СТО ГОДИНИ ЖЕНА

Един от великите недостатъци на демокрацията е, че всички спорове са позволени. Дори и ненужните, абсурдните, циничните, зловредните и дискриминационните бръщолевения минават ненаказано, когато поради липса на друга интересна занимавка определена част от гражданите (в случая – по-голямата част) попадне в капана на истеричния дебат.

Така е и с ОСМИ МАРТ – Международен ден на ПРАВАТА на жените, или както с годините се научихме да го наричаме – Международен ден на Жената. Накараха ни също така да го празнуваме, а всъщност поводът за празнуване е прекалено далеч, нейде в необозримото бъдеще, където впрочем се намира и мечтаното идеално общество на свободата, равенството и братството. Затова според мен Осми март трябва да се възприеме повече като ден за помен, отколкото като една от редките причини за подаряване на букет цветя.

Точно преди един век Социалистическият интернационал на жените, събрал се в Копенхаген, приема предложението на немската социалистка Клара Цеткин жените да отбелязват борбата си за еманципация на Осми март.

Оттогава доста неща се промениха, жените извоюваха много човешки, граждански и професионални права, но самият спор “За” или “Против” Осми март показва, че не всичко е розово и не всичко върви в правилната посока.

И за кой ли път България е типичен пример за упадъка на социалните отношения и най-вече за погазването на женското достойнство. За жалост правата на жените, които впрочем са една от малкото положителни “придобивки” от времето на комунистическия режим, впоследствие бяха тотално погазени, а нежният пол отново попадна под властта на мъжете. Вече никой не го е еня за белите робини, никой не си задава въпроси за качествата на тази или онази реклама, чийто обект се крие зад скромно облечени женски атрибути. И тоталното унижение на жените се вписва съвсем естествено във всеобщата славитрифоновизация на националния ни мозък, който вече е способен да отчете положителни емоции дори когато въпросният телевизионнен водещ си позволява евтини закачки за сметка на достойнството на танцьорките в предаването, превръщайки ги, тях и целия женски род, в предмети на дебелашки мераци – като например ги предлага за награда на някой брадат козел от рода на Дзукеро. Или пък се смеем на вицове за мъже, биещи жените си...

Така че и в това отношение може да се каже, че родината ни прескочи Босфора и закрачи ведро към Саудитска арабия. Колкото до споровете – утре вече ще сме на друга вълна и ще нищим други проблеми, а славитрифоновщината тихичко ще ни промива мозъците, докато не ни превърне окончателно в лоботомизирани женомразци и анти-човеци.

Човек – това звучи гордо... Или поне би звучало така, ако мъжът признае жената за повече човек от себе си. И би било добре следващия път, когато палим свещ пред Богородица, да се сетим за новосъздадените от нас икони на съвременната жена, която в редица случаи прилича повече на слугиня, надуваема кукла или фолк-певачка, отколкото на съпруга, майка, сестра и дъщеря.

Жени, простете ни! Ние, мъжете, сме неспособни да разберем, че вие сте по-добрата част от нашето човешко “аз”.

....