КОГАТО НИ ПОГРЕБВАХА ЖИВИ



Искаше му се да извика, да заплаче, да изпсува или да счупи нещо, но от гърдите му излезе само една въздишка, едно глухо „Ех!”, което увисна тихо и самотно под ниския свод на стаята-кухня.

Дядо Петко си беше приготвил бъркани яйца с пера от лук, обаче - дали защото беше сам, дали защото го бяха налегнали грижи - старият човек ядеше с нежелание.

...

Тук, в тази схлупена къща с външна тоалетна и чешма в пограничния град, дядо Петко и баба Яна живяха дълги години доволни и щастливи. Тук им се родиха деца, тук дочакаха внуци и правнуци. Напук на мизерията и всички катаклизми, разтърсили градчето, региона, страната, континента и света, двамата се държаха един за друг чрез простите житейски радости – близките хора и градинката, зайчетата и кокошчиците, слънцето и песените на родния край. Стигаше им внучките да звъннат от чужбина, или да им изпратят снимка, или картичка от ваканция в далечна страна, или да наминат през лятото за ден-два, или дори само да си помислят за тях. Затова и все си мислеха за внучките и наричаха с техните имена зайците в зайчарника, а по стените на всяка една от миниатюрните стаички бяха налепили събираните с години спомени, писма, изрезки от вестници, снимки, дипломи, различни предмети.

Но в този сиромашки край хората завиждат и на малкото, колкото и малко наистина да е то. Ето, комшиите и съгражданите завиждаха на старите хора за децата и внучките, за неизмазаната къща, завиждаха им дори за това, че са все още живи и заедно.


„Хайде, докога ще живеете? Вашите връстници от квартала отдавна вече овдовяха, а вие сте все още живи и двамата!”

Така говореше далеч по-младият комшия, връстник на сина им, и дори веднъж толкова се ядоса и озлоби, че повали дядо Петко на земята и започна да го души. Старците тогава много се уплашиха и отидоха да се подадат жалба в полицията. За техен ужас обаче, шефът на полицията се оказа приятел по чашка с комшията, поради което патрулката не дойде да го арестува него, побойника, ами отведе жертвите му. Така освен страха и понесените телесни щети осемдесет годишният дядо Петко изживя за първи път унижението да бъде натоварен в полицейска кола и то пред очите на всички свои съграждани.

Дядо Петко знаеше много добре как човек можеше да преживява с оскъдна пенсия, да се изхранва със скромната градинска реколта и да се огрява със събрани в гората вейки. Но старецът така и не разбра защо хората търсят щастието в чуждото нещастие. Пари, пари, за всичко искат пари. Парите ти дават право да живееш и право да умреш, без пари няма да те лекуват и хранят и без пари няма да те почетат със седмото милосърдно дело, ами ще те оставят да изсъхнеш насред полето, докато костите ти не избелеят на слънцето, а в тленните ти останки ще се нанесе семейство лалугери и ще избуи трева. А някои дори са готови да те убият за пари. Или може би убийството представлява жертвоприношение в храма на парите и средство за поддържане на илюзията, че единствено чрез тях човек може да е щастлив.

И хората се блъскат в тази безумна идея като нощна пеперуда, заслепена от блясъка на фенера.


Дядо Петко мразеше нощните пеперуди. Мразеше най-вече онова нощно пауново око, така любимото на ентомолозите Saturnia piri, което сякаш го дебнеше в мрака и тегнеше над сънищата му като вечен кошмар. Странната пеперудена фобия като че изразяваше отвращението му към злобата и завистта на мизерника, блъскащ се във фенера на мизерните си мечти.


Нощем от крилата на пеперудата го гледаше онова страшно и вторачено око, а през деня скришом го преследваше човешката му съдба. И можеше ли някога той да допусне, че с възрастта хорската глутницата ще се нахвърля върху безпомощната му особа с още по-голяма настървение и все по-безмилостно? Не минаваше ден без тормоз – единият съсед го напада физически, другият пък – пияницата - изхвърля буркани, напълнени с ексременти, в градинката му, за да го принуди да му остави нещо за ядене на паянтовата ограда между двата двора. Веднъж в окръжния град някакви младежи го набутаха в една кола и му взеха 7 лева... И тогава дядо Петко здравата се уплаши, но все някак успя да се овладее и да го преживее.

По-страшно обаче стана, когато започнаха да тормозят старците по телефона – разни хора се представяха за техни роднини в беда и им искаха пари. Дядо Петко бързо се научи да разпознава уловките на телефонните терористи, но баба Яна всеки път се притесняваше до припадък. И пак полицията по никакъв начин не им помогна и дори не пожела да дойде да устрои клопка на бандитите. Дребна работа било, не си заслужавало... Пък и нищо чудно шефът на полицията да беше приятел по чашка и с някой от мародерите.

Когато обаче се насъбраха прекалено много силни преживявания, сърцето на бабата не издържа и тя си тръгна без дядо Петко, оставяйки го самичък в хаоса на този неразбираем, чужд и несправедлив свят на нощните пеперуди, където издевателстват дори и над мъртъвците.

...

Бабата така и не бе подложена на аутопсия. Даже смъртта й не бе констатирана от лекар. Погребаха я още на следващия ден около обяд, защото в планината бушуваше снежна виелица и трябваше да се бърза. Повечето от най-близките й хора не успяха да дойдат, а комшиите изпокъсаха некролозите.

...

Дядо Петко прие самотата си като кратка спирка преди отново да срещне баба Яна, с която се бяха запознали още на училищните скамейки и с която изживя кажи-речи целия си скромен живот. И не се страхуваше, че няма да я намери в отвъдното – след толкова години общ път едва ли някой, па било то и смъртта, би могъл да ги раздели. Обаче нощем окото на пеперудата го гледаше изпитателно и го караше да се чувства виновен. Ами ако бабата все още беше жива и заровена под купища пръст? Така и не дойде лекар да я види, защото в градчето живееха само бедни и нерентабилни старци и лекарите рядко минаваха. Може пък в суматохата да са се объркали... Но баба Яна неизменно се явяваше в съня му, както преди го правеше и приживе, да го успокои и да му каже да не бърза да идва.

...

И ето го старият човек, замислен над бърканите яйца с пера от лук, се питаше дали смъртта е по страшна от тягостното ежедневие на беззащитните и докарани до просешка тояга стари хора. Днес пак го застигна беда и пак го окрадоха, а той беше сам, както щеше да е сам до края на дните си.

По обяд дойде една циганка и без дори да похлопа на входната врата влезе в дворчето.

-Какво искаш? – попита дядо Петко.

-Господ да те поживи, дядо, аз много се разбирах с баба Яна и тя ми даваше дрехи – успокои го циганката. Та, ако искаш, и ти да ми дадеш нещо.

Дядо Петко се завъртя да види дали може да намери някоя вехтория, а през това време онази ритна кюнеца и го строши.

-Не се безспокой, дядо, мъжът ми ей-сега ще дойде и ще го оправи безплатно.

И наистина, докато старецът трепне с очи, циганинът вече беше довтасал и започнал да оправя. Покачи се дори на покрива и се захвана уж да пренарежда здравите керемиди, които в крайна сметка се изпочупиха под тежеста му. Очевидно циганите бяха наумили нещо и дядото усети отново чувството на безсилие пред задаващите се неприятности.

-Дядо, свършихме ти добра работа, дай сега 250 лева и някоя стара вещ.

-Каква работа сте ми свършили, та вие всичко изпочупихте – опита да протестира той.

Но циганинът извади телефон и се обади на апапите.

-Плащай, дядо, или ей-сега моите хора ще дойдат да те разфасоват!

И старият човек извади пенсийката и спестените пари и му ги даде заедно с едно старо радио и ръждясалата първобитна пералня. На него тъй или иначе нищо не му трябваше, а пък и не биваше циганите да влизат в грях за толкова малко. Освен това и те са хора, и те са принудени от живота да се борят за оцеляване. Или може би са научени, или подтикнати от други, по-видни люде да злодействат и да издевателстват над простия народ. Злите езици казват, че със седемнадесет цигански гласа кметът на градчето *** – предан представител на Столетницата - вече трети път печели изборите, а с придобивките от кметската служба (покрай границата ставал добър алъш-вериш) е вдигнал пететажен хотел край морето и още много неща е построил и закупил. Та затова и нямаше смисъл да се вика полицията, нямаше смисъл и да се живее в този град и в това общество от мерзавци.

...

Дядото си спомни и за другите пъти, когато са го обирали – при Жан Виденов изгуби всичките си спестявания в банката, лъжеха го редовно за водомера, за телефона и за какво ли още не... И отново се почувства виновен, защото всеки път си пожелаваше внучките му да наминават да го виждат по-често, в неговата бедна къща, в неговия архаичен свят. Чувстваше се виновен и за собствената си слабост и за това, че беше жив погребан в тази страшна, жестока и мизерна страна, където хората са безмилостни и без капка уважение дори към старците. Не баба Яна, ами всеки един от разбойниците и техните жертви са заровени живи в този огромен общ гроб на безвремието и нещастието, в деветте кръга на българския ад, в който понякога основното прегрешение се състои в това, че сме се родили там.

И вместо да ругае или да крещи, от устата на дядо Петко се отрони една тиха молитва. Прости им, Господи, защото те не знаят какво правят!

...



Описаните събития и персонажи са напълно действителни, но предпочетох да скрия името на града, както и някои други подробности, от страх да не навлека допълнителни беди на главния герой. Знам, автоцензурата е измяна на искрения, естествен и свещен човешки порив за свобода, поради което обещавам да се реванширам, изразявайки гражданските си позиции по демократичен начин, но не на чужд гръб. За момента обаче не бих желал този разказ да се превръща в разчистване на сметки и то в една война, в която „добрите” – т.е. нашите деца и честните хора - загубиха безвъзвратно решителната битка.


Коментари

  1. Да, силно и тъжно.

    ОтговорИзтриване
  2. Силно, тъжно и, за огромно съжаление - ужасно и повсеместно вярно.

    Голям грях имаме ние (като общество) към възрастните хора. Не случайна е повелята да се почитат родителите.
    И тук обясненията, че те са подкрепяли волно или неволно или просто търпели оня режим, че са участвали в харченето на парите от ония заеми, че не са възпитали децата си, така че да се грижат те за тях, че са създали изродите, от които самите те днес патят, че са гласували по един или друг начин и прочие подобни, изобщо не са допустими и етични оправдания за каквото и да било.

    Дано Бог ни прости!
    Децата ни също.

    ОтговорИзтриване
  3. Мълчаливо ти стискам ръката, Сандо.

    ОтговорИзтриване
  4. kakvi боклуци сме ние ...... че оставихме политици ,цигани и какви ли не да се гаврят с нашите родители.Колко сме жалки!!!!!!

    ОтговорИзтриване
  5. Като бях малък сам чувал следната приказка:

    Преди много години един човек живеел със жена си, сина си и баща си в една къща.

    Един ден му писнало да се грижи за престарелия си баща, а и не му се давала излишна храна и пари... Един ден станал, взел един ченгел, закачил стареца за пояса и го извлякъл в дерето на боклука.
    Прибрал се обратно и захвърлил ченгела на двора.

    Синът му като го видял се затичал, взел ченгела и го закачил на един пирон на стената.

    Бащата го попитал:

    - Защо ти е тоя ченгел бе сине?

    а малкия отговорил:

    - щЕ СИ ГО ЗАПАЗЯ, чЕ ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ И НА МЕН щЕ МИ ПОТРЯБВА!

    човека се изумил, скочил и донесъл на ръце стареца, сложил го до печката, нагостил го и се грижил за него до края на живота му както подобава.

    ИЗВАДЕТЕ СИ ПОУКАТА ПРЕДИ ДА Е СТАНАЛО КЪСНО!
    ДЕЦАТА ВИ щЕ ВИ УБИЯТ ТОчНО КАКТО ВИЕ УБИВАТЕ РОДИТЕЛИТЕ СИ!

    ОтговорИзтриване
  6. Сандо,
    С този разказ-документален отрязък от безнадеждния български живот, от тази неистово жестока съдба на нашите родители ти за мен вече си завършен писател. Следя от много години българската литературна действителност и се радвам, че има млади хора като теб. Сега, в това безвремие,когато отново,както и в онова време,ни пробутват ерзац-литература и измислени автори с още по-измислени истории,които нагарчат с блудкавостта си, присъствие като твоето е свежа глътка.
    Този образ на твоя герой всъщност е събирателният образ на няколко цели поколения,захвърлени и запокитени не само от нас,грешните им деца,внуци и правнуци, но и от тази неистова българска жажда за повече и повече пари, за богатства и лапане.
    Току-що прочетох,че Симеон щял да съди България в Страсбург за това, че спрели изсичането на горите,които този негодник сам си присвои от такива като дядо Петко.
    Нека той,царят, а и неговата кохорта от лешояди да прочетат този твой разказ и да направят сравнение - кой, дядо Петко или "любимият им цар" е истинският мъж? Колко са далече те един от друг,нали? И колко възвисен е той, бедният,но чист старец от този уж потомък на елитен род?
    Но майната му на царя!
    Поздравявам те,младежо и ти желая попътен вятър! Ако има достойни книгоиздатели, ако има в това блогопространство истинско гражданско общество, ти веднага би получил предложение за издаване на книга.
    А за нас,останалите,какво да ти кажа. Всъщност ти си го казал - пестеливо,точно и метафорично чрез образа на тези мили и наивни люде, които са живели не за себе си, а за децата и внуците си.
    И които всъщност са останали излъгани и поругани от такива като този цар и всичките тези лешояди,които през целия техен живот, използвайки тяхната наивност и душевна чистота, са ги моделирали и са се гаврели с най-изконните им добродетели.
    Този разказ-метафора е вик към все още запазилите своята капка чувствителност българи – нима не виждате какво се върши с вашите родители? И защо си криете главата като щрауса – та геноцидът днес над старите хора утре ще бъде над вас!
    Да,нима мислите, че и вие, правещи се сега, че нищо не се е случило и не се случва, че не ви интересува съдбата на милионите дядо Петковци и баби Яни, ще бъдете подминати от нея, Нощната пеперуда?
    Утре вие, а защо ли не и днес, ще бъдете живи погребани.
    Живи погребани…Страшно и толкова истинска находка!
    Е, ако и сега няма кой да се стресне, то значи вече няма България. Защото каква България може да има, след като в нея децата убиват родителите си?
    Аз съм сигурен, че тези,днешните престъпници над духа български,все някога ще бъдат наказани. Защото дядо Петко и баба Яна, макар и бедни,макар и трогателно наивни, макар и предизвикващи у някои насмешка, ще бъдат вечни. Защото каква друга освен вечна може да е съдбата на тези,които отдават своя живот на другите, които през целия си живот не са откраднали и игла, които умеят да състрадават, да бъдат щедри в своята мизерия, да съчувстват на още по-бедните...
    Хора като дядо Петко и баба Яна все още ни дават надежда,че не всичко у нас,българите, е загубено, че тази днешна алчност,студенина и цинизъм, демонстрирана от нашенци и в България, и в чужбина все някога ще отстъпи място на истинското и стойностното в този наш живот!
    Тази разказ трябва да бъде разпространен по всички блогове! И още нещо - да бъде дописан от колкото се може повече блогъри!Защото дядо Петко и баба Яна са истинските герои на нашето време-безвремие!Защото твоят разказ не е само разказ за дядо Петко и баба Яна, това е разказът за България. Оная България, която изгубихме и която все още мъждука в млади хора като теб!

    ОтговорИзтриване
  7. (Продължение на предния коментар)
    Прегръщам те,момче! И ти желая кураж и постоянство в това,което си започнал. Другото си го имаш. Сигурен съм, че твоите родители,за които разбрах от предишните ти текстове, че отдавна са се преселили в оня по-добър свят като баба Яна,сега, сред като са прочели този разказ,който всъщност е и разказ за тях,лекичко са се усмихнали и ...изчервили от... гордост. Все пак и те,възпитаваните цял живот да крият истинските си чувства,особено положителните към най-близките си от някаква трудно разбираема бг-скромност, сега имат заслуженото право на мъничко законна радост от това, че са отгледали и възпитали достоен син, надарен с въображение и чувствителност, неща, толкова оскъдни и непознати днес,нали?

    ОтговорИзтриване
  8. Покъртително направо... И толкова реалистично и вярно описано, че разпознах в героите и събитията мои възрастни роднини в дълбоката провинция, които се сблъскват със същия тормоз ежедневно. Натъжи ме вашето произведение, но това е истината, горчива, но истина.

    ОтговорИзтриване
  9. Мноооого тъжно. Заболя ме душата за дядото.Така ме боли за деца, за възрастни хора и за животните. Какво стана с нашата държава, как позволи на циганите да станат толкова нагли?Живея в едно южно провинциално градче, в циганската махала. Там се карат само западни коли, джипове и никой не ги проверяват какво работят и откъде са им тези пари.

    ОтговорИзтриване
  10. Прочетох това преди дни. Нямах сили и душа да се обадя. Защото е страшно когато си безпомощен, но още по страшно е когато не можеш да помогнеш на безпомощен...
    До някъде болката от прочетеното се намалява от реакциите на прочелите го. Поне човещина е останала. Макар и в чужбина, макар и виртуално.... А щом е така, надеждата че нещата няма да са винаги такива остава.
    Благодаря на автора!

    ОтговорИзтриване
  11. Проблемът може да бъде разрешен много бързо с една поправка в конституцията. Поправка, която направена в американската конституция. Тя гласи: "Народът има право да носи оръжие."

    Защото Бог е направил човека, но Колт го е направил свободен!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар