петък, 26 август 2011 г.

Ех... Летище София... Пак!

Bis repetita placent... Ама не винаги. Не винаги на човек му става драго да повтори два пъти софийското летище в рамките на две седмици - веднъж с международен полет Париж-София-Париж, веднъж и с вътрешен полет София-Бургас-София.

В предния си пост зададох въпроса дали трябва да затворим софийското летище или не, а сега споделям с вас намерения отговор - все ми е тая дали ще го затворят или не, защото проблемът не се състои в самото летище, ами в неговите служители. Става дума за онези наперени и гледащи с ненавист наоколо лелички и чичковци, които със сигурност биха предпочели летището да бъде затворено, защото явно не им се занимава с пътници и услуги. И не им се работи. За тях корелация между предоставената услуга и получената заплата не съществува. Така явно са научени и така чувстват нещата - заплатата им е изконно човешко право, а бачкането е своего рода наказание, което задължително трябва да се избегне. Подобно е положението на всички нива, при всички служители и във всички служби, предприятия, магазини, фирми и институции. Не, не и не! Ако отидете да си извадите нови документи в, да речем, девето районно в столицата, ще е достатъчно само да попитате нещо съвсем безобидно - например колко ще струва услугата - за да ви замерят с триони, чукове и пили. А дори и да не попитате нищо, пак ще ви се подиграват. Отидете ли пък на някой пазар, пробвайте да си изберете сами плодовете и ще видите какво ще ви се случи.

Колкото до държавните мастодонти от рода на Техем или БТК, там пък работата е дори още по-дебела - Техем фалшифицират поголовно сметките и дори лъжесвидетелстват пред съда, когато работата стигне до функциониращ съд. Защото съдилищата също се водят от всеобщото правило и рядко дават признаци на живот. Ето, познавам един човек, съдещ Техемот година и нещо, чието дело обаче е било разпределено на съдия, който за последните десетина години се е произнесал само по две дела. А дали съдията е взел и само две заплати за тези десет години? Едва ли.
През последните дни опитвам да се свържа по телефона с леля ми, живуща в един от софийските ЖК. Напразно! Миналата година близо 6 месеца телефонните линии в квартала са били извън строя по неведоми причини, а сега по мои изчисления едва 10% от обажданията се увенчават с успех. Леля ми е с тежки здравословни проблеми и затова сигурно има нужда от телефон. Но дали на служителите в БТК им пука?
За правителство-парламент-президент пък какво да ви кажа? Вие си ги знаете най- добре...

Но да си дойдем на думата за летище София и неговите трудови хора.
Особена радост за мен бе начинът, по който въпросните служители ме изпратиха от родината при последния полет - София-Париж.
Чекирането бе съвсем рано, в 4,30-5 часа сутринта. Разбира се, лелките избягват да те гледат в очите, избягват да се усмихват и подлагат на съмнение абсолютно всичко. При нас в екзистенциален въпрос се превърна раницата, в която нося дъщеричката си - дали веднъж изпразнена от детето, раницата се превръща в ръчен багаж или не?
И докато нашата леличка се чудеше и маеше над този международен казус, от съседната леличка прозвуча следната реплика, насочена към младо македонско семейство, опитало се да зададе въпрос на английски : "Е, само не ми казвайте, че не говорите български..." С едно мигване на тежко нагримираните и леко виснали клепачи изрусената леличка разсече гордиевия възел на българо-македонския езиков спор...

Най-тежкото за мен обаче предстоеше. Защото на паспортния контрол имаше трима служители на две гишета, които обслужваха сравнително малък брой пасажери. Но дори и при тази очевидно конфортна конфигурация вроденото нежелание за работа доведе до близо час чакане с дете на ръце. Чакащите пред първото гише напредваха сравнително бързо, защото обслужващият ги полицай пренасочваше половината от клиентите си към второто гише, където пък две полицайки разглеждаха паспортите им като комикси тип "манга" на японски. По незнайно какви закони пренасочените предреждаха чакащите на втората опашка. За зла участ и ние се бяхме наредили на второто гише... Не засякох точно колко време ни караха да стоим прави, но момиченцето в ръцете ми успя междувременно да придремне, да си изпие целия сутрешен биберон и да направи две-три от типичните за нейната възраст нервни кризи. А когато достигнахме до заветните полузаспали кокони с пагони, към нас бе отправен сериозен упрек - "Следващия път носете с вас и български документи, защото иначе е много сложно..." Ха! Аз се чудя защо са толкоз бавни, а те били такива заради мен! Защото чувството ми за самосъхранение ме подтиква да пътувам не с български, ами с чужд паспорт! Е, да, обаче при такова отношение аз винаги съм се чувствал чужденец в собствената си родина, така че един паспорт в никакъв случай не би променил нещата. Така че, за съжаление, нямам никаво намерение да подновявам българските си документи. А това, че на служителите на летище София ще им стане "по-сложно", може само да ме радва.
Последната изненада ме зарадва в Париж при получаването на багажите - единият ми куфар бе старателно продупчен, а металното куфарче бе смачкано по особено оригинален начин. И понеже при вътрешния полет София-Бургас видях също толкова пострадали куфари, си позволих да заключа, че товарещите служители в София страдат от манията да съсипват куфарите на пасажерите.

Но както и да е... През летище София и заобикалящата го държава човек трябва да минава единствено по принуда. И колкото се може по-рядко, защото служителите там наистина, ама наистина ви казвам не искат да служат!

...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

Няма коментари:

Публикуване на коментар