ПЕРНИК НА МЕРНИК

Един пернишки блок-герой

След всичките подигравки с перничани, които вече няколко години помагат на изхабените и бездарни  хумористи да се презапасят с вицове и цинизми от всякакъв род и подобие, ново нещастие удари миньорския град и този път го нарани в плътта му. Изключително силно земетресение разтресе домовете на хората и ги изкара на улиците, където по думите на моя приятел Пешо са прекарали най-ужасната нощ в живота си. Въпреки всичко това обаче перничани се държат достойно, не се поддават на паника, в града не се наблюдават сцени на масова истерия, безредици няма. Остава единствено напълно човешкият и естествен страх от ново земетресение. Защото сградите удържаха веднъж, но втори път ще удържат ли?

По отношение на същите тези пернишки сгради имам особено мнение, защото съм израстнал в тях, дишал съм прахта им, играл съм по строежите им. Макар и не особено красиви, те са все пак добре строени и солидни. Само че колкото и здрава да е една сграда, тя не е вечна. И при сградите има продължителност на живота, и сградите имат нужда от поддръжка и старателно стопанисване, а като цяло в България сме на позицията „След мен и потоп”.

Спомням си как веднъж братовчед ми дойде да ме вземе от летището в София и през целия път до Перник обсъждахме разликите между „Западна Европа” и нашата родина. На влизане в Перник вдигнах очи към последните етажи на един блок, в който се намираше апартамента на моята детегледачка, от чийто балкон като малък съзерцавах пернишките пеизажи и за ужас на комшиите хвърлях разни декорации. Блокът сега беше като обрулен от ветровете, мазилката бе олющена и дори ми се стори, че на места самата сграда бе започнала да се разпада.

Попитах братовчед ми какво се е случило с блока, а той просто вдигна рамене. „Ами, аз дори не съм обърнал внимание... Всички сгради са на това дередже” – отвърна ми той с неудобство в гласа. И на мен ми стана неудобно... Все едно напускайки родния град съм станал претенциозен и различен от онова момче, което бях някога – със скъсани дънки, защото други нямах, и с дълга коса, защото пари за фризьор не се намираха. А пък другите си мислеха, че по собствено желание съм станал хипар или нещо друго с разчорлен перчем и неглижирана външност.

Затова побързах да се съглася с братовчед ми, че за всичко е виновна липсата на средства. Да, да, ако хората имаха пари, щяха да правят редовни вноски за поддържането на кооперацията, щяха да си плащат данъците и да поддържат пътищата и т.н. Само че... Не е съвсем така. И всъщност много обичах скъсаните си дънки и дългата си коса. Защото хората се примиряват с мизерията си и дори се научават да я харесват. Как би могло да е другояче, та нали иначе би трябвало да признаят социалния крах, в който живеят. И с политиците е така – всичко е чудесно, защото другото е непостижимо. Всичко е лесно от самосебе си, защото сме късметлии, защото по природа сме си най-умни и най-хубави.

Минаваме покрай родния ми блок, изпъстрен в различни цветове. „Това е така, защото е саниран – обяснява братовчед ми. Всеки санира, колкото може и когато може...”  не е красиво, но щом е ефикасно... и позволено от закона. По онова време и Пешо – философ по образование и творец по душа – висеше от блоковете и санираше, за да изкара пари за хляб.

Възрожденска архитектура върху козирка на блок...

Пристигаме пред блока, в който отраснах. На партера са разположени гаражи, а над тях има козирка, използвана за тераса от живущите на първи етаж. Един от съседите си е иззидал пристройка, нещо като допълнителни помещения върху козирката, която не е предвидена да издържа подобна тежест и видимо е поддала. „Виж го тоя тарикат какво е направил – оплаква се братовчед ми. И никой не смее да каже гък, комшията претендра, че има разрешително. Козирката всеки момент може да падне, а ако синът ми е отдолу... Помниш ли колко сме си играли под тази козирка?”

Тук вече ми стана криво, но нямах възможност да се занимавам. Сестра ми обаче подаде жалба – нея не я е страх като нашите комшии, защото и тя живее зад граница. И подаде оплакване в общината. След сравнително кратък срок получи отговор – жалбата е отхвърлена поради липсващи документи, каквито впрочем никой не ни беше искал. И въобще какви документи са нужни, за да позволят на човек да предотврати беда? Какво е нужно на човека в такъв случай освен гражданското задължение да сме човеци и да се държим човешки един с друг?!

Не знам дали козирката е все още там, но много бих искал да узная!

....

Този път сградите издържаха... Сега обаче тяхната структура е наранена и при втори подобен трус едва ли пак ще издържат.  Значи гражданите ще бъдат задължени да се грижат за домовете си, да ги поддържат и да ги застраховат. Ще трябва да си плащат данъците и да следят за правилното харчене на парите. Ще трябва на изборите да гласуват за онези, които най-правилно разпределят бюджета и ще стопанисват училищата за децата ни. Защото децата, преживели едно такова земетресение, ще държат сметка на родителите си за евентуално нехайство.

Кой знае, може пък с този трус животът на хората наистина да се промени в положителна посока.

Така че всяко зло за добро. Дай Боже да е за добро!

...