четвъртък, 3 септември 2009 г.

НАЦИОНАЛЕН ДЕН НА ТЪЖНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

В едно съм сигурен – добри или лоши, нещата трябва да се правят както трябва.


В случая обаче съвсем не е така.


Инициативата за създаване на „Ден на геноцида над българите в Османската империя” ми се вижда зле скалъпен, претупан, прозрачен, аматьорски ход на начинаещи политици.


Същността на въпроса е без значение – историческите събития са обект на историята. Колкото до формата... По времето на така наречения „геноцид” самият термин „геноцид” не е съществувал, така че подобни словосъчетания биха зарадвали философите с перфектния пример за анахронизъм, а историците (истинските де... не Б.Димитров) – с невежеството на кръчмарските интелектуалци. Но дори и да съществуваше, кланетата, последвали Априлското въстание, със сигурност нямаше да влязат в категорията на геноцида – организирано и посевместно избиване на даден етнос или народ. По същия начин се кахъря и при споменаването на думата „нация” вместо „народ”. Представете си следното изречение „Фашистът Василий II Българоубиец извърши геноцид срещу българската нация”. Звучи тъпо, нали? Ами нищо чудно тогава, че по телевизията от времето на Самуил не се споменава нищо за подобни издевателства...


Тъй че може би трябва да почетем родната история с един „Национален ден на анахронизма”.


Всъщност въпросът за положението на българите в Османската империя няма нищо общо със споменото по-горе историческо дръзновение на нашите политици. Истината е, че е по-доходно, лесно и ефикасно човек да се занимава с жертвите в миналото, отколкото с реалните проблеми в настоящето. А когато не ти идва някоя умна идея за излизане от икономическата криза – хоп! вадиш от шапката заек с брадата на Ботев. Не става за готвене и на всичкото отгоре рецитира бойки стихотворения, обаче е къде-къде по тарикатско да го размахваш него насам-натам за ушите, отколкото да гониш истинските бандити, дето тормозят народа, или да се разровиш за събития от съвсем близкото минало, за които всички имаме реален исторически спомен и чиито жертви наистина сме били.


Какво ще кажете за един „Ден на унищожаването на българското земеделие”?

Или „Ден на избитите от комунистическия режим”?

Или вместо Деня на независимостта да сложим един „Ден на безправовата държава”?

Или вместо Ден на детето - „Ден на ченгето”?

Или вместо Ден на народните будители да измислим един „Ден на корумпраните ръководители”? Не ви ли се струва че подобни дни бихапредали по-обективно царуващите настроения в губернията?

Професията на политика обаче не се заключава в това да се прави на обективен, ами в изкуството да казва онова, което народът иска да чуе. И сигурно се досещате, че в случая може би самите ние, народът български, сме продиктували инициативата за този странен ден на толкова дейното ни правителство. Иначе родовата памет на средния българин със сигурност не стига чак до Априлското въстание, та затова може би трябвало да се замислим дали пък няма някаква възможност преди Хвърковатата чета на Бенковски да почетем паметта на по-близките ни предци, на нашите родители, баби и дядовци... Че като гледам буренясалите и хлътнали гробове, се сещам защо ни се иска някой да ни измисля приказки за славни времена, победи, героизъм и т.н.


И така вече колко години тъпчем в този безкраен „Национален ден на безпътицата и изгубената идентичност”...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

4 коментара:

  1. Голяма работа сме по надуването на свирката, за да не се види, че върху буталата на локомотива не наляга никаква пара.

    ОтговорИзтриване
  2. Мене ако питаш, тяга се губи именно от непрескъснатото свиркане - харчим си парата за глупости, защото за друго едва ли ни бива.

    ОтговорИзтриване
  3. Присъединявам се, споделям гледната точка и констатациите на автора!

    ОтговорИзтриване
  4. А може би да обявим Ден на жертваното поколение (нашето), което вложи 20 от най-хубавите години от живота си да овластява некадърни политици и все още таи някаква надежда, че следващите ще са най-после свестни?

    ОтговорИзтриване