сряда, 18 май 2011 г.

ПИСАТЕЛЯТ И СТАРИТЕ КОРАБНИ ПЛЪХОВЕ

Бях приятно изненадан, когато видях на сайта на Хермес, че книгата „Кестени от Париж” на Димо Райков се държи на пето място в класацията на издателството наред със световни бестселъри на известни автори. Зарадвах се, защото българската литература наистина вече дълги години страда от нарколепсия, дължаща се на една основна причина : мнозинството от българските автори  се считат за аристократи-апаратчици, наложили книгите си не с талант или предизвикан у читателите интерес, ами с тежестта на апарата и на връзките. Като цяло някогашните тоталитарни структури в изкуството продължават да действат, а законите се диктуват от старите велможи от различните „съюзи” (на писателите, художниците, журналистите...).
Е, да, но подобно бетониране на творчеството убива не само таланта и желанието за творене, но и прекъсва литературната традиция, а писателите губят връзката с читателите. И колкото и да се опитват да пробутат този или онзи представител на затворената херметически писателска каста, малцина са онези, които успяват да продадат повече книги от едни нищо и никакви 500-1000 бройки. Как тогава преживяват, ще попитате вие... Ами с награди от измислени конкурси, финансирани от „наши хора” за „наши хора”, с хонорари от програми пак за „наши хора”, с преводи на литература по европейски културни програми, до които имат достъп пак само „наши хора”, чието творчество въпреки старателните преводи си остава незабелязано и в България, и зад граница, защото бие на кухо.
Зададох си въпроса защо Димо Райков се откроява  на фона на мишата ни литература и привлича вниманието ни, като съвсем естествено се спрях на искрената и организирана от самия него и с помощта на издателството кампания за представяне на книгите му. Писателят има идеи, които желае да сподели с читателите посредством прозата си, но и не само. И затова Димо Райков не жали сили и време, за да обикаля из медиите, да разказва и размишлява над вълнуващите го въпроси, да списва блог, да присъства на срещи с читатели и да раздава автографи. Този подход някои биха  го нарекли накратко  „маркетинг”, а за мен той е проста покана за дебат на социална тематика. Защото литературата е изкуство, но и начин за излагане на идеи. И именно тези идеи и убеждения карат обществото да върви напред, да се развива, да диша и живее с времето си. Помислете само колко малко писатели отиват на разговор с обществеността...
А без такова усилие за среща и размисъл в обществото настъпва тишина като на потъващ кораб. Единствено инстинктът за самосъхранение надава вой, плъховете се хвърлят във водата, а хората се боричкат за място на спасителната лодка. Какво става след това, ще прочетете  в книгите за живота в емиграция на Димо Райков, който за момента е единственият автор, засягащ наболелите теми на емиграцията и довелите ни до нея причини.
 Димо Райков със световноизвестния и най-продаван френски автор Марк Леви

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

Няма коментари:

Публикуване на коментар