ПОТОМЦИТЕ НА САМУИЛОВАТА АРМИЯ


Преди едно хилядолетие...

Победата над непокорния Самуил беше много повече от обикновена война за Василий II. Защото честолюбивият василевс се стремеше най-вече към отмъщение за онази срамна битка пред портите на София, в която българите разбиха армията му и го накараха да препуска в панически бяг, за да спаси кожата си. И така стълкновенията продължиха 38 години, а Василий II изтъка стратегията си бавно, методично и упорито, ден подир ден, осъзнавайки, че около окончателната победа ще изгради най-могъщата империя в Европа и Византия ще достигне апогея си.

Ослепяването на 15 000 българи беше дълбоко премислено и предумишлено действие. Василий знаеше, че победата при Беласица трябва да е последната, за да прекърши най-сетне българите и сложи край на този нескончаем конфликт. Само че военната мощ съвсем не беше достатъчна. Затова Василий заложи на безподобната варварщина и избоде очите на взетите в плен българи.

Накъде без очи? Накъде с цяла армия слепци? Така Василий ослепява самата България и я лишава от възможността да разполага със себе си за дълги години напред.

....

И в наши дни...

Мечтата на дядо Петко беше да гледа отвъд хоризонта, да надхвърли с поглед хребета на планината и границата на човешкото тесногръдие. Искаше да гледа перспективата в безкрая, да й се любува и да я разбере. Тази мечта го беше обсебила още в ранно детство, когато пасеше овцете на баща си, или сгушен на сянка в гъсталака, или приютен под някое чепато дърво при внезапно разразила се буря.

По-късно пожела да служи моряк пак от желание да плува сред морската шир и да усети чувството за безкрай. Службата обаче се заключаваше най-вече в игра на карти или товарене и разтоварване на щайги из пристанищата на южното Черноморие, така че дядо Петко така и не намери лек за вроденото си желание за пътешествия и жажда за открития.

След това животът се изтърколи. Съдбата го остави да мечтае за пространство досам най-охраняваната граница, където хоризонтът бе бодливата тел, а всеки опит да се приближиш до нея можеше да бъде фатален. И колкото физическите препятствия бяха непреодолими, толкова и нежеланието на хората наоколо да опознават света беше по-голямо и ги караше да затварят очи и да се вглъбяват в собственото си скотско битие. И там дядото изживя живота си, създаде семейство, отгледа деца и внуци, дочака правнуци.

Дядо Петко обикаляше из позволеното парче земя, наречено България, навсякъде погледна, но не видя нищо различно от познатите му пристанища, щайги, партийни домове и хора, нежелаещи да гледат. Когато отидеше в София, вземаше внучката и обикаляше напред-назад с трамвай – с един билет извървяваше цялата линия в двете посоки, а очите му попиваха ли, попиваха прахта на столичните друми.

Времето остаря, но не и доброто любопитство на стария човек, чието слънце постепенно преваляше над хълма, зад който живееше другият свят. А отскоро и синът му последва внучката и също замина да търси щастие и свобода отатък границата. Дядо Петко пътуваше чрез техните разкази и въображението му създаваше нови и нови Айфелови кули, острови в Индийския океан, небостъргачи в Ню-Йорк, будистки храмове в Шри Ланка, захарна тръстика в Куба, носорози в Южна Юфрика и още хиляди чудесии на майка Земя и човешкия род.

Дядото продължи земния си път, но овдовя и остана сам. Опита да живее както преди, с дребните неща на дребния си животец, но някак нещо все го тревожеше... Нима и той щеше да напусне живота без да е видял нито една частица от Другия свят?

За всеки рожден ден на сина си дядо Петко по традиция се обаждаше на държавното радио, за да поръча любима странджанска песен за поздрав. И тази година беше така, старецът пак звънна по първи петли и изрецитира обичайните благопожелания. Този път обаче пожела нещо и за себе си... И ето че дядото изрече на глас онова, за което бе мечтал цял живот :

„Пожелавам си и аз някой път да отида да видя правнучката в Париж, при Айфеловата кула, да видя мостовете над Сена и залеза в косите на Есмералда пред Нотр Дам, да вкуся от въздуха на Русо, Дидро и Волтер, да уморя краката си в разходка по Шанз-Елизе и да отпочина на сянка в Люксембургската градина...”

Говорителката се разсмя от все сърце, но на дядо Петко не му беше до майтапи. Та нали всички пожелания, посветени на неговите най-близки хора, досега винаги са се сбъдвали. Защо и на него да не се сбъднат?

Месец по-късно старецът пътуваше за София, а оттам се качи на самолет за Париж. Ще си кажете, че пожеланието му е било чуто може би от съвсем малко хора в тези ранни часове и че водещата едва ли има пръст в организацията на пътуването. И със сигурност ще имате право, но това наистина е без значение, защото след един час път с маршрутка до Бургас, осем часа във влак до София и два часа и половина полет до Париж дядо Петко стъпи за първи път от другата страна на телената мрежа, ограждала живота му и живота на цял един народ.

И ето го старецът, на Трокадеро, на терасата на Човешките права, вперил поглед преизпълнен с блаженство към Марсово поле и Айфеловата кула. Не, не се разплака, само хвана внучката и сина под ръка и ги притисна към себе си. За него истинската свобода се изразяваше в това да гледа и да вижда, да обиколи с поглед бреговете на Сена и тротоарите на Шанз-Елизе. И през целия си престой дядото гледаше, гледаше и пак гледаше, попиваше с очи всеки сантиметър от Града-светлина. И не можете да си представите как този обикновен човек на преклонна възраст свикна за броени минути с парижани и парижкия транспорт, с храната и с всички парижки табиети, за които никога дори не беше чувал, камо ли да си представи, че един ден ще му се наложи да спазва техния ритъм на живот. Лесно и естествено, без капка негативизъм или пренебрежение към чуждата култура, както е лесна и естествена жаждата за свобода на желаещия да вижда със сърцето си човек.

За няколко седмици дядо Петко обиколи Париж на длъж и на шир. Качи се на Айфеловата кула, влезе в Нотр-Дам, плува на кораб по Сена и поседна на слънце в Люксембургската градина. Видя и се наслади на всичко, за което бе мечтал, в компанията на правнучката си.

....

Времето мина неусетно и дойде време дядо Петко да потегли обратно към родния си край. Прибра се по същия начин, както беше дошъл, без сътресения и неволи. Сега обаче градчето му се стори малко по-мъничко от обикновено, а хората по-стари и угрижени. Няма начин, каза си дядото, за гледането явно се плаща - не с пари, ами с тъга.

И времето отново започна да се удължава, а хората да минават от другата страна на дувара без да се осмеляват да погледнат зад него. Дядо Петко искаше да сподели със съседи и роднини за пътешествието си, за единственото си задгранично пътешествие досега, но хората като че ли имаха съвсем друго предвид. Започнаха да го отбягват. Или пък, ако идваха да го видят, то беше за услуга, пари, някакъв предмет, нещо „чуждоземско”. И дядо Петко разбра, че тях ги интересува повече материалната страна на въпроса. И може би дори лекичко му завиждаха за състоялото се пътуване. Или дори му се сърдеха. Даже и най-близките му престанаха да му се обаждат, а когато той се престраши да ги потърси, отговорът бе кратък и сух : „Защо да ти се обаждаме, нали всеки ден говориш с Париж...”

Един ден обаче на мегдана в градчето дядото срещна управителката на клуба за стари хора към общината. И се изпълни целият с щастие, когато го поканиха да разкаже на съгражданите си за пътешествието си зад граница. Та нали той е единственият стар човек в градчето, посетил Париж, как да не го поканят!

На следващия ден, пременен в костюм и с фото албума под мишница, дядо Петко закрачи към клуба, разказвайки си отново и отново наум чудесните приключения в тази голяма и далечна страна, в този красив град... Влезе в помещението и седна пред съгражданите си, повечето от които познаваше от дете. Управителката въведе темата на разговор с няколко думи и любезно го предостави на събралите се старци, притихнали в очакване и нетърпеливи да зададат вечните въпроси, с които си лягаха и ставаха вече толкова години.

-Петко, я сега кажи, страшно ли е в самолета, не тресе ли много? Париж колкото София ли е? Аз съм бил в София!, вметна бай Иван. Ама море си нямат в Париж, а в Бургас има! И французите са лукав народ, допълва бай Стоен, долен, развратен... Техният Крал-Слънце не може се мери с наш Симеон Велики. Французойките били големи шаврантии, казват... И сигурно са бедни, щом ядат вмирисани сирена. Виното им бива ли го? Бас ловя, че не струва пред нашата алжирка! Много черни ли има там? Африканци-людоеди... Крадци... Пропаднала работа... Мърсотия... Нашата природа я няма никъде по света, странджанките са най-красиви! А и ти, Петко, защо би толкова път до там? Само пари да харчиш. И като е толкова хубаво там, защо не остана при сина и внучката? Ти ли не искаш или те не те искат? Кажи сега ти и не ни баламосвай с Айфелови кули, ние тях сме ги виждали по телевизията, знаем какво чинят – дето вика Чудомир, две шашки динамит...

Дядо Петко се разтрепера. Слепци, слепци стоят пред мен, слепи от горест и мизерия! Понечи да си тръгне, но някой го хвана за рамото. Старецът повдигна очи и го видя пред себе си! Горд и мощен го пронизваше със строгия си поглед, изпъчил стоманена ризница и преметнал кърваво червена мантия, смелият цар Самуил стоеше изправен до него, а на лицето му личеше вековечната болка на владетеля, загубил сетната битка и не успял да спаси народа си от страдание.

-Недей, Петко, да ги изоставяш! Не ги кори, те не са виновни за сполетялото ги нещастие, бъди силен и им помогни!

Дядото се изправи бавно, прехвърляйки както обикновено тежестта си на здравия крак, че другият го болеше, а с пръсти се опираше на олющената и прашасала маса . Притесняваше се, никога не беше говорил на всеослушание пред толкова хора и съвсем не беше сигурен какво ще им каже, но изпитваше чувство за дълг към Самуил, както и към съгражданите си, а и към себе си, защото се срамуваше, че в миг понечи да избяга.

-Мили хора, благодаря ви за срещата! Знам, че не ни е леко, знам какво ни мъчи, обаче не си мислете, че щом не виждате Господ, Той също не ви вижда. Има справедливост за всички ни. Знам също, че сега ми е трудно на мен, стар човек като вас, необразован, със завършена прогимназия, да ви кажа с нужните думи и така, че да ми повярвате, колко хубаво е човек да види света през очите на другите, да усети тяхната радост и да се радва с тях. И затова ви казвам, че въпреки всички мъки и неволи и макар след толкова години Господ ми помогна да отида толкова далеч и да видя правнучката си. Пътуването в чужбина лекува душата от предрасъдъци. Когато преминете отвъд границата и видите, че отатък живеят хора също като нас, изведнъж ви става ясно с какви лъжи живеем и колко тежко престъпление са извършили срещу нас онези, които ни държат разделени и затворени. Избодоха ни очите с лъжи, мамиха ни и ни ограбиха до шушка, а сега се събираме като бездомни и самотни кучета да чакаме тука, в старческия дом, милостиня за слепците...

Дядо Петко трепереше, устните му бяха пресъхнали, но не можеше да спре. От толкова време размислите за тъмнината и безвремието го тормозеха, че сега тръпнеше в нетърпение да ги сподели.

-Самолетът не тресе, ами вози по-гладко от раздрънканите автобуси, с които кметът ви закара на екскурзия до Несебър преди изборите. В чужбина старите хора като нас не гладуват, ами празнуват старините си на околосветски пътешествия. Африканците не са лоши и мързеливи, сутрин те първи вземат метрото, за да вършат най-тежката работа. Виното е хубаво, защото не се пие за напиване и се прави с уважение към занаята. А жените и природата навсякъде са красиви, когато има кой да ги обича. Ние обаче не обичаме вече никого. Отучиха ни да обичаме и ни научиха да мразим. Половин век ни насъскваха срещу човешкото у нас и затова сега сме самотни и слепи за красивото. Гледаме само в себе си, гордеем се сякаш сме единствени и неповторими, сякаш сме повече от Господ. Докъде ще стигнем, докъде искаме да отидем? До Париж се стига лесно, Париж е красив и сам ни привлича с красотите си, но тези красоти не биха стрували и пукната пара без хората, които са ги построили с любов за бъдните поколения, както и не биха съществували още дълго време, ако наследниците не се грижеха с уважение към бащинията си. И затова ви казвам, мили хора, в Париж не гледах културните паметници и забележителности, около които денонощно святкат светкавиците на туристите. В Париж дишах въздуха на признателността и уважението на хората едни към други. Това е свободата, това е човещината. Можеш да построиш и най-високата кула, и най-приказната градина, и най- красивия дворец, но ако са само за един човек, те няма никога да пребъдат. Затова и нашите къщи пустеят, градовете ни се топят, децата се пилеят в чужбина, всичко се превръща в прах. А ние живяхме ничий живот и не постигнахме нищо, защото бродихме слепи в безвремието. Да коленичим и да се молим за красотата на Париж!

Силите на дядо Петко се изчерпаха и старият човек понечи да приседне. Наоколо старците тихо мълчаха в смирени мисли. Спомняха си. И цар Самуил загърна с мантията проклятието на страната си и в очите на хората бликна светлина.

Коментари

  1. Красива и тъжна приказка. Като самата България.

    ОтговорИзтриване
  2. Най-тъжни са истинските приказки, в които живеят истинските хора. За жалост в разказа ми почти няма художествена измислица.

    ОтговорИзтриване
  3. Много хубава история, наистина!

    Жалко, че Самуил не се явява на хората в България, с претенции да са елит - не тези, които отдавна вече си вярват, че са, но не са, а тези, които действително биха могли да бъдат, но именно заради собствените си претенции така и не успяват.
    И след като им се отвори едното око, бързат да заплюят слепците и с погнуса да избягат от тях, за да покажат, че вече са част от света на окатите...

    ОтговорИзтриване
  4. Сандо пишеш страхотно.Поздравления!

    Знаеш добре, че гроздето е кисело, защото е високо. Предразсъдъците на българина са съвсем естествен защитен механизъм, с които той оправдава живота си в гьола...и бездействието си. Не желаем разни камъчета да нарушат блаженото спокойствие на живота в блатцето ни...другото е свързано с тежки неща като отговорност, усилие, инициативност....не...не...в блатцето е топло и приятно като не шаваш и като не подаваш много много жабешката си главица.

    Но...тази слепота или късогледство, за което говориш не е само българска черта...границите в умовете на хората са много и навсякъде, но приемат различни измерения...Франсетата също не гледат по-далеч от носа си...но това е друга тема...

    Проблемът е, че отделяме повече време и енергия да виждаме разликите помежду си и по-малко онези неща, които ни свързват и сближават. А това е важното.

    Според мен обаче Бай Петко е рядък случай на проглеждане..Българският селянин ще остане верен на тесногръдието си до гроб...

    ОтговорИзтриване
  5. Много прочуствен и верен разказ

    ОтговорИзтриване
  6. Подкрепям Анонимен коментар прочувствен разказ

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар