сряда, 10 ноември 2010 г.

ВОЙНА И ПРЕХОД

Войната в Югославия бе едно от най-срамните и тъжни събития в европейската история за миналия век. Именно затова прочетох със сълзи на очи за официалното извинение на сръбския президент Борис Тадич и поднесения от него венец пред паметника на невинните жертви във Вуковар. Националистическата истерия и кланетата бяха нечовешки и неестествени, а извинението на Тадич е точно обратното – естествена постъпка на доблестен и искрен човек, чиято чест е надделяла над все още тлеещия както в Сърбия, така и в Хърватия шовинизъм.

Не знам как виждате вие нещата и най-вече как сте ги преживели, но мен лично войните в Югославия истински ме травмираха. На няколко пъти ми се е налагало да прекосявам бившите югославски републики и при всяка среща с униформен се улавях да си представям неволно и да се опитвам да си обясня как същият този човек може би е убивал, изнасилвал, издевателствал над жени, старци, деца, с които е живял заедно в едно селище, на една улица и под един покрив дълги години. Защо и какво кара човек изведнъж да загуби всичко човешко у себе си? И още по-страшно - дали и аз бих могъл да се превърна един ден в звяр въпреки убежденията и вярата си в доброто човешко начало? И ако сме неспособни на жестокост, дали пък това не е причината за пословичната ни робска покорност?

Конфликтите при комшиите бяха достатъчно удобен повод за авторите на българския Преход да ни пробутват боклуците си за първокачествена стока с обичайния за болшевиките цинизъм – „Видите ли, при смяната на режима другите се изпотрепаха, докато при нас е толкова слънчево и спокойно. И вместо да сте ни благодарни, вие искате да не ви крадем и мамим. Ето, дори и в чужбина разказваме за славните си подвизи и правим кръгли маси, на които обясняваме как успяхме да прекараме цял един народ, а в народната република все още не можете да разберете колко сте глупави.” Да, със сигурност смъртта е ужасно нещо, но дали пък това е достатъчно оправдание за нежеланието ни да се разделим с комунистическите зомбита, които държат всичко в ръцете си дори и днес?

Погледнати от разстояние балканските национал-комунистически апетити изглеждат архаични, странни, грозни и ненужни. Защото само един болен мозък може да мечтае за териториални придобивки и етническо прочистване, когато Старият континент се обединява и демократизира, а междудържавните граници се превръщат в „детайл от историята”. Знам, че Европа далеч не представлява идилична картинка с две липи отпред и че културалните различия, финансовите възможности на държавите-членки и административната тежест винаги ще създават поводи за критика, но дори и най-калпавият модел на европейска общност би бил чудесен, ако механизмите му са способни да предотвратят конфликти от рода на югославския.

Както обаче казва Еклезиастът, за всичко си има време – време да се живее и време да се мре, време за любов и време за омраза... Шумът от бомбите на Балканите отшумя и сега настава време за съвместен живот. Погледнете процъфтяващата Хърватия, където жизненият стандарт е съвсем съпоставим с най-развитите западни държави – Далмация се превърна в една от най-търсените туристически дестинации, а бомбардираният Дубровник възвърна статута си на перлата на Адриатика. Суета, всичко е суета.

Единствено в България войната все още не е притихнала и преходът е с невъзможен край... Защото никой не посмя да направи единствената правилна крачка – на извинението и изкуплението. Никой не намери в себе си достатъчно доблест, за да признае вината си, никой не се осмели да прокара закон за лустрацията или да отвори досиетата. Освен това не само не осъдиха, но и не упрекнаха дори никого за икономическата и социална катастрофа на комунизма. Бутнахме един мавзолей и с това преизпълнихме петилетката и изчерпахме суетата си, а държавата оставихме на ченгетата и доносниците.

Затова и катастрофата е все още тук и тлее. И ще изтлее далеч след нас.

След като не съумяхме да си разчистим сметките с историята, историята ни видя сметката на нас.

....

Един призрак от мрачното минало, с когото хърватите все пак се разделиха

По пътя от летището към Дубровник все още можете да видите този плакат на считания за военопрестъпник Анте Готовина. Една последна жертва в името на европейското бъдеще на Хърватия.


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

1 коментар:

  1. Гледах филм тия дни за изтикването на сърбите към Албания. С думите на българския крал Фердинанд: "Мечтата на живота ми е да унищожа Сърбия!" Сърбите ли са виновни, или руснаците?!....Може би ние или комунистите или усташите или все едно...Все добри хора. Приветствам Тадич, така далече от Фердинанд, дано да е за дълго.

    ОтговорИзтриване