четвъртък, 22 септември 2011 г.

СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО – БАЗАР НА МЕРЗОСТТА


Нека първо да се разберем за нещо – нито Лили Иванова е Пушкин, нито аз съм Достоевски. И затова обяснението ми за същността и облика на социалистическото изкуство няма да прозвучи
Червена боя за червената боза на Светлин Русев
като Пушкинската реч на Достоевски, няма да съдържа в себе си елементи на дълбок анализ, защото социалистическото изкуство не е дълбоко, няма да има и радост и възхищение от допира с него, защото социалистическото изкуство е изкуствено, гадно, лепкаво, неестествено, фалшиво, изопачено, грозно, лесно, цинично, вулгарно, безвкусно и в крайна сметка неуместно и излишно. Но за жалост го има. И не само го има, ами и ни го натрапват. Защо ли? Ами защото на някои хора дотам им стига пипето.

Що е социалистическото изкуство? Под този толкова политически ангажиран термин се разбира ангажираното изкуство, т.е. подчиненото на тезисите на Партията и разбиранията за политическа адекватност на определен кръг партийни другари, съставляващи червената аристокрация и елита на един обезкървен народ, превърнат в „народна маса”, т.е. в хомогеннна сплав от нищожества. И за да може да се възприема по най-простия възможен начин от „широките маси”, а същевременно да предава идеите на Партията за примитивизиране на обществото и регресирането му до първобитно-животинско ниво, самото така наречено
Летящата чиния на Бузлуджа - връх на комунистическия окултизъм
„социалистическо изкуство” бе заредено с първосигнални послания и  елементарна символика. Т.е. социалистическото творчество се стреми да предаде „социалистическия реализъм”, който обаче съществува единствено в болните мозъци  на партийните лидери и техните подлоги-творци.


Когато хвърлите един поглед над поръчковите произведения, обърнете специално внимание на всички тези портрети на партийните величия, на червените краски и петолъчките, на сърповете и чуковете, на лицемерните послания за мир, на гълъбчетата и прилежно сресаните главички на
неестествено ухилените пионерчета, чупещи с лекота ядрените ракети „Пършинг” и „Круз” на омразните американски империалисти и отдаващи почит на Партията-държава. Отбележете също толкова важния за Партията устрем „напред към бъдещето” на тези мускулести работници
мистична фреска от паметника на Бузлуджа
и селянки-баджаклии, гордо вдигнали глава и застинали в непонятни пози. Елементарно, Уотсън... Елементарно, но ефикасно, лоботомизиращо и всеомърсяващо.

Та, ето ви социалистически реализъм, ето ви и социалистическо изкуство – творчество без мисъл, без чувство, без традиция. И тук можем да се запитаме – изкуство ли е ангажираното изкуство? И веднага ще отговорим – не, не е . Защото изкуството е израз на свободния човешки
Комунистически... ъъъ... паметник?! от братска Югославия...
дух, а ангажираното изкуство е проекция на нечия болна амбиция и служи користните цели на Партията-държава. От което можем да заключим, че ангажираното социалистическо изкуство е анти-изкуство, а неговите автори са врагове на истинското изкуство така, както и тоталитаризмът е враг на човешката свобода. Редом със социалистическото изкуство се родиха чудесни творци като Булгаков, Пастернак, Солженицин, Ахматова, Гумильов, Манделщам, но те просъществуваха ВЪПРЕКИ комунистическия режим и неговия постоянен тормоз, а не благодарение на него. И всички тези жертви на комунизма ще пребъдат в аналите на изкуството, докато техните палачи ще изчезнат завинаги или ще бъдат споменавани с омерзение и огромно съжаление.
В България обаче си нямаме наш Булгаков, който да пише въпреки наложената забрана да се публикуват произведенията му. Нямаме си произведения от ранга на „Майстора и Маргарита” или „Доктор Живаго”. Нямаме, защото заложихме на анти-изкуството. А сега пък правим апологията на комунистическия режим. Съвсем отявлено и целенасочено властимащите величаят тоталитаризма във всичките му прояви, честват паметта на диктаторите и откриват музеи на тоталитарното изкуство. Грозно е, но такава им е душевността и друго едва ли могат да измислят. Защото пробваха да излязат от рамката на партийната идеология, но не се получи нищо. Напротив, изложиха се и се посрамиха - Лили Иванова изпя Ave Maria по къса пола и на високи токчета, Светлин Русев изографиса Нешка Робева в църква... И затова се връщат назад, към сигурните ценности на „златното минало”, когато Партията-държава хранеше верните си чеда, поръчваше им творби, за които след това щедро ги възнаграждаваше.
И фолклорът бе преработен и нагоден към светоусещането на комунистите
И колкото и грозно да е социалистическото изкуство, нищо не може да се сравни по грознота с проявеното желание да му се издигне паметник и да се увековечи в музей.  Защото пътят до музея все още не е извървян, все още тоталитаризмът не е осъден от тези, които бяха в основата му (партийци, агенти, номенклатурчици), все още не сме преминали през траура на режима, тъй като погребение просто не е имало. И в този исторически контекст издигането на подобен музей би било изтълкувано от мнозина като поредната победа на нездравата носталгия към един престъпен режим и като апология на антихуманизма.
Значи, основният довод срещу откриването на музея се състои в липсата на трезв и разумен поглед над историята от тоталитарното минало. Такъв поглед няма и не може да има без обществения дебат, който обаче усърдно бива бойкотиран от самите „създатели” на музея.
Корнелия Ендер - паметник на социалистическия спорт и допинг
Без анализ и консенсус върху същността на тоталитаризма и без национално помирение подобен музей би бил поредната дразга и повод за разцепление в обществото. И тук можем да почерпим опит от французите, създали мемориален комплекс, символизиращ разцеплението на френското общество през Втората световна война, защото основната цел на френската република е националното обединение, а не триумфа на една част от обществото над друга.
Музеят по дефиниция е храм на музите, а не на идеологиите, поръчковото изкуство, грозните призраци и измислените спомени, поради което издигането на музей на социалистическото изкуство ще представлява още един гигантски скок назад към онези години, които ни превърнаха в чучела и накараха целия цивилизован свят да се отврати от нашата същност на идолопоклонници, принесли красотата в жертва на кръвожадната Партия. Музеят се създава с образователна цел и трябва да служи цялостната идея за възпитаване на гражданско чувство у всеки един от нас. А когато гражданите са същото изгубено стадо, в каквото ни превърнаха строителите на „социализма”, музеят на социалистическото минало се превръща в надгробна плоча за националното ни бъдеще.
Колкото до моето лично мнение, мисля, че и аз бих събрал всички творби на едно място, в музей или на някое бунище, след което бих им драснал клечката и бих играл хоро върху тлеещите червени боклуци. Така погледнато, откриването на музея май ще привлече много повече привърженици от предвиденото, нали? Чакаме го с нетърпение!





Свалената петолъчка на Партийния дом


А когато изтлее напълно, отгоре ще направим музей на истинското лице на комунизма – с концлагерите, с черепите на избитите без съд и присъда, с отрязаните пръсти на Сашо Сладура, с ядящите трупове прасета, с окрадените и прокудени селяни, с панелките, с експроприираните граждани, с разстреляните по границата „изменници”, желаещи да напуснат страната на "универсалното щастие", с каторгата на бригадирското движение, с маршируващи деца, с режима на тока, с опашките пред магазините, с пиршествата на партийците...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

6 коментара:

  1. Чудесен анализ, изцяло верни тези, това е самата истина. Моите поздравления към автора!

    ОтговорИзтриване
  2. Едно наблюдение към частта за "социалистическия спорт и допинг" - струва ми се,че като посочвате примера с източногерманската спортистка и пишете отдолу това заключение ,не сте особено коректен към многото източноевропейски спортисти,включително и българските,чиито успехи са постигнати точно по същия начин ,както успехите на западноевропейските им колеги - чрез труд и лишения.Ако изкуството действително може лесно да бъде превърнато в инструмент за пропаганда и затова стойността му да изглежда по-малка от днешна гледна точка,то смятам,че не може по този начин да се омаловажават постиженията на българските спортисти.Темата е наистина сложна ,но ако отречем и българския спорт преди 1989 год,това би означало до известна степен да отречем постижението на националния отбор по футбол през 1994 год- - защото играчите от онзи отбор са започнали своята професионална кариера именно през социализма - но това ли е най-същественото в случая?И въобще,ако следваме такава логика,съществуването на държавата България приключва окончателно през 1944 год,защото последиците от 45-годишния режим са видими и днес и необратими,а и малкото хубави събития (като САЩ 1994 например) не трябва да ни носят радост или гордост,защото участниците в тях са хора,родени и израсли през социализма и безропотно търпяли онзи строй...

    ОтговорИзтриване
  3. @Василев: Каква радост може да Ви носи затварянето с години на деца в лагери и тъпченето им с чинии медикаменти (това съм го виждал с очите си), много от тях в процес на разработка - за да може едно на хиляда да получи няколко медала преди да стане инвалид?

    ОтговорИзтриване
  4. И аз съм на мнение, че спортът престава да е спорт, когато в името на спортните успехи (или за славата на Партията) посягаме на човешкото здраве.

    ОтговорИзтриване
  5. Няма спор, че комунизма заедно с всичко останало диктуваше и културата, но нека не пропускаме да отбележим, че комунистите трябваше да уравновесяват везните със Запада.
    Точно по нашето комунистическо време, всички американци се НАУЧИХА да слагат националния си флаг на всяка къща и всяко нещо, което стърчи.

    Нас ни учеха на любов към комунизма с "изкуство" и "култура", а американците обичаха америка заради паницата с пуканки пред телевизора.

    Те все още обичат америка заради същата (не толкова) пълна паница, но ние все още обичаме България, въпреки "изкуството" с което ни тъпчеха.

    В крайна сметка важен е резултатът, Сандо.
    А Българинът е добър РЕЗУЛТАТ.

    Отрицанието не е критика, и няма градивна сила.

    ОтговорИзтриване
  6. Отрицанието не е мое, ами на онези които унищожиха истинския културен елит на страната и го заместиха с Лили Иванова.
    Колкото до резултата, ами впечатленията ми от Щатите са бегли, бил съм там само два пъти за по седмица-десетина дни, но въпреки това, като говорим за РЕЗУЛТАТ, разликата между българския и американския свят е толкова огромна, че дори не мога да проумея как успяваме да ги набутаме заедно в един и същи абзац :-))) Така че по мои лични наблюдения българинът може да мине и за добър РЕЗУЛТАТ, но единствено в сравнение с някои страни от Третия свят.

    ОтговорИзтриване