ПЕРНИК, ЛИЦЕТО НА БЪЛГАРИЯ

"Откъде идваме, какви сме, къде отиваме?" Пол Гоген
...

През годините “перничанин” се превърна в мръсна дума, а жителите на този град са официално обявени за отрепки от всички модерни журналисти, живеещи от бакшишите на властта.

Това е повече от нормално – в търговското дружество с ограничена отговорност “Земен рай”, по-известно сред широката общественост с наименованието Република България, дискриминацията, стигматизацията и евтините подигравки са неизменна част от социалната норма, та затова и славитрифоновците не се притесняват да удрят с лопатата, където сварят.

Нормално е също така и президентът Гоце-Агенто да произлиза от същия този толкова “отвратителен” граовско-радомирски регион, защото хората (от цялата страна, а не само перничани) си го избраха такъв, какъвто им трябваше, т.е. лика-прилика.

Нормални са и безработицата, и престъпността, и алкохолизмът, и постоянното обезлюдяване.

Нормално е и в Перник, както впрочем и из цялата задунайска губерния, да няма културен живот – пернишкият театър изгоря, кината са затворени, художествените галерии представляват картинопродавници, а Арт-салонът е заведение за обществено хранене и най-вече пиене, украсено с творби на местни творци.

Нормално е, разбира се, културата да се замести с анти-култура (славитрифоновщина демек), а основният й производител/отделител хем съвсем редовно се подиграва на перничаните за сполетялото ги нещастие, хем печели на гърба на същата тази публика, заливайки я с тонове чалгарски буламач.

По-нормално от това би било ненормално за нашето житие-битие. Защото Перник е огледален образ на българското общество и затова може би ни боли толкова, когато се оглеждаме в него необръснати, недоспали и недоизтрезнели, за да си зададем екзистенциалното въпросче от картината на Гоген “Откъде идваме, какви сме и къде отиваме?” или с други думи казано “Какво точно стана снощи и къде се е дянала лявата ми обувка?!”

...

При цялата тази ненормална нормалност обаче аз имам особен повод за празник и гордост, защото големият поет и писател Борис Христов – друг един граовец –направи онази гигантска крачка към човешкото достойнство, която ние, дребнавите пъзльовци, вече толкова години се страхуваме да направим. Отказвайки пършивия орден, окачен на врата на цяла плеяда от мухльовци, Борис Христов ми напомни, че всъщност винаги съм искал да бъда представян пред света от достоен човек като него и че неговото лице би трябвало да е истинското лице не само на моя роден град, но и на чистата и неподкупна култура на народа ни.

За жалост обаче птичка пролет не прави и мутрата на българската ни реалност се изкривява в безподобен риктус при такива рицарски прояви, защото те по никакъв начин не се вписват в прагматичната норма на новобългарския чорбаджилък. Борис Христов обаче това едва ли го притеснява, а и той със сигурност знае, че върнатият орден не струва и прашинка от ревера на Времето в сравнение с вечния медал на нашите сърца.

...