ПАМЕТ ЗА СЕЧ

Това се случило  в средата на деведесетте години...

Вуйчо ми Воин, първи братовчед на майка ми, седнал веднъж да играе карти с комшии от махалата, намираща се на около 3 километра от село Дивля. Дотук всичко си е в реда на нещата... Обаче картоиграчите сложили масата насред моста над реката. И подпряли ловджийските пушки до тях на видно място.
Досещувате се, че селяните не са еколози... Още по-малко еколози с пушки... Обаче хората съвсем умишлено препречили единствения път, водещ към Конски връх и горите, които били дадени от родолюбивата областна управа за сеч на някаква гръцка фирма.
Дошли камионите на фирмата, а селяните играят карти и сърбат сливова. Смееш ли да им кажеш нещо? Та те и пушки даже са докарали, а и играта им спори...
Насъбрал се народ от селото, цялата Войнова махала присъствала, дошли шефове, чак и областният управител се довлякъл, обаче селяните не искат да станат и толкоз. Горите на Конски връх, казват, сме ги садили ние с нашите бащи и дядовци, носили сме кофи вода по чукарите, за да ги поливаме, а сега идват някакви гърци и прочие измекяри да ги секат. Не става! Махайте се или дяволите ще ви вземат ! Вие с паметта на дедите няма да се гаврите!

Камионите дали задна и си тръгнали, а горите били спасени.

Вуйчо ми Воин почина преди няколко години и не знам дали горите все още красят Конски връх. Почина на преклонна възраст и майката на вуйчо, баба Дражка, дето я е рисувал Владимир Димитров-Майстора, когато е живеел в село Дивля...

Потомците на Войновия род сме разпилени по света, единият син на Воин е в Англия, а другият пиянства в Перник. Единствено леля ми – сестра на покойната ми майка - се грижи за къщата и пази паметта на рода. Другите сме или много заети, или прекалено далеч.

Сега семейната къща, построена преди век, служи за бардак на внуците и внучките на вуйчо ми Воин –  главно Мартин и Даниел, които идват от  града с цели тумби алколизирани, дрогирани и дегенерирали младежи. Издали са де-що има за издаване, даже и металните части на земеделските инструменти са продали, всичко е изпочупено, влизат и в чуждите части на къщата с взлом, крадат, плячкосват, мародерстват... Съселяните се обаждат на леля ми и плачат, защото внуците и внучките на вуйчо ми Воин вдигали шум до бога, правели голи хора насред шосето... Леля ми се поболя, няколко дни след лошите новини получи инфаркт – къде от притеснение, къде от разклатено заради бачкането в Кремиковци здраве... На родителите на разюзданите внуци пък никой нищо не може да каже – веднъж се оправдават, веднъж си прехвърлят вината, лошо сте видели, казват, нашият син/дъщеря не е бил там.

Вече никой за нищо не вади пушка, ценностите на вуйчо ми Воин са отдавна заместени с чалга и лесно получени пари – със запис от чужбина.

А през това време камионите на дървосекачите вече могат спокойно да минат през моста над реката, защото самите внуци ще ги подкарат. Та дори и ако трябва да минат през паметта на дедите си. Така са възпитани, така е най-лесно.

Това е то, дойде поколението на прасетата. Колкото и да ни е мъчно, ние самите го оставихме да се настани на власт и да унищожи страната ни. А сега колкото и да манифестираме и да се правим на еколози, връщане назад няма, защото искаме природа, но без да знаем дори защо, без да си дадем сметка, че всяко отсечено дърво е един погубен Воин на родовата памет.

...