На Ниагара с извинение



От малък мечтая да видя Ниагара – онова чудо на природата, за което всеки е чувал и чел. И само при споменаването на иначе странното и звучно име във въображението гръмват хиляди фонтани, адският тътен натиска слепоочията и кара земята да трепери, а облаците водни пръски се издигат към небесата и обливат пейзажа в мокър прашец.

Сред семейните реликви и пожълтели спомени баща ми грижливо пазеше визитната картичка на негов колега-плувец. Дори и името му се е запечатало в паметта ми – Джордж Парк от Торонто. Според легендата въпросният плувец е предложил на баща ми да отиде при него в Канада, за да тренира на спокойствие. Баща ми обаче вежливо отказал, защото не е искал близките му в България да си имат неприятности с вечната дружба и универсалното щастие на другарите болшевики. Върху визитката на канадеца можеше да се види една вълшебна снимка на ниагарския водопад, която на всичкото отгоре беше цветна!


И така, от една миниатюрна картинка въображението ми изплете около митичния водопад цяла мечта, символ на свободата и шарения живот. А когато се отвори възможност за пътуване до Ниагара, с жена ми не се подвоумихме нито за миг. Представяте ли си? Та това е най-известното и посещавано природно чудо на света!

До Бъфало отидохме със самолет, а след това трябваше да се придвижим до канадската страна на Ниагара, където се намираше и нашият хотел. Оказа се, че има няколко възможности за придвижване – бусът-такси струваше 110 щатски долара и щеше да ни закара пред вратата на хотела, докато обикновеният междуградски автобус излизаше по 2 долара и нещо на калпак, но щеше да спре малко по-далече... Сигурно вече се досещате какъв беше изборът ни.

След около 40 минути път из американските пейзажи любезната шофьорка ни остави близо до граничния пост, намиращ се на брега на реката. За да се стигне до канадската част, трябва да се мине по моста (Rainbow Bridge), прекрачил Ниагара и стъпил в две държави. Американските граничари ни пуснаха да вървим нататък, след като за миг провериха паспортите ни. Беше студено, наоколо нямаше почти никой, а ние бързахме с куфарите към хотела. И тогава видях на живо водопада и станах свидетел на една наистина апокалиптична гледка, в която за съжаление природната стихия играеше второстепенна роля.



Реката беше покрита с дебел лед, а отсреща се виждаха канадските хотели, огромната китара на Hard Rock Cafе и разни други модерни заведения за обществено хранене и пиене; вляво, т.е. срещу течението на реката и в посока на водопадите, изпъкнаха на фона на залязващото слънце друга група хотели-небостъргачи, които с огромните си футуристични форми създаваха впечатление за марсиански пейзаж от научно-фантастичен филм със зелени човечета, говорещи на развален английски с албански акцент. И чак тогава погледът съзира облаците водни пръски на водопадите, а сърцето се свива в недоумение от гротеската урбанизация на природната забележителност. Жалко! Чувството за изненада комай е окончателно затрупано от купищата железобетон на канадския хотелиерски бизнес.




Вече сме в Канада. Докато проверяват паспортите ни, ние със задоволство констатираме, че благодарение на този петминутен преход сме спестили 110 долара.

Зад гърба ни остава цял увеселителен парк (виенско колело, наблюдателни кули, влакчета, стрелбища, захарен памук и други средства за угояване на малки и големи), а ние бързаме нататък, стараейки се да не гледаме към хотелските чучела, и постепенно откриваме истинската красота на водопада. Той всъщност не е един, ами са три. Най-близо до Rainbow Bridge се намира Американският водопад – залязващото слънце го огрява косо и водните струи заедно с ледените образувания и заснежените дървета изглеждат като изтъкани от дантела. Съвсем до него и отделен само от една скала се намира Воалът на невестата – мини-водопад, който по принцип е част от Американския, но комай са го измислили, за да баламосват по-романтичните туристи. А от другата страна на заклещения между двата ръкава на реката остров се намира Конската подкова – най-големият и най-мощният водопад, когото обикновено имаме предвид, говорейки за Ниагара.



Гледката значително се е променила през годините и описаното от Алеко Константинов продължава да живее единствено върху златните страници на българската литература в “До Чикаго и назад” благодарение на таланта на Щастливеца и на любовта му към природата.





Хората вече не обикалят из Ниагара на файтони, ами в автобуси с екскурзовод, а разходката струва около 99 канадски долара, като често в нея са включени и разните му там атракции – слизане с асансьор под водопада, разглеждане на забележителностите от наблюдателната кула, едно кръгче с кораб, прожекция на филм за историята на водопадите на гигантски екран... На канадците изглежда природната красота им се струва недостатъчно средство за развлечение на петимните за силни усещания туристи, та затова ги развеждат и до описания от Алеко водовъртеж, и до електороцентралите, и до околните постройки, принадлежали на еди-кой си навремето, а сега превърнати в хотели и прочие полезни сгради. Пътешествието трае няколко часа и затова от време на време шофьорът оставя туристите да си починат в някоя лавка за сувенири. И накрая ни в клин, ни в ръкав ви отвеждат в развъдник на тропически пеперуди, където човек се мъчи да направи невъзможни снимки на хвъркатите гадинки и накрая нищо не се получава, а батериите на фотоапарата са се похарчили.



Вечер в канадската част кипи живот – различните атракции са изпълнени с човешка глъч, дечурлигата се радват на въртележките, родителите им похапват тлъсти хамбургери, навсякъде светят реклами, а и самите водопади са осветени във всички цветове на дъгата. Алеко Константинов се пита как ли биха изглеждали водопадите на лунна светлина... Ами ето как – като дискотека. Или по-скоро като атракция в Дисниленд.

Обаче най-значителното разминаване между пътеписа на Алеко и видяното от мен се състои в действителните размери, които – къде заради впечатлителната душа на любимия ми български писател и общественик, къде заради човешката намеса върху природата – са съвсем различни от създадалата се у мен представа за водопада. Водата наистина се засилва по наклонената плоскост в разпенени бързеи, като след това се изсипва с грохот от 52 метра височина, а не както казва Алеко от “стотина”. За да запазят формата на водопада, която през годините често се е променяла заради корозивната сила на водната стихия върху скалната плоскост (прагът е отстъпвал понякога до 3 метра годишно), САЩ и Канада се решили да отклонят чрез баражи и шлюзове част от течението във водни електроцентрали, като по този начин мощността значително е понижена – през пиковия зимен сезон водопадите изливат по 5 720 кубика на секунда (90% от които минават през Подковата), докато през лятото количеството вода се понижава до 2 832 m3 на секунда.

Единственото място, откъдето не се виждат канадските хотели, са... самите канадски хотели, надвесени директно над реката. И точно тук, от хотелската си стая станах свидетел на една от най-красивите гледки, на които бедното ми същество някога е присъствало.



Събудих се с изгрева на слънцето над водната шир - небето и облаците тлееха в огъня на зараждащия се ден, а кипналите бързеи се изливаха в димящия адски котел на Подковата. И в миг всичките странности на чуждата култура, неприемливите манджи и грозноватите градоустройствени решения, досадните шарении и задължителните бакшиши отстъпиха място на оживялата цветна снимка от моето детство и на осъществената мечта. Останах така, докато слънцето не се изкачи високо в небето, а утринта не се превърна в обикновен ден.

И сега, когато се случва наистина да сънувам гърмящите води на водопада, в главата ми изплува единствено тази красота, която в крайна сметка ни помирява с природата, със съдбата, със самите нас. Благодаря ти, Ниагара, за снизходителността!

Коментари

  1. Ах, да, нали! Явно такава е съдбата на Големите Надежди. На мен ми стигна възторгът колкото да кажа „Ама… само това ли е?!”. Но после, по подобен на гореописания начин, детската ми мечта беше неочаквано и многократно компенсирана от прочутата левичарска Fender Stratocaster на Джими Хендрикс в Хард Рок кафе-то от американската страна на водопада, която ми дадоха дори да пипам (китарата това, не страната на водопада, нали). Да живеят поп-културата и урбанизацията! :) Все си е чудо, нищо, че не точно каквото очакваш.

    А Cave of the winds – онова с асансьора под водопада, e ужасно вълнуващо всъщност, защото като гледаш отдолу и като се стоварва почти върху главата ти, наистина е мноооого вода, много нещо!

    ОтговорИзтриване
  2. Човек, много хубаво си описал пътешествието и красотата на Ниагара. И на мен, да видя водопада е била детска мечта и такава ше си остане. Един живот не стига за много неща.

    ОтговорИзтриване
  3. Чудесен разказ! Мога да си представя изгрева, за който разказвате, късметлия сте!
    Моето най-силно впечатление е поразяващата неочакваност на водопада. Над него тече голяма река в сравнително равна местност, няма стръмни планински брегове, които могат да подскажат водопади. Нищо необикновено. Да си плуваш с лодка и да си подсвиркваш, пийвайки от шишето бира. И изведнъж!..

    ОтговорИзтриване
  4. От това,което са ми разказвали наистина хората вече не обикалят из Ниагара на файтоникакто е било едно време, коеот е съвсем нормално ако се замислим все пак сме в 21 век, ами в автобуси с екскурзовод, а разходката струва около 99 канадски долара, като често в нея са включени и разните му там атракции – слизане с асансьор под водопада, разглеждане на забележителностите от наблюдателната кула, както и вие добре пишете.Според мен това е страхотно и някой ден дано да мога да се възползвам от това и да ги видя на живо всичките тези красоти.Да усетя капките от водата които пръска водопада.Толкова е величествен!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар