ла Шез. Обаче някак си не се връзва да ида там преди да съм отишъл да видя вечното убежище на Владо Змея в родния ни град Перник. И как ще отида там без да се разсмея на глас, припомняйки си любимата смешка на Владо, според когото гробът на Джим Морисън се намира на адрес Перла Шест... Или Седем... Във всеки случай не мога, никак даже, да отида сам, не мога да съм сам пред тях.
Макар и разделени във времето Джим Морисън и Владо преминаха от другата страна заедно през онази права, дълбока и широка врата, завещавайки ми спомените на моята младост.


...


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

Няма коментари:

Публикуване на коментар