вторник, 28 юни 2011 г.

ДА ПОПЛАЧЕМ ЗАЕДНО ЗА ОСВЕТЕНИТЕ ДРУГАРИ!

Стана ми мъчно и за една бройка да се ядосам значи! Списъците с агенти излизат бавно и полека, на малки порции от по стотина-двеста човека, така че хем да не се получи голямо хорско недоволство, хем и да не се каже, че хептен ни правят на балами. Иначе с подобни темпове на „разсекретяване” имената на последните агенти ще излязат на бял свят, когато човечеството ще е само блед спомен в историята на Вселената. Или с други думи казано – когато цъфнат налъмите.
Не ми стана мъчно заради поредните „осветени” агенти, дали мило и драго за собственото си благо и сътрудничили със силови структури-убийци на милиони хора. Не ме заболя от техния вопъл, защото той по никакъв начин не може да заличи воплите на  избитите в концлагерите, изселените, каторжниците, пребиваните, тормозените, окрадените, онеправданите... Как бихме могли да съжалим хората, оградили цялата ни страна в телени мрежи и превърнали населението в маса от безличници, протягащи ръка за милостинята на Партията? И въобще има ли смисъл да ги обсъждаме? Морално можем да ги осъдим, но не и другояче – та нали те са съдниците в това амнезирало общество, те държат и хляба, и тоягата, и всичко останало. И може би затова отношението им към „раята” е все така безкомпромисно-цинично.
Вина ли? Как можем да определим нечия вина, когато няма истина? И на кой му пука за истината? Та нали всяко камъче и скала в страната ни е паметник на лъжата и насилието. И затова „осветените” ни поглеждат прямо в очите и вместо извинение изливат обичайните тонове словестна помия. Подиграват ни се.
Един нагледен пример с позицията на професора по българска литература от СУ "Св. Климент Охридски" Валери Стефанов, който с удоволствие се отдава на епистоларното творчество, но не за да признае и за да се разкае за участието си, колкото и малко или голямо да е то, в тоталитарните структури, ами за да се оправдае по болшевишки, обвинявайки другите, обществото, времето, историята, слънчевите изригвания и колорадския бръмбар.
Особено любопитно се получава, когато извадим ключовите думи от този иначе накъсан и патетичен текст. Забавно е, защото чрез изтърваните определения и изрази разбираме цялостния мироглед на един доказан агент, за когото можем вече да допуснем, че е направил кариера не без помощта на оперативните си колеги от ДС.
Кому е длъжен Стефанов : „Дължа тези думи на семейството и приятелите, на колегите и студентите ми” – т.е. той е длъжен само към онази група от хора, в чийто център (като един Хелиос, разбираш ли) се намира/самопоставя самият Стефанов. (Освен това възвратната частица трябва да е „си”, ама карай... Така звучи по-притежателно някак си.)
Какво дължи на останалата част от българското общество, т.е. широката общественост и общественото мнение : „На вилнеещата посредственост не дължа нищо.” Разбрахте ли сега, уважаеми читатели, какво сте всъщност? Посредствени тъпаци, това сте вие!
Следва така чаканото и жадувано обяснение за агентурното минало, което според Стефанов всъщност се резюмира в скромен принос към борбата срещу тероризма : „Няколко профил-анализи на текстове с терористични заплахи са всичко, което съм направил за тези служби.
След което реториката на Стефанов извежда няколко довода, чиято ударна форма не се съдържа във факти, ами в евтин цинизъм: „Вероятно е много храбро да седиш в хралупата на анонимното писмо и да обещаваш на някого, че ще му пръснеш главата. А друг да утешаваш, че ще изнасилиш жена му и детето му.
Вероятно е доказателство за психическо здраве да обявиш, че ще режеш крайниците, а като последна наслада – и главите на милиционерите.
Та, в това се заключава подтикът на Стефанов да се включи в борбата с милиционерските врагове-насилници. Колкото до обекта на „храбростта му”, или с други думи казано обикновения народ, Стефанов го определя като „народни маси”, заимствайки термина от бившите си работодатели от ДС, а евентуалните наблюдатели и коментатори (като моя милост) пък биват превантивно определяни като „манипулатори” (казвам „превантивно”, защото каквото и да кажем впоследствие, ще бъде определяно като „манипулация”).
Стефанов не говори за хора, за индивиди или за жертви на тоталитаризма, ами за „народните маси” и за „колективната нарцистична травма на българското общество от собственото му жалко минало, [която] трябваше да бъде лекувана и свирепо нагласеният образ на ДС беше лечението.” Т.е. „масите” са жертва на ниско самочувствие и комплексарщина, а не на тоталитаризъм и силови структури.  
И по-нататък Стефанов обяснява, че всъщност нищо никога не се е случвало, че народът е добрувал (или може би поддържал инцестуални отношения?) „в широкото легло на Партията”, че всъщност ДС е мит, че „ДС е могъща, защото успя да произведе една мощна травматична фиксация, в чието подножие още дълго ще оглупяваме и ефективно ще се мразим.
Като мастит професор-литературовед Стефанов севсем метафорично допуска поетично противоречие, защото от една страна нарича ДС „удобен мит”, а от друга се съгласява, че същата тази ДС  „...е могъща, защото успя да плени и символично да унищожи част от българската интелигенция. За пореден път.”  Т.е. уж ДС не съществува, но все пак е избила десетки хиляди невинни люде – веднъж физически, друг път и духовно. Предполагам, че Стефанов скромно се е зачислил към списъка на „жертвите-интелектуалци”, което може и да не му прави чест, но поне му „четка” егото. И дискретничко си позволявам да отбележа, че ако е само „символично” унищожен, ще може все пак да продължи благото си професорстване в СУ.
И в заключение Стефанов иронично (или не?) подхвърля, че „Историята е затова – да я забравяме. И да я оцветяваме с детски боички.” (въх, Пенке...) и че „слабостта на колективния ум винаги е била компенсирала от пределната моралистична взискателност на тълпата и нейните настървени водачи.” Като изключим граматическите грешки, превръщащи последната фраза в безсмислица и подсказващи, че авторът среща солидни проблеми при спрежението на глаголите, Стефанов поставя под въпрос и самата морална норма, която би трябвало (или поне в другите общества е така) да се превърне в основа на законодателството, уреждащо социалните отношения. Отхвърляйки морала Стефанов наистина достига до окончателното си оневиняване, защото не е грях да вършиш престъпления в общество, където престъпленията не се считат за обществено вредни и където престъпниците никога не се наказват.
И затова всъщност изпаднах в недоумение – защо, по дяволите, Стефанов се обяснява? Защо пише безумия, подиграва се на обикновените хора, на историята, на паметта на хилядите и милиони жертви на тоталитаризма в родината ни и по света, когато никой никога няма да му потърси сметка нито за агентурното минало, нито за граматическите грешки, нито за нищо? Нима някога им е минавало през акъла на ченгетата да подават оставки? Или може би счита, че отвореното писмо е своего рода индулгенция за пред дядо Боже, който обаче според последните данни на ДС не съществува – Гагарин летял над облаците, пък не го видял. Значи не става въпрос за някакъв вид извинение, ами именно за онова „четкане на его”, за което говори Стефанов в писмото си и което очевидно е изходната точка не само на доводите му за сътрудничество с ДС, но и за цялостната му същност, позиция и отношение спрямо българското общество и свободата на духа. Такъв ни е Стефанов, а и всички агенти – самозабравили се нарциси, около които се върти цялата вселена. Те не се извиняват за стореното, защото нямат необходимата доблест, ами обвиняват обвинителите, наричайки ги с обидни думи и отричайки моралната норма. И знаете ли защо се държат така? Защото могат да си го позволят. Защото цинизмът им е достатъчно велик, за да поемат вината с мезе и да ни махат нагло от меките си кресла за сбогом, сърбайки от спечеления с мерзост еликсир на безнаказаността. Това ли иска да забравим Стефанов или истинската история на тоталитаризма? Защото за второто едва ли му пука особено.
Толкоз. Иначе знаем много добре, че затворите са пълни с осъдени по погрешка – който и затворник да попитате, всеки ще ви отговори, че е невинен. И с агентите на ДС е така – всички са невинни, но за сметка на това водят сносен живот, а единствено тесногръдието и напомпаното его им служат за затвор, от който обаче на никой от тях не му се бяга. Агентите на ДС като по чудо винаги се озовават на ключови службици, в президентството, в парламента, в правителството, в дипломацията, в медиите, собственици са на предприятия и т.н. А когато някой посмее да им държи символично сметка, отговорът незименно е същият – виновно е обществото, а вие задавате въпроси, защото завиждате. Просто, но по болшевишки ефикасно и радикално.
Затова ми е мъчно за Стефанов – толкова сили хвърля за обяснения в едно претупано съчинение, когато никой не му иска сметка за нищо. Защото Стефанов и неговите компаниероси ще си останат чекисти до гроб и като такива ще си ги помним. Няма как да стане другояче, няма как да променим миналото си, както впрочем няма как и да върнем жертвите на тоталитаризма от отвъдното. Но вместо агентите да обясняват как са продали душата си на дявола и какви облаги са получили в замяна, защо просто не си затворят веднъж за винаги ченгесарските усти?
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

2 коментара:

  1. Оф, ще се разхълцам и аз... Но по-късно, че сега не си намирам везаната кърпичка. :))

    ОтговорИзтриване
  2. И на мен ми стана грустно за товарищите! Гадните манипулатори не спират да плюят, значи!

    ОтговорИзтриване