БЪЛГАРСКОТО ГОВЕДО - НАЙ-ГОЛЯМОТО ГОВЕДО В ИСТОРИЯТА

За позитивната роля на кравешкото мучене в българската история

Бързам първо да ви успокоя – с мучене може да се пасе, но не и да се прави история.

Седя си и, четейки искрени и обективни анализи по случай Деня на почит към жертвите на комунизма, усещам как отново ме обвземат познатите ядовити настроения. Същевременно си припомням и едно стихотворение на Виктор Юго - „Mugitusque boum”, мученето на говедата... Не, в него няма нищо, наподобяващо негативните чувства, породени у нас от тези иначе мили, работливи, месопроизводни и млеконадойни добичета, когато сравняваме техния благ нрав с човешката безхарактерност. Става въпрос за съзерцанието на поета пред природата и вечността. Картината е прекрасна, метафорите съответстват напълно на гения на Юго, а мученето всъщност олицетворява гласът на старите времена.

Неволно правя паралел с гласа на нашите предци, удавен в червения терор, който ние съзерцаваме пасивно от разстояние и възпяваме в тиради, пълни с патос и драматизъм, но лишени напълно от конкретни действия. Защото ние сме съзерцатели на родната си история, а не нейни творци, нас ни е еня за виртуалната слава на старите герои, но не и за липсата на слава в нашето ежедневие. Обаче, драги мои, историята не се заключава в гласа на миналото, защото историята трябва да се кове сега от нас. Само че политическото хоро отдавна е извън контрола на обикновените хора, които се задоволяват с гледане на телевизия и с анахронично и дисхармонично пригласяне в мученето на добитъка. Много по-лесно е човек да ръкопляска на Хан Крум и да бистри проблемите на Османското иго, отколкото да ходи на протести и да води дела срещу сегашните наследници на османските тирани като например Топлофикация, чорбаджиите-олигарси, продажните кадии, неграмотните министри-паши, лекарите-касапи-детеубийци, журналистите-ченгета, Емилия Масларова, Ахмед Доган и т.н.. По-лесно е човек да оплаква жертвите на Народния съд, отколкото да се бори с корупцията и да брани правата си в реалния живот срещу реалните врагове, които впрочем със сигурност радостно се кискат на изобилието остроумия, насочени срещу покойници в защита на други покойници, докато самите те пътуват на държавни разноски до Япония. И унижението достига пароксизма си, когато същите тези сатрапи си позволяват да ни поучават, че не е демократично да се сърдим и роптаем, че - видиш ли - човек е невинен до доказване на противното... А в България тоталитарният режим и неговите творци никога не са били обявявани извън закона, от което излиза, че унищожаването на някакви си там 40 000 души след деветосeптемврийския преврат си е... хъм... напълно в реда на нещата. Но другарите не ни се сърдят за проявеното неразбиране, ами само клатят огорчено глава. А вместо заупокойна молитва ни подариха един Ден на почит към паметта на жертвите и бутнаха един мавзолей. Чудо големо!

Никога не би било късно да се превърнем от обекти на историята в нейни субекти. Но излезем ли от пасивността към активност, би означавало, че излизаме от наложената и все още действащата марксистка рамка, легитимирана от "закона на Историята", изпълняващ роля на съдник в социалните отношения на класова основа, за да се превърнем в участници и граждани. По същия начин при нацистите например се прилагаше "природния закон", подреждащ обществото на расов принцип по същия антихуманен начин. Само че коренът на нацистката девиентност бе пресечен чрез добрата воля на обществото и адекватна политика, докато при нас добрата воля на обществото в най-добрия случай стига, за да се пусне водата в тоалетната, а колкото до политиката, тя е всичко друго, но не и адекватна.

За да се промени обществото, трябва много повече от спомен, патос, злоба, огорчение или желание за мъст. За да се направи нещо, трябва и воля, и мисъл, и характер, и действие. А нас ни мързи дори да имаме чест и доблест. И затова не си направихме труда да осъдим тоталитарния режим със закон и да скъсаме веднъж за винаги с този пагубен обществен модел. Или може би властимащите ни са прекалено обвързани с миналото, за да предприемат каквито и да било мерки в посока на лустрацията или безкористното разсекретяване на досиетата... В крайна сметка нито едно дясно или псевдо-дясноцентристко (като сегашното) правителство не направи решителната крачка. Защо ли? Ами за да не останат разните му там бивши партийни функционери и сътрудници-доносници без пенсии и за да не се отстранят голяма част от сегашните действащи политици от доходоносните им местенца. И така статуквото остава непокътнато, а ние, цял един народ от съзерцатели на празно бъдеще, се правим на учудени.

Та, това комай е и причината за странното разтакаване – докато нямаме интерес от промени, ще мучим като добитък, а паметта ни ще ни позволява да си спомняме каквото ни е угодно, но не и онова което би ни помогнало да излезем от чифтокопитната ни същност.

Така че наистина всичко сторено от болшевиките е ужасно. По-ужасното обаче е това, че те и техните производни са все още на власт, а търпейки ги, ние проявяваме висша форма на неуважение към тези, които оплакваме на 1ви февруари.

И ако наистина бях само добиче, щях да спра с мученето си дотук. Само че аз съм горд българин и европеец с истинско гражданско самосъзнание, поради което държа да заявя, че всички наследници и последователи на болшевишката сган, както и всички онези, които си затварят очите или са готови да направят компромис с миналото, или са участвали в управлението на страната, но не са поставили на челно място в държавните приоритети налагането на лустрация и цялостното и окончателно осъждане на комунистическия режим, ВСИЧКИ ТЕЗИ ХОРА СА НЕДОСТОЙНИ ДА ПОЧИТАТ ПАМЕТТА НА ЖЕРТВИТЕ. И затова им забранявам да продумат и думичка за тоталитарния режим и им обещавам, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да изтлеят на сметището на историята. Амин!

Коментари

  1. Болезнено прав си - отново и за съжаление!

    Само за статистиката ще отбележа, че през 2000-та все пак беше приет закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен:
    http://lex.bg/laws/ldoc/2134920192

    Тъй като от него буквално нищо друго така и никога не последва, можеш спокойно да го наредиш до позакъснелия Ден за памет и липсващия мавзолей.

    ОтговорИзтриване
  2. Да, помня текста, помня и разочарованието си, когато го прочетох, помня и кой беше тогава на власт. Но това, че е написан под формата на закон, не го прави такъв. Мисля, че с него нашите депутати показаха, че не им стига пипе, за да направят разлика между декларация и закон, камо ли за да осъществяват законодателна дейност.

    ОтговорИзтриване
  3. Сандо,а какво мислите за казуса с посланиците бивши сътрудници на ДС,който стана актуален в последно време,преди да бъде изместен от скандалите със СеРеСе-тата?Смятате ли,че позицията на външния министър Николай Младенов се доближава до вашите виждания за скъсване с миналото?

    ОтговорИзтриване
  4. Чудесен и задълбечен текст, поздравления!

    Само една малка забележка по забелязана неточност; твърдението:

    И затова не си направихме труда да осъдим тоталитарния режим със закон...

    не е коректно, понеже все пак по време на управлението на СДС беше приет закон за обявяване на комунистическия режим у нас за престъпен.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар